„Денят“ – глава 14 от „Среднощно Слънце“

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, и е само фен-материал с некомерсиална цел.

Ловът с Алис премина гладко и без допълнителни усложнения. Не ми се говореше. Отпуснах се на инстинктите си и се отдадох на преследването. Нуждаех се от такава почивка за ума си. До Бела винаги бях напрегнат, внимаващ, премерен във всяко движение, за да не я нараня.
Алис ме гледаше преценяващо и само една мисъл беше достатъчно силна, за да пробие наложеното от мен игнориране на всичко.
“Като красив планински лъв, горкия Едуард“.

Не ми трябваше съжаление. Колкото и да не им се вярваше, всяко едно усилие си струваше. Всяка болка беше нищо, ако Бела беше част от съществуването ми.
Когато слънцето се скри изцяло, приключих с лова. Бях попрекалил малко в старанието си- толкова много, че даже усещах лека неконфортност. Но бях готов. Разбира се, доколкото е възможно да бъда подготвен в тази ситуация.
Алис отдавна беше приключила и въздъхна облекчено когато се насочих към дома. Бягахме през гората и мислите почнаха да се завръщат с пълна сила .

“Едуард – чух Алис отляво – Едуард трябва да обсъдим нещо “.

Спрях стреснато и погледнах в ума й. Цял ден го бях избягвал днес, но какво искаше да обсъдим? Да не би да е видяла нещо ново за утре? Погледнах я.
-Какво има Алис ? – в ума й нямаше ново видение, а само един въпрос .
-Едуард – оставих я да го каже на глас . Може би като го чуеше със ушите си щеше да й стане ясно колко абсурден и невъзможен е той. – Ако утре всичко мине добре ще я доведеш ли у дома ?

Гледаше ме очакващо . Надеждата ми сама да осъзнае какво предлага и колко нелепо беше си остана само надежда !
- Алис осъзнаваш ли какво каза току-що?
- Разбира се, че знам какво казах. Май знам по -добре от теб даже какво ти предстои. Искам само да си помислиш. Докога ще отбягваш истината, Едуард? Ако утре оцелеете- и да, казвам оцелеете, защото каквото и да се случи, ти няма да се върнеш от срещата си с нея същия. Ако я убиеш- и не ми ръмжи!…

Даже не бях усетил кога съм издал звука слушах я напрегнато- и това което ми казваше, и това в ума й.

-…ако я убиеш, не знам как ще го преживееш. Направо не ми се мисли какъв ще е живота ни с теб след това. Ако пък оцелее, то тогава няма да е нужно да я държиш далеч от нас, защото тя ще е част от теб, Едуард и семейството ще иска да я приеме.
- И Розали ли ? А Джаспар ? – отговорих глухо. Бях бесен.
- Джаспар е моя грижа. Бела ще е моя приятелка и той няма да я нарани. А Розали никога не би наранила член на семейството. Повярвай ми това ще е най -добрия начин и за теб, и за нея.
Отначало замълчах . Имаше логика в мислите й, знаех го.
- Нека да видим как ще се развият нещата. Моля те, Алис, не ме притискай. Не мога да мисля и за това сега, просто не мога.
- Разбира се – усмихна ми се тя

“Няма да се предам“ -говореше ума й.

Изръмжах ядосано и затичах отново. Стигнахме до къщата без повече разговори. Алис ме погледна очакващо преди да отиде да открие Джаспар. Не ми пукаше какво очаква. А и отговора ми зависеше от утре. Какъв беше смисъла да й давам надежда, ако в крайна сметка се проваля ?

Исках да поговоря с Карлайл. Имах нужда от напътствия, а той беше единствения сред нас почти имунизиран срещу миризмата на човешка кръв. Открих го в кабинета му. Повдигна глава от статията, която четеше.

-Какво има, Едуард ? Всичко наред ли е?

-Да – отвърнах – Засега. Искам да поговорим, Карлайл. Имам известни колебания за утре … Не знам до колко ще издържи самоконтрола ми.

