„Подготовката“- глава 13 от „Среднощно слънце“

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, и е само фен-материал с некомерсиална цел.

Бях стигнал до прозореца й, готов да прекрача, но съзнанието ми изведнъж се сгърчи в агония. Какво правех? На какво я подлагам? Толкова години я чаках, а сега я излагам на такава опасност. Как да се спра да не я убия? Имах ли силата и самоконтрола? Та толкова пъти бях на ръба досега! И как, по дяволите, щях да го преживея, ако се случеше най–лошото?

Трябваше ми помощ и съвет, но кой можеше да ми помогне ? Карлайл винаги беше готов да ме подкрепи : „Вярвам ти , Едуард – сякаш го чувах да ми казва – Гордея се с теб сине!“

Не от това имах нужда. Трябваше ми някой, с който да обсъдим най–лошия вариант и да ми даде съвет как да се справя.

Обърнах се и хукнах обратно. Не влязох в къщата- не се налагаше .

Алис стоеше и ме чакаше отвън.

„Спокойно, Едуард – чух мислите й – ще те подготвим, доколкото можем!После всичко зависи от теб !”

- Алис, как да се справя? Не мога да си тръгна, а не мога и да съм сигурен, че ще успея да се овладея. Толкова пъти вече бях на косъм. А тя упорито отказва да ми даде причина да я върна. Даже не иска да каже на баща си, за да не ми навлече неприятности, ако я убия !- изръмжах .

- Не е лесно Едуард , няма да те лъжа, че не виждам и лошия развой , но винаги помага ако не си жаден и опознаеш човека добре !

Вдигнах вежди недоумяващо .

- Е в твоя случай многоооо добре. Тя не е обикновен човек за теб, Едуард и точно в това е проблема. Но трябва да успееш, заради нея! Трябва да успееш и заради себе си иначе не знам как ще го преживееш.”

- Алис, не ми помагаш. Не виждаш ли нещо друго? Моля те, Алис, дай ми нещо за което да се хвана!

- Съжалявам – почти проплака тя – тук не става дума за решения Едуард , а за самоконтрол. Мисля, че ще се справиш, но винаги остава и лошия вариант. Трябва да приемеш в себе си, че не можеш да си тръгнеш от нея, и че не можеш да я убиеш !

- Как, Алис? Как да го приема- не съм сляп да не мога видя алтернативите! Мога ли някога да бъда сигурен, че няма да я нараня ? Как мога да я изложа на подобна опасност ?

- Не знам , но не мисля , че има друг начин !

- Благодаря за нищо- казах разгневен и се втурнах между дърветата.

Алис беше права , нямах друг избор. Трябваше да намеря начин. Поне ми даде насоки. Колко удобно беше, че утре все още аз задавам въпросите .

Надявах се когато пристигна, гостите на Чарли да са си тръгнали . Разбирах притесненията на възрастния, та нали същите звучаха и в моята глава. Даже донякъде му бях благодарен, че я обича толкова много, та да рискува да унищожи договорките, коите крепяха отношенията ни от толкова години. Разбирах го, но тяхното гостуване ми пречеше да я видя – държеше я далеч от леглото й, от съня й. А нямах търпение да потъна в света на сънищата й. Да се потопя в аромата й, разкъсван от болката в гърлото , но и някак си малко по-жив от преди. Ако изобщо жив можеше да се използва като определение за нас.

Днес явно шанса беше на моя страна. Колата им я нямаше. Чувах телевизора и мислите на Чарли (колко странно как вече не мислех за него като за шериф Суон) бяха на футболна вълна- явно тайната ми беше запазена и той не знаеше .

Бела беше горе в банята и знаех, че скоро ще я видя. Тя нямаше да знае , че съм там, но все пак се надявах отново да чуя името си в съня й . Колко малко ми трябваше, за да усетя вълните на щастие .

Малко преди зазоряване скочих през прозореца й и се прибрах, за да се преоблека и да взема колата си. Мислех си за възможните въпроси, които ще задавам днес. Толкова много бяха , а имах малко време. Трябваше да направя всичко възможно да я опазя утре, но неможех да не се усмихна като си помислих каква ще е реакцията й. Тя мразеше да говори за себе си. Обичаше да слуша и да наблюдава. Но днес не можех да позволя топлите и питащи очи да ме разсеят. Днес тя трябваше да говори, за да има дори и малко по–голям шанс утре да оцелее.

