ИЗПОВЕДИ  глава 15 от “Среднощно Слънце” – част I

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските йправа, и е само фен-материал с некомерсиална цел.

Лежах неподвижно на полянката. Даже май малко по-неподвижно отколкото се полага на човек, но в крайна сметка аз не бях такъв и нямаше нужда да се преструвам повече. Още не можех да осъзная какво стана? Знам, че нещо се пречупи в мига, в който погледнах очите й! Тя ме видя така, както никой не ме беше виждал и не само че не избяга, а хареса това, което стоеше пред нея. Преди да се изправя насреща й в цялото си вампирско великолепие се чудех дали ще устоя на примамливата й кръв днес. Вече имах своя отговор. Преди се боях да погледна в очите й. Никога не знаех кога ще видя отново изкривеното лице, което бе отразено като в огледало в погледа й, когато за първи път седна до мен. Вече нямах този страх. Чудовището се беше предало , без битка, без драма… просто истината ме удари като гръм. Не можех да я нараня никога. Не исках да го правя. Изведнъж болката в гърлото не беше наказание – беше награда , беше благословия. Щом я имаше значи и Бела съществуваше, а това ако не беше награда за самотник като мен, не знам какво друго можеше да бъде. Естествено все пак се налагаше да внимавам. Нещо в мен беше заспало, но кога и дали ще се събуди трябваше днес да разбера. Надявах се само да съм достатъчно бърз за да мога да си тръгна преди да е успяло да я нарани. Бела стоеше до мен свита, подпряла брадичката си на коленете си и ме гледаше все още невярващо.Трябваше й време да свикне, знаех го. Лежах и се опитвах да разгадая лицето й, да напипам мислите й, но след толкова провалени опити знаех, че е просто загуба на време. Затананиках нейната песничка, онази която композирах след като за първи път чух да бълнува името ми в съня си и зачаках търпеливо някаква реакция. Нямаше такава. Тя сякаш не можеше да отдели очите си от мен. Сетих се за онзи разговор в ресторанта на Порт Анджелис, когато ме обвини, че я заслепявам. Едва ли осъзнаваше колко всъщност заслепявах .Смеха пак заклокочи в гърлото ми. Отказах се да бъда търпелив. Любопитството ми беше прекалено голямо.

- Не те ли плаша ?

- Не повече от обичайното. – усетих как оголвам зъбите си в усмивка малко по-широка, от колкото би трябвало. Наистина май не бях толкова страшен, колкото си мислех, защото вместо да се свие изплашена, тя се приближи до мен и вдигна ръка. Пръстите й трепереха. Затворих очи за да се увладея. Тя искаше да ме докосне. Мен?

- Имаш ли нещо против ? – попита й в гласа и не долових паника, нямаше страх. Беше любопитна.

- Не – казах горд със себе си, защото гласа ми беше нормален, не трепереше. Истинска победа предвид емоциите, които бошуваха в тялото ми. – нямаш представа какво е усещането.

Казах го, а дори аз не бях си представил какво ще последва. Aроматът й – толкова вкусен, толкова наситен. Устата ми цялата се изпълни със слюнка, но това беше очакваното и всъщност не беше толкова зле, колкото очаквах.Бела докосна ръката ми и на мястото сякаш се запали огън. Кожата ми, студена на допир, не я отблъсна, пръстите й продължиха изследването на ръката ми и отвсякъде, където минеха пламваше огън. Не смеех да мръдна, а копнеех студеното ми от години тяло да изгори цялото в този пожар. Пръстите й изследваха мускулите ми. Движеха се по вените ми и сякаш пускаха след себе си бясна топла и пулсираща река от огън. Минаха през гънката на лакатя ми. По-скоро усетих движението на другата й ръка – искаше да обърне дланта ми. Нямах търпение, не исках да чакам бавното човешко движение, исках огъня навсякъде. Обърнах ръката си, но пръстите замряха – явно я стреснах. Погледнах я и се убедих, че съм прав.

-Извинявай – едва говорех – когато съм с теб се държа твърде естествено.