- Едуард, винаги съм се гордял с това, което постигна ти. И го казвам защото е така, а не поради други причини. Мисля, че до момента се справяш доста добре много по–добре, отколкото повечето очакваха.

- Но утре ще е различно. Утре ще сме сами! Където никой неможе да я намери. Как да успея да победя това вътре в мен ?

- Самоконтролът, Едуард, е толкова, колкото ти сам го искаш. Даже не може да се обясни- това е различно за всеки. При мен работата ми даваше сила да устоя на изкушението. Вече толкова години съм сред човешката кръв, разливаща се пред мен в болницата , че не ми прави впечатление. Болката стана част от мен. Приех я. Но всеки път, когато я усещам се чуствам добре защото това означава, че съм успял да спася един човешки живот.

Изумено го погледнах. Не знаех, че Карлайл също го боли. Мислех, че вече даже не усеща миризмата. Сякаш е намерил начин да оперира това чувство в себе си.

- Да, и мен ме боли всеки път. Но аз, както ти казах, приех болката. Приех я за част от себе си и не се опитвам да я премахна.

-Карлайл, не знаех – казах глухо – Но никога не съм виждал в мислите ти да мислиш за тази болка.

- Това е така защото не мисля за нея, Едуард – усмихна ми се той- Просто това е част от мен- като ръката ми, като очите ми. Не си ме виждал да мисля и за тях, нали ? – засмя се той.

- Да, така е – ухилих се в отговор – щеше да е странно.

- Идеята ми е, че може би ще ти е по-лесно, ако спреш да бягаш от болката; ако спреш да мислиш как да я облекчиш. При мен отне време, но си струва – виждаш. Дори и да не успееш утре сине, аз ще се гордея с това, че си опитал. Но направи всичко възможно! Знам, че ако някой въобще го може, то това си ти.

- Не знам, Карлайл, но кълна се – ще дам всичко от себе си!

Излязох от кабинета и тръгнах с човешка крачка към стаята си. Разговора с Карлайл ми даваше нова гледна точка. Нов метод за устояване, който поне знаех, че дава резултат. Облякох първото нещо, което ми попадна пред погледа, нетърпелив да се сблъскам с болката и щастието.

Влязах в стаята й предпазливо. Вдишах премерено бавно и леко. Болката се появи на мига. Изгаряща. Можех да я сравня само с нощта на превръщането ми. Нощ или нощи- не помня, а и не беше от значение. Разликата беше в това, че онази болка беше навсякъде по тялото ми, а сегашната изгаряше само гърлото ми. Оцелях след първата. Това ми даваше надежда за утре …

Бела спеше странно спокойно. Чувах сърцето й, така че не беше умряла, но имаше нещо странно в този сън. Не се въртеше, не бълнуваше. Странно … Отидох до леглото й и тогава го надуших. Странен аромат. Разбира се, нейният беше много силен по силен от всичко в тази стая, но имаше нещо ново. Надушвал го бях преди в болницата – просветна ми. Взела е лекарство. Но защо, имаше ли й нещо ? Приближих се до бюрото, за да видя опаковката оставена там.

Какво беше това? Защо го е пила ? Видях името и ми олекна – просто предпазна мярка против грип. Засмях се тихичко – винаги отговорна .

Седнах на стола срещу леглото й и се оставих на аромата и болката. Ако ще следвам съвета на Карлайл, можех да започна от сега.

Чарли се разбуди. Чувах мислите му – бяха само за риболова, който го очакваше. Напрегнах се да хвана всяка мисъл. Искаше ми се да прочета в тях какво му е казала Бела за днешния ден. Но освен за риби, стръв, някаква нова система за риболов – нищо друго … Отказах се, разочарован.

Излезнах през прозореца и се скрих в гората около къщата. Нямаше защо да се прибирам, а и не можех да се насиля да я оставя сега. Имах усещането, че ако си тръгна, няма да намеря куража да се върна отново и да направя това което се канех да свърша.