Изчаках Чарли да тръгне и заех мястото си на алеята. През ума ми само за секунда премина факта, че вече си имах място на алеята й ,а как ми се искаше да намеря такова място и в сърцето й. Чаках я да дойде при мен със все още зачервени от съня очи, очаквах усмивката й, мирисът й и болката. Винаги следваща ни, винаги напомняща за чудовището, което само търсеше пролука в защитата ми, за да излезе.

Бела сякаш изкочи през вратата. Не смеех да се надявам, че е също толкова нетърпелива да ме види както аз нея. Усмихнах й се и лицето й засия.

- Как спа ? – попитах.

-Добре. Как мина твоята нощ?

- Приятно – не можах да сдържа усмивката си. Всяка вечер, откакто я чух да бълнува името ми насън минава меко казано приятно. Но тя не го знаеше .

Присви очи. По дяволите, винаги ме учудваше нейната наблюдателност.

-Мога ли да те попитам какво прави ?

- Не – ухилих й се . Винаги беше по – лесна когато се усмихвах – Днес все още е моят ден !

И започнах с въпросите. Сега вече бяха целенасочени към живота й, към хората които познава и които я обичат. Хора, които биха страдали, ако не я видят повече. Питах я за майка й, за баща й, за единствената баба, която познава, за хобитата й.

Разбрах, че не го правя само заради нея … Днес усетих една по силна жажда от тази за кръвта й, жаждата да я опозная, да стана част от живота й. Чак сега проумях за какво говореше Алис и осъзнах, че е права , както винаги. Продължих с разпита – по лицето й разбрах, че го приема точно за такъв . Не усетих накъде са тръгнали въпросите преди да видя обагрените й с кръв страни. Попитах я за момчетата, с които е излизала и жаждата, онази- другата жажда- достигна неимоверни дълбочини. Чаках напрегнал сетивата си да уловя всичко казано и неизказано. Как мразех в такива моменти, че единствена тя в целия свят успява да скрие мислите си от мен.

В ума си чух отговора й, но не можех да го повярвам. Та тя е на 17, как може да е нямала срещи досега?! През всички тези години не бях чувал нещо толкова абсурдно, но кръвта нахлула в лицето й и ускерения пулс говореха, че казва истината.

„Значи никога до сега не си срещала някой който да ти допадне ?

Зачаках отговора й, опитвайки се да стоя и изглеждам не чак толкова заинтересован.

„Не и във Финикс.”

Стиснах устни, за да не изкрещя. Да изкрещя от щастие и безсилие. Как да можех да си тръгна, ако се наложи, след като това ще й причини болка? Не трябва да ме обича, но го исках отчаяно- исках аз да съм този на който ще казва „ДА” винаги. Образът от главата на Алис – Бела с червени очи, прегърнала най–добрата си приятелка- се появи от кътчето, където го бях запратил.

„Не!” -изкрещях вътрешно . Не и по този начин ! Никога по този начин!

Забелязах, че храната пред нея стоеше недокосната. Време беше да й дам малко почивка- все пак тя е човек, а хората трябва да се хранят.

Това даде очаквания резултат. Видях я как облекчено отхапа от кифлата си. Усмихнах се. Осъзнавах добре, че облекчението не е заради това , че може да се нахрани.

Трябваше да й кажа , че днес ще бъда с Алис на лов.

- Май трябваше да те оставя сама да дойдеш с колата – казах съвсем непринудено.

- Защо?

- Следобед ще пътувам с Алис.

-О! – разочарованието се изписа на лицето й, объркване и както винаги, тя се опита да го прикрие . Колко лоша актриса беше ?

– Няма нищо, не е толкова далече мога да се прибера пеша!

Тя наистина ли си мисли, че ще я оставя да се прибира пеша до тях с нейния талант да привлича неприятности ?

- Няма да те оставя да се прибираш пеша ! Ще идем да вземем пикапа ти и ще ти го докараме !

- Не си нося ключа – въздъхна тя. – Наистина нямам нищо против да повървя.

Изобщо не обърнах внимание на думите й. Знаех, че не е свикнала да се грижат за нея.

- Пикапът ти ще е тук, а ключа ще е на стартера, освен ако не се опасяваш, че някой ще ти го открадне .

Не можах да се сдържа при изговарянето на този абсурд и се засмях. Кой би пожелал нейния ръждясал, бавен и стар пикап ?

- Добре – съгласи се твърде лесно тя и сви устни. Определено криеше нещо или просто не й хареса присмеха над колата й. Тя сякаш беше привързана към това старо желязо и се гордееше с него.