Естествено? Глупости! Никога през цялото си съществуване не бях усещал подобно нещо. Исках да продължи да ме докосва, да разпалва живота в мъртвото ми тяло с допира си, а в същото това време гърлото ми гореше от желание да изпия кръвта й. Два взаимоизключващи се варианта. Контролирах се все още, но само що се отнася до кръвта й. Тя повдигна дланта ми и почти я допря до бузата си. Бузата й гореше. Сякаш ръката ми се разтапяше в огъня от кръвта й. Отворих очи да видя дали наистина не е така. Не, беше си там, на място в нейната, а ми се искаше да я протегна и да докосна бузата й. Тя гледаше ръката ми съсредоточено, блясъка на дланта ми се отразяваше в погледа й. Мислеше нещо. По дяволите, тези нейни мисли – влудяваха ме. Исках да мога да ги виждам, а точно сега когато най-много имах нужда от дарбата си, тя не действаше. През целия си живот като вампир разчитах на нея повече за семейството си, изживявах се като техния пазител, техния таен агент сред човешките умове. Днес имах нужда от нея за себе си, а тя ме предаваше. Ако имах душа, за която да се моля, щях да го направя преди да опитам с всички сили за последен път да видя ума й.

- Кажи ми какво мислиш ? – прошепнах вече на ръба.

Победата пак беше за нея. Нито звук. Пълна тишина. Разби усилията ми на пух и прах, а даже не знаеше че се опитвам. – Все още ми е странно, че не мога да те чуя.

- Знаеш ли, за нас останалите нещата по-принцип стоят по този начин.

Беше права разбира се, но това не ме караше да се чуствам по-добре или по-малко любопитен. Започвах все повече да уважавам хората. Досега ме отегчаваха с дребните си мисли и желания, но днес вече оценявах усилията им и успеха им да разчитат мислите си само по жестове, гримаса, недовършено изречение. Колко арогантен съм бил! Досега не знаех какво усилие полагат те всеки ден, но с помощта на крехкото момиче срещу мен вече разбирах.

- Не ви е лесно – казах искрено – Но не отговори на въпроса ми. – Мислих си, колко ще е хубаво, ако знаех какво мислиш ти? – имаше още нещо, което не ми каза. Усетих колебанието й. От какво се притесняваше?

- И? – подканих я да продължи- И ми се иска най-после да повярвам, че си истински. И да спра да се страхувам.

Страхуваше се. Сякаш получих юмрук в челюста. Исках да я изплаша, а сега когато най-после ми призна, че се страхува, ми се искаше да не беше така. Исках доверието й, допира й, гласа й.

- Не искам да се страхуваш – прошепнах.

Имаше толкова неща, които исках да й кажа за себе си. Бях й обещал преди. Време беше да го направя. Тя най-вероятно вече беше забравила, но не и аз. Единственото обещание, което бях нарушил. Днес трябваше да поправя това. Но ако от сега се страхуваше, как ли щеше да понесе цялата истина?

- Нямам този страх предвид, макар да не е зле да се замисля по този въпрос.

Даже не усетих кога реших да се изправя. Вече бях седнал до нея, но ръката ми продължаваше да в нейната. Не исках да се лиша от удоволствието, което ми даваше. Вперил поглед в лицето й за да прочета по него това, което криеше ума й. Гледах я смаяно и невярващо. Ако не от мен от какво друго се страхува? Определено пропусках нещо? Какво ставаше в тази красива глава?

- Тогава от какво се страхуваш – едва говорех. Напрегнатото ми изражение сигурно не остана незабелязано от нея, но сега не ми беше до това. В стремежа си да видя мислите на лицето й, да не може да ги скрие отново от мен, бях се приближил много повече, отколкото си позволявах до сега. Тя мълчеше. Погледът й се плъзна по лицето ми, към устните ми.Видях как лицето й се навежда към мен. Вратът й, изкусително оголен срещу мен, ухаещ прекрасно и болезнено. Но чудовището не се появи, не се надигна, спеше дълбоко поне за сега. Имаше напрягане, имаше и болезнено присвиване на гърлото ми, но не беше страшно. Справях се повече от добре за сега. Тогава осъзнах какво щеше да направи тя. Целувка!!! Не, не бях готов. Преди да успее да ме докосне избягах от нея. Иронията на ситуацията прекрати надигащата се паника и ми позволи да се отпусна. Аз избягах от нея! Аз – големия лош вампир, избягах от това крехко топло същество! Аз, който винаги й повтарях, че е опасно за нея да е около мен. Аз, който толкова пъти се опитвах да видя страха в очите й, избягах от нея. Толкова смешно беше, че ми трябваха няколко мига да се успокоя.

- Съжалявам … Едуард – чух гласа й. Нямаше за какво да съжалява. Не в нея беше вината.

- Само секунда – извиках достатъчно високо за да ме чуе.