През времето от влизането ми в гората до тръгването на Чарли прехвърлях пак всичко на ум. Всяко за и против. Всеки съвет. И накрая се изправих пред вратата й още по-объркан и несигурен. Почуках леко и се заслушах. Усмихнах се на това, което чух . Сърцето й запрепуска по-бързо от преди. Вълнувах я. Нямаше търпение да ме види. Тази мисъл, това прозрение… все още ми беше трудно да го възприема.

Чух бягането по стълбите, после и опита й да отвори резето. Естествено, първо неуспешен – толкова беше непохватна на моменти, че чак се чудех как стои права през повечето време. Притеснено я изчаках да отвори. Дали не се беше ударила? Вратата най-после се отвори и тя застана пред мен. Огледах я за видими наранявания. Нямаше такива. Отдъхнах си. После погледа ми се върна на облеклото й и нямаше как да се удържа да не се разсмея. Бела и аз бяхме облечени еднакво. Тя ме погледна притеснено- видях погледа й, как се огледа набързо и явно реши, че нещо в нея не е наред. По страните й изби онази любима червенина и побързах да й обясня:

- Облекли сме се еднакво .

Смехът й се разля по мен като мелодия. Толкова непринуден, толкова завладяващ. Тя се обърна да заключи и тогава се сетих какво бях обещал. Можеше да я смиля, ако успея отново да я разсмея. Направих най-измъчената си физиономия. Не беше трудно, само се сетих как шофирах пикапа предния ден и че тя ще го кара два пъти по бавно от мен и физиономията от фалшиво-мъченическа си стана съвсем истинска.

- Така се разбрахме – доволното й изражение не помогна да се почуствам по-добре. Седнах на седалката до нея и благодарих мислено, че никой нямаше да стане свидетел на това поражение. Розали щеше да ме подиграва столетия.

- На къде да карам ? – наруши мислите ми Бела.

- Сложи си колана. Вече се изнервих – казах й раздразнено. Тя – образеца на примерния шофьор, който ме навикваше всеки път, когато стрелката на скоростомера мине 100, щеше да тръгне без да е обезопасена. Като знам как се движеше бях направо ужасен как ли шофираше ? Изгледа ме ядосано, но се подчини.

- На къде да карам? – въпросът излезе от устата й с лека въздишка.

- На север по сто и първа – изстрелях насоките аз.

И потеглихме. Разбира се, като костенурки. Бавното шофиране даваше прекалено много време на ума ми да започне отново да премисля вариантите. А не исках. Нямаше да се откажа – не и сега! Днес щеше да е деня, в който тя щеше да ме види истински.

- Смяташ ли да се измъкнеш от Форкс преди мръкване? – заядох се аз.

- Този пикап нищо чудно да е бил на дядо ти, така че прояви нужното уважение – отвърна ми тя разпалено.

Дали знаеше, че всъщност не мразех пикапа й? С него вече имахме история.

Излезнахме от града и аз дадох новите насоки.

- Завий надясно по сто и десета – тя изпълни указанията мълчаливо – А сега караме докато свърши асфалтът.

Усмихнах се като видях побелелите й кокалчета. Колко ли съсредоточена в пътя беше? Искаше ми се да започна разговор. За първи път около мен беше абсолютна тишина, а не бях сам. Беше странно, сякаш бях без едно от сетивата си.

- А какво има като свърши асфалта ? – попита ме тя.

- Пътека.

- На поход ли ще ходим? – попита тя отново и смръщи чело, сякаш обмисляше нещо. А аз имах много добра идея какво точно я притесняваше.

- Това проблем ли ще е ? – върнах въпроса, като се надявах разговора да продължи.

- Не – каза го, но знаех, че е лъжа. Тя се ужасяваше от физическото, а какво ли предизвиква мисълта за поход в гората. – Но ако мислиш , че пикапа ми е бавен…

- Не се притеснявай, само около 8 километра са, а и не бързаме за никъде.