Не, не – друго беше. Тя не ми обясни къде е ключа и си мислеше, че няма да го намеря. Колко малко знаеше за мен и все пак доста повече от всички останали. Отново се подсмихнах, често започна да ми се случва – и днес това ме изпълни с надежда за бъдещето .

- И къде ще ходите ? – попита тя .

-На лов. Щом утре ще съм сам с теб, ще взема всички възможни предпазни мерки. Замълчах, очаквайки някаква реакция, някакъв страх, нещо за което да се хвана, за да се махна. Но както винаги, тя стоеше спокойно и ме слушаше без следа от паника в очите си

– Винаги можеш да се откажеш нали знаеш? – продължих.

Тя сведе очи. Изтръпнах и ако сърцето ми не беше спряло преди 90 години сега със сигурност щеше да бие оглушително. Размислила ли беше? Бях ли стигнал най-после до момента, в който щеше да осъзнае що за чудовище съм и да избяга с писъци?

-Не – прошепна тя и улови погледа ми– Не мога !

„Не мога“ чух и отново можех да мисля. Нима не можеше да осъзнае колко опасно е това за нея. Че може да не се върне ?

-Може би си права– казах мрачно. Една част от мен искаше да беше побягала от мен, за да се спаси, но другата част мъркаше доволно в очакване на утре. Коя от двете беше под властта на чудовището ?

- В колко часа ще се видим утре ? – смени темата тя. Изглеждаше ми разстроена от нещо.

- Ами зависи … нали е събота, не искаш ли да поспиш до по–късно?

- Не – отвърна ми тя. Отговорът й беше бърз, не се замисли- както и очаквах. Започвах да отгатвам настроенията и мислите й по-добре. Виждах нетърпението в очите й, любопитството й и нямаше как да не се усмихна отново.

- Значи по обичайното време? – аз, разбира се ще бъда в стаята й цяла нощ – Чарли ще си бъде ли в къщи?

- Не, утре ще ходи на риба – усмивката й ми дойде в повече. Как може да е така щастлива, че утрешния ден се бе наредил така прекалено идеално?

- А какво ще си помисли, ако не се прибереш у дома ? – гласът ми беше напрегнат от гнева- усещах го, но не можех да се боря и с това.

- Нямам представа – отвърна ми – Знае , че смятам да се захвана с прането. Може пък да реши, че съм паднала в пералнята .

Смеха на Алис избухна в главата ми. Естествено, че бе чула всичко . Думите на Бела предизвикаха картина в главата й, която би ме разсмяла обикновенно, но днес нещо нямах чуство за хумор.

Явно всичко се беше изписало на лицето ми, защото Бела ми се намръщи отсреща закачливо. Винаги ме разсейваше, когато се правеше на лоша.

- Какво ще ловувате довечера ? – попита ме.

Сигурно съм зяпнал от смайване. Тонът й беше толкова небрежен, все едно питаше за филма по телевизията. Ще спре ли някога да ме изумява с постъпките си ?

- Каквото открием в парка. Няма да ходим надалече.

- А защо ще ходиш с Алис ?

Замислих се как да й отговоря. Но не исках да се чуства виновна за проблемите със семейството ми, а вече я познавах по-добре. Имаше навика да се чуства отговорна за всички.

- Алис най-много ме подкрепя. – казах най-накрая, но знаех, че е усетила скритото зад думите ми.

- А другите ? – попита тя някак тихо. Сигурно се тревожеше , че могат да ни чуят и беше права, но шепота не помагаше. – Те какво мислят ?

Знаех си, че беше усетила. Какво да й кажа ? Че Джаспар ще я убие, ако реши, че представлява опасност за семейството и Алис; и че няма да се спре дори заради мен? Че Розали едва сдържаше яроста си? Че Есме ми вярваше, но тайно поглеждаше очите ми, за да е подготвена, ако види кръвта й в тях. А, Алис? Най-лоша беше Алис . Тя я виждаше като една от нас. Неможех да й го кажа !

- Най-вече немогат да повярват – казах, и отчасти си беше истина. Освен собствените им мисли, едно беше общото. Не можеха да повярват , че немога да я оставя на мира .

Тя погледна крадешком към масата на семейството ми. Разбира се, видя само това, което виждаха всички. Това което виждаха всички в Форкс. Толкова дълго подържахме илюзията, че вече беше част от нас. Тя гледаше тях, а аз гледах нея и пак усетих паниката. В какво я забърквах ?