Не жаждата ме накара да избягам, признах си вътрешно. Бях усетил аромата й толкова близко и въпреки това се контролирах, знаех, че не искам кръвта й. Избягах от устните й. Не знаех дали ще успея да се овладея ако ме докоснат. Желанието ми да ги усетя беше по-силно от всичко, което някога бях изпитвал. Тръгнах към нея бавно, с бавни човешки крачки. Вдишах през целия път. Исках целувката й. Толкова я исках, че ако имах душа с радост бих я продал срещу тази целувка, но страста ми би могла да я убие толкова лесно, колкото й жаждата ми за кръвта й. Не можех да рискувам. Поех дълбоко въздух с надежда болката в гърлото да притъпи поне малко огъня в тялото ми. Оставих малко разстояние между нас и седнах отново на земята. Гледах лицето й за пореден път объркан от изражението й. Постъпката ми бе груба, трябваше да се извиня. Спомена за лицето на Таня при последното ми гостуване изплува на повърхността. Така ли се чустваше сега и Бела? Отхвърлена, пренебрегната, нежелана? Ако само знаеше колко много исках да се отпусна в ръцете й, но не трябваше. Не можех! Тя не заслуважаше да избягам, но така беше най-добре.

- Толкова съжалявам – премислих пак думите си. Не исках да я наскърбя или изплаша – Ще ме разбереш ли , ако ти кажа, че съм просто човек?

Тя кимна в отговор, а после страните й се оцветиха в червено. Сърцето й заби оглушително. Беше осъзнала какво щеше да направи. Осъзна, че се канеше да целуне чудовище . Вътрешностите ми се сгърчиха болезнено. Явно й въздействах повече, отколкото мислех. В стремежа си да разгадая изражението й се бях приближил повече от нужното и я бях опиянил. Тя едва ли осъзнаваше какво върши. Никой нормален човек не би искал драговолно да целуне някой като мен. Беше против инстинктите им, те дори не се приближаваха толкова до нас, а какво остава за физически контакт след като разберат какво сме. Но както винаги Бела беше изключение. Въпреки, че разбрах истината, ме заболя, признах си. Трябваше да й обясня въздействието си върху хората за да й дам шанс да се справи с, как казваше тя, „заслепяването ми”. Усмихнах се и започнах с опита да й обясня. Тя трябваше да знае какво съм на какво съм способен преди да реши дали ме иска в живота си. Поне това й дължах. Думите започнаха да излизат сами от устата ми.

- Аз съм най-съвършеният хищник в света, не мислиш ли? Всичко в мен те привлича: гласът ми, лицето ми, дори миризмата ми. Сякаш е нужно! – тя ме гледаше неразбиращо. Виждаше само лицето ми – маската за пред останалия свят, нормалния свят. Трябваше да й покажа. Трябваше да я убедя. Скочих на крака и обиколих полянката без изобщо да се старая да бягам толкова бързо, колкото можех.

– Сякаш би могла да ми избягаш! – засмях се над абсурдноста на ситуацията. В усилията си да не я изплаша и бях въздействал до толкова, че да поиска да целуне чудовище като мен. А сякаш това не стигаше, а и я бях засрамил с грубостта си да не й позволя да го направя. Горчивината заседна на гърлото ми. Трябваше да види. Не исках да се чуства зле и отблъсната. Тя трябваше да види какво чудовище бях. Бляскавата кожа не е единственото, което ме различаваше от хората. Протегнах ръка и счупих един клон на дървото до мен. Знаех как изглежда клона в очите й, но за мен беше като кибритена клечка – даже не го усещах в ръката си. Захвърлих го настрани, като не отделях поглед от очите й. Страхът вече започна да излиза на повърхността. Опитваше се да се овладее, но аз го виждах. Отидох до нея и застанах неподвижно. Не исках да я плаша повече .

-Сякаш би могла да се пребориш с мен – казах съвсем нежно. Тя не помръдваше. Очите й ме гледаха с зле прикрита паника. Какво направих? Не исках да я плаша, исках да спре, да разбере, че съм чудовище и че понякога хората не могат да се доверяват на емоциите си около мен. Лицето й беше сменило цвета си, беше прежълтяло от уплаха. Осъзнах какво беше видяла току що и ми идваше да изкрещя от гняв към себе си. Защо се поддадох на раздразнението си? Трябваше да бъда малко по-внимателен! Не исках да й докарам инфаркт, а да я накарам да разбере истината за мен. Досега винаги беше смела и безрасъдна. Трябваше да ме опознае, да разбере защо не трябва да е с мен, колкото и много да исках да я задържа. Тя стоеше и ме гледаше, а в очите й виждах надигащ се ужас. Трябваше да успокоя и нея и себе си. Къде беше Джаспар, когато имах нужда от него? Ах, не исках да ме гледа с безумен поглед. Какъв егоист бях. Исках възхищението й!