Чух я как си пое дълбоко въздух и пулса й се ускори. Огледах лицето й, но страните й не смениха цвета си. Тя обмисляше нещо усилено- виждах го на лицето й, но мислите й бяха недостъпни за мен, така че любопитството ми надделя.

- За какво мислиш? – попитах нетърпеливо.

- Просто се чудех къде отиваме ?

- На едно място, където обичам да ходя при хубаво време – погледнах през прозореца на пикапа. Облаците изтъняваха. Слънцето щеше да се покаже днес. Алис, както винаги беше права .

- Чарли каза , че днес ще е топло.

- А ти каза ли на Чарли какво си намислила? – попитах с надежда. Мислите на Чарли сякаш също не бяха изцяло открити за мен- може би все пак не съм чул нещо.

- Не!

Нямаше да се предам толкова лесно.

- Но Джесика смята, че ще ходим заедно до Сиатъл, нали! – с облекчение се усетих аз.

- Не, уведомих я че си ми отказал – каза го уверено и знаех, че не крие нищо. Край, дотук с идеята, че все пак е запазила капчица разум и е споделила с някой , че ще е с мен.

- Никой ли не знае , че ще си с мен ? –гласа ми издаваше яда ми, но не ме интересуваше. Тя осъзнаваше ли, че това беше равносилно на самоубийство ?

- Ами зависи … предполагам си казал на Алис ?

Тя шегуваше ли се? Осъзнаваше ли в каква опасност ще бъде днес? Изобщо ли не оценяваше опитите ми да я опазя жива? Колко пъти трябваше да й обясня, че от всичко в света аз съм най-голямата опасност за нея? Исках нещо толкова просто като да каже на някой къде е. Толкова усилия полагах за да не я убия, а тя сякаш предизвикваше опасноста.

- Никак не ми помагаш, Бела! – отвърнах рязко.

Думите ми останаха висящи във въздуха. Не получих отговор, но тя гледаше някак си прекалено съсредоточено напред. Все пак ме беше чула.

- Толкова ли те подтиска Форкс, че си развила склонност към самоубийство!?– попитах саркастично.

- Ти каза , че е възможно да възникнат неприятности за теб, ако ни виждат заедно – напомни ми тя за лекомислието ми да й споделя тревогите на семейството си от вчерашния ден.

Как можеше да се притеснява за мен като знаеше, че не моята смърт предизвиквахме днес? Гневът заплашваше да се излее навън, тя определено ме подлудяваше. Pеакциите й никога не бяха като на нормалните хора! Каква наивност от моя страна да си помисля, че все пак след като е толкова близко до унищожение ще прояви здрав разум най – после. Капчица поне.

- Значи се тревожиш какви неприятности могат да възникнат за мен, ако ти не се прибереш у дома? – гневно погледнах към нея, за да не пропусна нищо от реакцията й. Коя част от „ Ако не се прибереш у дома“ най – накрая щеше да проникне в съзнанието й?

Тя просто кимна за потвърждение.

„Лудост, велика лудост” измърморих на себе си. Погледа й не се отклони от пътя. И по-добре, защото изражението ми в момента едва ли щеше да й хареса. Нямах желание да продължим този разговор. Лекотата, с която бяхме започнали пътуването се беше изпарила и на нейно място се появи едно напрежение, подсилено от гнева ми. Не можех да мисля за нищо друго освен за безрасъдството й. Гледах я напрегнато. Изучавах лицето й, макар, че го познавах вече до болка. Брадичката й – малко по тясна за скулите й. Очите й – топло кафяви, любопитни, доверчиви и сякаш проникващи до най тайното кътче на ума ми. Тялото й – толкова крехко и чупливо. Всичко това днес можеше да бъде заличено и то от мен. Тя беше оставила живота си в ръцете ми. Защо ми имаше такова доверие? Откъде се взе тази смелост в това човешко сърце туптящо оглушително в пикапа? Щях ли да оправдая това доверие ?