- Не ме харесват – каза тя.

- Не е това– отрекох, но лицето на Розали изплува в главата ми – Не могат да разберат защо не мога да те оставя на мира.

Гримасата й беше очарователна .

- Аз също, като стана въпрос !

Боже, за изключителната си наблюдателност, която показваше до момента, беше учудващо ненаблюдателна за очевидни неща. Изобщо не се възприемаше правилно.

- Нали ти казах- въобще не можеш да се погледнеш отстрани. Ти си различна от всекиго, когото някога съм познавал. Омагьосваш ме.

Погледна ме сърдито, сигурен бях. Не ми вярваше! Усмивката пак застана на лицето ми. Само, ако знаеше какво чувах през първите й дни тук. Как познах ревноста заради желанията около нея.

- С преимуществата, с които разполагам– прошепнах и докоснах челото си – имам доста добра представа за човешката природа. Хората са предсказуеми. Но ти, ти никога не постъпваш както очаквам. Винаги ме изненадваш.

Тя отново погледна към семейството ми. V-образната гънка на челото й когато обмисляше нещо се появи, но както винаги мислите й бяха загадка за мен.

-Тази част е лесна за обяснение, но има и друго… а него немога да обясня лесно с думи ….

Естествено, че не може да й обясня – та аз дори на себе си не можех да го изясня напълно. Не очаквах, че човешкия й ум би могъл да разбере емоциите ми, страха ми да съм с нея и едновременно с това паниката, че може да се наложи да я оставя. Исках да опитам,обаче, тя като че ли винаги ме разбираше по-добре от мен самия. Отворих устни да продължа и тогава видях, че тя гледа като хипнотизирана Розали . Гнева изригна в мен и много трудно запазих контрола си.

„Махай се!“ крещеше Розали в себе си . „Ти си нищо обикновенно човешко момиче . Излагаш всички ни на опасност, идиотко. А той те гледа като бонбон, който не може да изяде, а желае отчаяно. Глупак, скапан глупак. Махай се ! „

Изсъсках й предупредително- прекалено тихо за всички останали, освен за Розали и останалите. „Глупак скапан идиот- изплезил си език като куче ...” Заглуших я . Точно сега исках да чувам само Бела.

- Съжалявам– опитах се да увладея ситуацията– тя просто се тревожи. Нали разбираш, ще стане опасно не само за мен, ако след като прекарвам толкова време с теб пред очите на всички …

Отклоних очите си. Не можех да продължа. Не исках да казвам на глас опасенията си. Деня минаваше така добре.

-Какво ако ? – Господи, и питаше даже…

- Ако нещата приключат зле … – Скрих глава в ръцете си, за да не види срама ми. Болката ми. Не исках да виждам ужаса в очите й. Свих рамене в очакване на удара, но такъв не последва. Вместо това ръката й се протегна към мен някак плахо, но преди да ме докосне тя я отдръпна. Защо ли го направи ? Страхуваше ли се от мен, от студенината на кожата ми? Ах, как исках да чуя мислите й.

- Сега ще трябва да тръгваш ли ?

Гласът й ме извади от размислите. Тя не се уплаши- беше спокойна.

-Да – погледнах я. Нямаше страх и в очите й. „Смела, безстрашна Бела“- усмихнах се отново. Нямаше нужда да й се цупя, а и следващия час беше биология – Вероятно так е най-добре. И без това трябва да изтърпим още 15 мин от онзи кошмарен филм по биология. Не съм сигурен дали ще успея.

Бях искрен. Тъмнината, Бела наситеното с електричество пространство около малкия чин … Непознатия порив, който ме обземаше. Не, не бях готов да се изправя и пред това днес . Страхливец.

„Идвам„ – чух в главата си гласа на Алис. И преди да успея да реагирам, тя беше сложила глава на рамото ми .

„Е, това е- Едуард, вече трябва да ме представи „ – мислеше си тя и се усмихваше, че ме хвана на тясно.

Бела гледаше Алис втренчено. Как ли й изглеждахме ?

- Здравей, Алис !-казах.

- Едуард –отвърна тя на глас .„Спри да я зяпаш и ни запознай„- изхили се тя на ум.

-Алис – Бела , Бела – Алис – нямаше да се дам лесно. Алис днес щеше да получи само това . Шах и мат. Усмихнах се криво.

