Продължение на „Усложнения” – глава 12 от „Среднощно Слънце“

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права и е само фен-материал с некомерсиална цел.

Дори не усетих кога стигнах до къщата… Бела дотолкова бе завладяла мислите ми, че ако бях човек, щях да подскоча от изникналия в ума ми глас на Емет.

Разбира се, пак шеги за моя сметка. Умираше от смях и разказваше на Розали и Джаспар за малкия експеримент с Бен. Розали беше в обичайното си лошо настроение и разказът на Емет не поправяше нещата.

Алис нямаше смисъл да слуша, тя вече знаеше. Мислеше за нещо много по-различно.

„Едуард, сериозно, това, което си намислил, е много опасно! Аз я обичам Едуард!”

Игнорирах ума ù. Не ми трябваше провидение, за да знам какво може да се случи в събота. Но знаех, че нещата не могат да продължават така. Това щеше да е Денят. Горе щеше да е повече от трудно, а Бела не правеше нещата по-лесни. Никога не постъпваше по правилния начин. Дали щеше все пак да се вразуми и да каже на Чарли, че ще бъде с мен?! Опитът ми с нея до момента ми подсказваше, че няма да го направи. Това момиче живееше само за да усложнява нещата.

Оставих колата и влязох в къщата. Нямах желание да говоря с никой, но Есме щеше да се притесни, а тревогите ù и без това бяха в повече. Съжалявах и ме болеше, че им докарвам такива притеснения, но беше по-силно от мен. Почти усещах притегателната сила, с която Бела ме обвързваше към себе си, и тя цялата се концентрираше около спрялото ми да бие отдавна сърце.

Есме ме посрещна усмихната. Бърз поглед към очите ми и усмивката ù стана по–широка. Естествено, проверяваше дали съм устоял и днес. Бях! И осъзнавайки го, ми стана някак по–леко. Но сега ми трябваше Алис. Утре задължително щеше да се ловува, а не исках да съм сам.

- Алис – казах – ще…

Не ме остави да довърша.

- Разбира се, Едуард, – усмихна ми се, – само аз и ти.

- Благодаря! – усмихнах ù се в отговор и прочетох в ума ù:

„Бягай сега при нея и да знаеш вече губя търпение. Тя ще бъде най-добрата ми приятелка Едуард, но все пак трябва да ме запознаеш с нея!”

Изръмжах в отговор! Не знаех кога ще съм готов да я изложа на тази опасност. Не се съмнявах, че някой ще я нарани умишлено, но все пак стават грешки, а с Бела не можех да греша никога.

Затворих вратата и побягнах пак към нея. Към моята доза хероин, към сънищата ù, които не чувах, но стоях, за да доловя пак името си, да почуствам аромата ù – толкова болезнен и така примамлив и божествен.

Тръгнах към моето лично чудо. Надявах се да имам силата да я запазя или да я напусна. Да – събота щеше да е съдбоносен ден. Искрено се надявах Бела да доживее до неделя.

(„Подготовката“- глава 13 от „Среднощно слънце“)