Пътят свърши. Бела паркира на банкета и излезе от колата. Все още не ме поглеждаше. Бях ли я стреснал най-после? Побързах да я последвам и в яда си блъснах вратата на колата й малко по-силно от необходимото. Пикапът се оказа по-корав, отколкото си мислех. Вратата оцеля. Трябваше да се успокоя. Гневът допълнително ще усложни задачата ми. Винаги се контролирах по-трудно когато бях ядосан. А следващия път можеше да не е пикапа, а Бела. Поех дъх и с едното кътче на съзнанието си отбелязах, че огънят в гърлото ми бе там, както и празнината в стомаха ми. Но ги държах здраво под контрол и беше по-лесно отколкото очаквах. Слабо успокоение за терзанията ми.

- Насам – погледнах я бегло през рамо и тръгнах напред. Тя беше свалила половера си точно като мен. Беше прекрасна- невероятно, болезнено красива. Закрачих, за да не види лицето ми. Трябваше да се успокоя и да се подготвя. Най–тежкото тепърва предстоеше.

- А пътеката ? – извика тя. Чух забързаните й стъпки и усетих паниката й. Знаех какво я притеснява, но трябваше да я поизмъча още малко. Как можеше да се страхува повече от похода отколкото от мен?

- Казах, че като завърши шосето, започва пътека, а не че ще вървим по нея! – може пък страхът от похода да я накара да прояви здрав разум и да се откаже от разходката с мен.

- Няма да вървим по пътеката? – това прозвуча като стон .

- Няма да те оставя да се изгубиш – Иронията беше неприкрита в думите ми.Тя си пое дълбоко въздух и вместо паника в очите й имаше сякаш копнеж и тъга. Объркано я загледах по-внимателно. Очите й оглеждаха тялото ми. Дали вече не осъзнаваше в какво се беше забъркала?

- Искаш ли да се прибереш у дома ? – гласът излезе глухо от гърлото ми. Предлагах й спасение, но болеше само при мисълта, че тя ще си тръгне от мен. Предлагах й изход, но съзнанието ми крещеше, че правя грешка, че искам да я заведа на моето местенце. Исках да споделя с нея частица от себе си. Исках да ме види истински и да остане въпреки гледката.

- Не – каза простичко тя и побърза да дойде до мен сякаш се притесняваше, че ще реша да я изоставя. Исках да знам за какво си мисли и от какво се тревожеше.

- Какво има ? – попитах с най–нежния си глас. Не исках да я плаша повече.

- Не ме бива много в ходенето – призна тя с нежелание – ще трябва да си много търпелив .

Заля ме вълна от емоции. Значи се притеснява от равподвлановесието си, помислих облекчено. Не иска да ме остави, въпреки че може да се пребие. Не че щях да го позволя. Сетих се как в колата ми каза, че мудноста на пикапа й е нищо … И разбрах, че тя пак се притеснява за мен. Знаеше колко много мразя да се движа бавно.

- Мога да бъда търпелив, ако положа огромно усилие – усмихнах се окуражаващо и погледнах очите й. Така по-лесно улавях настроенията и чуствата й. Загледах лицето й – исках да видя и най – малкия признак на страх ако или когато се появи. И го видях. Тя отвърна на погледа ми с измъчена усмивка- никак не я бях успокоил. Красивите й очи ме гледаха плахо, но все още доверчиво. За части от секундата се сетих за онзи първи поглед, в който тогава видях чудовището в мен. Сега обаче го нямаше. И нямаше да му позволя да се върне.

- Ще те върна у дома – обещах аз , но не знам на кого- дали на себе си или на нея. И нямаше значение. Това обещание щеше да бъде спазено. Трябваше да успея да го направя.

Раменете й се опънаха назад сякаш беше взела решение и аз всъщност горях от нетърпение да го чуя.