- Здрасти, Алис- промърмори Бела, а страните й пак се оцветиха с нежния розов цвят, който така обичах. Притеснена беше- и как нямаше да е! Един вампир около нея не й ли стигаше, а сега и още един ! Всеки друг би бил направо ужасен, но не и тя.

- Готов ли си? – попита Алис на глас, но мислите й вече ми казваха , че ще ме чака в колата.

-Почти. Ще те чакам пред колата – контрирах. Не исках да оставям Бела, но се налагаше.

„Нищо няма да й се случи днес. Тръгвай най-после!„ каза ми Алис по обичайния ни тих начин и си тръгна.

Бела я проследи с поглед, а после се обърна към мен .

- Редно ли е да кажа „Приятно прекарване” или ще демонстрирам грешно отношение?

Смеха напираше в гърлото ми. „Грешно отношение„?! Та тя изобщо не реагираше правилно до момента. Правилното отношение беше изобщо да не ме поглежда да замине далеч от тук- в Джаксанвил. И да ме забрави. А дали аз щях да я оставя, дали можех? „Грешно отношение” !- изхилих се.

- Не, приятно прекарване ще свърши работа.

- Ами тогава – приятно прекарване!– каза тя невинно, но зад думите й усетих тъга. Нима щях да й липсвам ?

- Ще се опитам – казах й– А ти се постарай да се пазиш, моля те.

Въпреки уверението на Алис, с Бела никога не се знаеше .

- Да се пазя във Форкс – какво предизвикателство!

- За теб е направо предизвикателство. – Откакто беше дошла, целия лош късмет на малкото и скучно градче май се беше събрал отгоре й – Обещай ми ! – настоях.

-Обещавам да се постарая да се пазя ! – саркастично повтори тя. Почти очаквах да премести ръка зад гърба си и да скръсти пръстите си. – Довечера ще пера – занятие, изпълнено с опасности!

- Да не паднеш в пералнята !– върнах и иронично аз .

- Много ще внимавам – изгледа ме прекалено невинно тя.

Изправих се и тя ме последва.

- Ще се видим утре – а въздишката й сякаш беше излязла от мен .

- Май ти се струва прекалено далече ?– отбелязах по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Тя кимна за мое учудване. Значи щях да й липсвам .

- Ще те чакам сутринта – усмихнах й се. Импулсът беше прекалено силен, за да успея да се сдържа. Протегнах бавно ръка като в транс докоснах леко скулата й- там, където пак беше се обагрило в червено. Топлината й изгори ръката ми. Свих в юмрук пръстите си, за да запазя за по-дълго усещането от кожата й. Обърнах се и закрачих към колата.

Винаги беше болезнено да я оставям. Учудих се само на факта, че болката при тръгването ми беше станала по–силна, отколкото онази в гърлото, която жадуваше да я облекча с кръвта й.

Алис ме чакаше пред колата, но още не бях готов за въпросите в главата й. Ръката ми още беше свита в юмрук. Със съжаление отпуснах пръстите си, за да мога да излезна от паркинга. Имах да изпълнявам обещание. Не – повече от обещание, Бела ми беше хвърлила предизвикателство. Незнайно защо сякаш не вярваше, че пикапа й ще бъде където обещах. Усмихнах се – толкова лесно ме изненадваше; сега беше момента да й го върна.

„Караш като баба„ чух Алис да мърмори. Въздъхнах и увеличих скороста. Беше ми станало навик да шофирам „отговорно” заради Бела.

„Извинявай , че се натресох така, но вече нямах търпение !” започна извинително Алис. „Ако оживее след утре, тя ще бъде моя приятелка, Едуард, и няма как да промениш това. Глупаво е да ме държиш настрана !”

- О, Алис , защо ми го причиняваш?

- Кое, Едуард ? Не мога да чета мисли- така , че кажи ми, налага се.

- Защо трябваше да го правиш? Не искам да страдаш и ти ако утре нещата приключат зле. Не мога да понеса моята болка, а как ще се справя ако знам, че съм наранил и теб ?

- Едуард, не бъди толкова черноглед. Дотук всичко върви добре. Джаспар е разочарован от теб – ухили ми се тя .

- Джаспар ли? – напрегнах се веднага. Джаспар не мразеше Бела, но нямаше да се поколебае да я убие, ако сметне че застрашава семейството или Алис. – Какво общо има той ?

- Нищо – продължаваше да ми се смее тя и аз видях в ума й какво я разсмиваше толкова. „Загуби срешу Емет. Мислеше, че ще я убиеш досега !”