- Щом искаш да извървя осем километра в джунглата преди залез слънце, най – добре да потегляме! – каза остро тя.

Напрегнах се, за да видя дали крие нещо от мен. Колко много мразех това, че неможех да чувам мислите й! Днес определено щеше да ми е от ползва да няма тайни от мен. Опитах отново с цялата концентрация на ума си да чуя нещо от ума й, но пак без успех.

Поведох я навътре. Избирах по равни терени. Цялото ми внимание беше в движенията й, за да мога да предотвратя нараняване. Не беше в нейн интерес да има кървящи рани или охлузвания по себе си днес.

Бях избрал най-лесния път. Нямаше много неравности- само на няколко места пътя беше препречен от паднали дървета. Това беше първото предизвикателство. Бела се нуждаеше от помощ, за да ги премине и аз влагах цялата изградена през годините дисциплина за един прост жест. Не толкова заради допира с кожата й, колкото заради реакцията от нейна страна. Пулса й се качваше усезателно, а сърцето й сякаш щеше да излети. Кръвта й започваше да циркулира бързо, а отровата в устата ми потичаше като река.

Първия път беше най–лошо- тя едва ли осъзнаваше какво ми костваше, а и неочаквах реакцията й. През следващите препятствия ми трябваше много по малко усилие, за да се справя с напрежението в мускулите си, които се свиваха моментално щом я докоснех, сякаш отделени от мисълта ми, неподвластни на ума ми и готови за скок отгоре й. По–лесно беше да пренебрегна порива да забия зъби в прозрачната й кожа.

Усетих също, че искам да продължа с въпросите си. Бях любопитен да узная всяка частица информация за живота й и днес това нямаше нищо общо с идеята на Алис, че ако я опозная по–добре ще успея да издържа. Питах я за рождените й дни. За учителите й.

Дали беше се грижила за домашно животно? Призна ми с очевидно нежелание, че се е оказала от идеята щом уморила трета рибка.

Смехът се откъсна от гърлото ми силен, по-силен отколкото някога го бе чувала и имаше две причини за това, но никога нямапе да й кажа която й да било от тях. Първо Бела го каза с такъв глас и изражение сякаш ми казваше: Аз съм убиец ! Винаги когато това крехко същество до мен ми говореше как е или би наранила друго същество не можех да се сдържа да не се разсмея.

А втората прична беше заради една случка с моето семейство точно с рибки. Не можехме да изберем друго – при рибките кръвта не беше проблем за никой от семейството. Розали беше решила да си вземе домашен любимец. Но попрекали с грижите си и досега съм почти убеден, че горката рибка умря от преяждане. Джаспар, Емет и Алис тайно се бяха обзаложили колко време ще издържи рибката. Е, от тогава никой не залага срещу Алис. Позна не само деня, но и секундата, в която Розали щеше да разбере за загубата.

Бела ме гледаше странно докато се смеех някак очакващо. Но колкото и да ме гледаше с този поглед, нямаше да узнае причината.

Превеждах я през гората към мястото където щеше да разбере и последната частица от това какво съм. Бела се притесняваше, че ще е прекалено бавна в похода за предпочитанията ми, но истината беше, че сякаш всичко се случваше прекалено бързо. Забавях всяка крачка за да отложа момента, но така или иначе той дойде.

Видях разликата в тъмнината много преди нея. Знаех, че след няколкостотин метра напред дърветата щяха да свършат изведнъж, а след това ме чакаше слънцето.

- Стигнахме ли вече ? – попита тя. Лицето й беше смръщено, но очите й издаваха нетърпението й и вълнението й.

Усмихнах се на опита й да изглежда ядосана, както винаги не се получаваше.

- Почти. Виждаш ли как става по светло пред нас ?

Тя изпъна врата си несъзнателно в опит да види това за което говорех.

- А става ли ? – изхилих се на опитите и безсилието й .

- Може би твоите очи все още не забелязват –сякаш прозвучах прекалено самодоволно.

- Май ми е време да ида на очен лекар – измърмори тихо.

Едва се сдържах да не се изхиля силно. Чуството й за самоирония винаги ме докарваше до смях.

Вървях и я гледах напрегнато. Отчасти заради това което й предстоеше да види. Отчасти, за да видя реакцията й при вида на полянката. За първи път водех някой тук; искаше ми се да съумее да оцени красотата на мястото. Видях как се промени изражението й когато очите й най–после доловиха разликата. Тя ускори крачка нетърпеливо. В погледа й светеше нездържано любопитство. За разлика от нея обаче аз не бях готов да излезна на полянката. Трябваха ми няколко мига, за да се подготвя.

Гледах я как се спря на границата с гората. Очите й се разшириха- не знаех от какво – изненада ли беше това или възхищение? Бях виждал този поглед и преди. Oт дълбините на ума ми бавно изплува спомена … Тя гледаше така и мен, когато се срещнахме за първи път .

Пристъпи бавно на полянката и на усните й имаше усмивка и почуда. Отдъхнах си. Явно й харесваше. Продължи огледа си, бавно пристъпвайки леко и внимателно сякаш не искаше да смачка нещо. Обърна се и изведнъж в погледа й се появи паника. Почна да се оглежда бързо сякаш търсеше нещо. О, светна в ума ми! Тя търсеше мен. Бях прав, очите й ме намериха и паниката се смени с облекчение. А после светнаха любопитни и жадни да разберат. Явно се беше сетила какво й казах, че ще види.

Само ако знаеше какъв страх ме разяждаше от вътре. Как щеше да го приеме ? Можех ли да се надявам да ме приеме след като види колко различен бях от човек ? А ако не го приеме ? Опитвах се да преценя точния момент да се покажа на светлината, да премеря скороста си за да не я плаша излишно. И тогава тя пристъпи към мен. „Не!“ – извика ума ми. Това трябваше да го направя аз! До момента тя беше безрасъдната и смелата. Днес беше мой ред. Трябваше да преборя страховете си, да й покажа чудовището и в крайна сметка да се изправя смело пред избора й . Днес аз щях да се оставя на милоста й.

Вдигнах ръка, за да я спра да продължи. Свих раменете си, поех дълбоко дъх и пристъпих напред към слънцето.

За първи път от цялото си съществуване като вампир усещах тежест в краката си. Цялата ми воля и концентрация бяха впрегнати, за да успея да отида до средата на полянката. Бела ме следеше с поглед, но сякаш усети, че трябва да е търпелива. Все още с гръб към нея разкопчах ризата си, за да оголя гърдите си. Вдигнах лице, излагайки го на слънчевите лъчи и се обърнах.

Чух как шумно си пое дъх и как бясно заби сърцето й .

Мина сякаш цяла вечност преди да събера сила да погледна в очите й.

Там нямаше страх. Нямаше отвращение. Там беше онзи поглед, с който погледна за първи път полянката. Нямо възхищение. Само това.

Тя направи крачка към мен . Очите й ме поглъщаха жадно и отразяваха блясъка на кожата ми.

- Красив си ! – прошепна.

Погледнах я невярващо. Смаяно. Бях зашеметен. Престъпих към нея в усилието си да схвана шегата. И точно тогава именно в очите й видях не чудовището- видях себе си. Видях онзи Едуард, който никога нямаше да я нарани. Видях онзи Едуард, който носеше чертите на Карлайл, а не червеноокото чудовище, което раздаваше собствено правосъдие по улиците. Това ме остави без думи. Поех жадно въздух, за да почуствам болката и този път както винаги тя беше там, но беше без значение. Тази болка никога нямаше да бъде утолена, Бела беше прекалено ценна за мен. Приех я най–накрая и осъзнах какво искаше да ми обясни Карлайл. В момента, в който го разбрах и реших :

Бела щеше да живее. Никога нямаше да я нараня.