- Много смешно! – изръмжах – Радвам се, че поне на някой му е забавно!

Алис се умълча и не исках да гледам в ума й. Не исках да виждам вариантите за утрешния ден. Моите фантазии ми бяха достатъчни засега.

„Едуард“ – коблебливо ме повика тя – „Не се впрягай много на Розали“.

Само името на Розали стигаше, за да се ядосам отново. Какво, по дяволите й ставаше ?! Как си позволяваше да притеснява Бела така?

- Да не се впрягам ли ? Алис, та тя й крещеше!

- Не й е крещяла, Едуард .

- О, да само мислеше прекалено силно колко много иска да се разкара Бела от живота ми. Няма да й позволя да я нарани Алис. Няма да го позволя на никой !

„Знам Едуард , знам го . Да не мислиш , че аз бих го позволила !”

- Алис , немога да разбера яда на Розали. Разбирам, че се страхува да не унищожа прикритието ни, но това минава всякакви граници. Тя сякаш я мрази, Алис .

Алис не ми отговори, но ума й го направи вместо нея.

„Тя завижда Едуард. Знаеш, че от всички ни тя най–много страда , че не е човек.”

Гнева сякаш се отече като река от мен. Даже изпитах угризения, че не се бях досетил сам. Не можех да виня Розали. Разбирах я. Всеки път, когато виждах как приятелите на Бела я прегръщат или й протягат ръка за поздрав същноста ми гореше в пламъците на завистта. Тогава най–отчаяно исках да съм човек. Да мога да бъда с това влудяващо момиче, да разбера тайните й без това да ми струва и последната капчица самоконтрол.

“Едуард“ – извика ми Алис – „Пристигаме след минута , но трябва да побързаме , ако искаш тя да си намери пикапа когато излезе.„

Спрях на ъгъла и помолих Алис да ме чака в колата. Това беше между мен и Бела и проклетия стар пикап. Трябваше да го направя сам.

Застанах пред вратата и протегнах ръка към стряхата. Разбира се, намерих малкия ключ за входната врата на мястото, където винаги го оставяше. Отключих и се усмихнах вътрешно- резето не беше пуснато.

През главата ми препускаха картините от миналата вечер. Погледнах в коридорчето- на масата до телефона беше оставена връзка с ключове. Но ключа за пикапа го нямаше. Познавах я дотолкова- беше разсеяна понякога, а и усмивката й – тази усмивка сякаш знаеше къде е и че аз немога да се досетя. „Пералня“- това май беше най–често споменаваната дума днес. За секунда бях в мокрото помещение. Надуших дънките й. Едва ли знаеше, че всеки плат има специфична миризма … Изобщо не ме затрудни това, че дънките бяха най – отдолу в коша за пране. След още секунда стисках победоносно малкия ключ на стария пикап в ръката си. Постарах се да оставя всичко както си беше . Изсмях се на глас, като си представих недоумението й.

Винаги съм се чудил как може да кара подобно нещо. Щеше да е интересно изживяване- този стар пикап все пак беше по-млад от мен. Но явно и за двама ни имаше място в сърцето й. Това направи карането малко по поносимо.

Оставих написаната набързо в къщата й бележка на седалката. И се качих във Волвото за да продължа с подготовката за утре. Точно щях да профуча през паркинга, когато една мисъл сякаш ме закова на място .

”Едуард „– чух през главата на Майк Нютан, само че говореше с Бела.Ревност и любопитство замъглиха мислите ми . –„..няма да ми помага да уча , заминава някъде за уикенда.„

Бела го лъжеше. Излъга го за да не падне подозрението върху мен ако утре тя не оцелееше. Тя не искаше да ми създаде неприятности изобщо не й пукаше , че утре може да е последния ден в живота й. Изръмжах яростно.

Алис ме погледна слисано

„Какво става ?”

- Тя е луда, съвсем е откачила, Алис !

„Едуард за кого говориш ?„

-Бела – просъсках през зъби.

„Едуард не говориш свръзано , какво е направила Бела? „

- Помага ми да я убия- ето какво прави! – изкрещях аз. И натиснах газта. Колата се изтреля към дома ни.

Алис запази мълчание, което беше добре за нея. Прекалено ядосан бях за разговори. Планът беше ясен, след като колата беше паркирана в гаража. С Алис щяхме да ловуваме до вечерта. Бела можеше да няма нищо против да умре в ръцете ми, но аз нямаше да го позволя.