- Не се страхувай – казах нежно – Обещавам …- не, това не беше думата, която търсех. „Обещавам” не описваше добре решението ми да обвържа съществуването си с нейния живот. Никога нямаше да я нараня или да позволя друг да го направи. Не, друга беше думата – Кълна се, че няма да те нараня. Не се страхувай! – прошепнах й. Тръгнах отново към нея, но този път бях по-бавен даже от човек – исках да й дам възможност да ме спре, ако не го иска. Сякаш ми отне цяла вечност да застана до нея. Тя не се отмести. Не ме спря. Гледаше ме с широко отворени очи, дори не трепна. Седнах бавно. Не исках да я плаша. Днес трябваше да изясним някой неща. Тя трябваше да научи всичко както й бях обещал през деня, когато за първи път разбрах, че не мога да я загубя. Но трябваше да се контролирам по-добре. Тя не беше помръднала. Наведох лицето си към нейното бавно, много бавно. Трябваше да изпитам границите, които можех да си позволя. Не трябваше да бързам, не и днес. Проверих чудовището – спеше. Болката в гърлото ми не беше изчезнала и слава богу. Ако изчезнеше, това щеше да е края. Но не тя ме притесняваше сега. Надигаше се нещо което не познавах,с което не се бях сблъсквал. Усещах го в умовете на хората около мен. Усещах го в умовете на семейството си. Но никога не бях го изпитвал лично. Бела чакаше търпеливо, а имаше право на отговори.

- Моля те да ме извиниш – най-накрая проговорих – МОГА да се контролирам. Просто ме свари неподготвен. Но вече ще пазя поведение.

Зачаках реакцията й, но тя мълчеше сякаш не ми вярваше.Как да я предразположа без да я заслепя отново? Нещо по-човешко, по-познато. Усмивката винаги вършеше работа.

- Днес не съм жаден, честна дума – усмихнах се й и намигнах. Трябваше да е достатъчно човешко, за да я извади от шока, в който явно беше. Смехът й огласи полянката. Малко трептящ и накъсан, но беше все пак нещо. За малко да въздъхна облекчено. Огънят от тялото й ме изгаряше все едно бях до клада, на която исках да изгоря, но не можех да се поддам на това желание.

- Добре ли си – попитах с най-нежния глас, който можех да извадя от гърлото си. Исках да разбере, но не и да я уплаша до смърт. Решението дойде от само себе си. Трябваше да започна наново от там, откъдето я бях прекъснал прекалено грубо за разбиранията си и възпитанието си. Есме щеше да умре от срам, ако видеше как се държа. Бавно и внимателно протегнах ръката си и съвсем нежно я поставих обратно в нейната. Тя сведе поглед сякаш не вярваше на случващото се към ръката ми. После ме погледна в очите – търсеше. Сякаш проникваше до всяко кътче на ума ми и търсеше. Какво? Дали не търсеше онова чудовище, което и показах първия път когато седна до мен? Сигурно искаше да види дали ще я погледна както тогава, когато бях обезумял от желание да вкуся от кръвта й. Онова чудовище, което презирах – чернооко, бездушно и гневно. Нямаше да го види повече никога. Дали? Проверих го набързо. Не намерих нищо – само желание да й позволя да ме опознае по-добре. Да види най-тъмния мрак в мен и ,ако може, да ми позволи да бъда част от нея, от спомените, от живота й. Погледнах я разкаяно, исках тя да види колко искрен бях, че съжалявам и че няма да се повтори. Пръстите й се размърдаха. Тя наведе очи към дланта ми и започна да я гали нежно. Ръката ми гореше. Огънят поемаше нагоре по нея, поглъщаше всяка ивица студена кожа и стигна до спрялото ми сърце. Обхвана го, стопли го. Не го накара да забие отново, но ако някога е имало някакъв шанс да стане, то той беше точно сега – в този миг. Поех въздух, за да не изгубя себе си отново. Направо се радвах на другия огън в гърлото ми, с негова помощ постигнах крехък баланс между желанията и разума си. Бела вдигна поглед и ми се усмихна някак плахо. Усмихнах й се широко в отговор. Огъня в ръката ми продължаваше, но вече можех да се контролирам по-добре.

- Та докъде стигнахме, преди да реагирам така невъзпитано? – подех отново прекъснатия разговор. Трябваше да ми каже за страховете си. Какво беше това, което можеше да я плаши повече от мен и това, което съм? Какво криеше?

- Честно казано не помня.

Опитваше се да отбегне темата. Ах, тези нейни мисли! Какво ми пречеше да ги видя? Само тя от целия свят имаше тайни! Само за нея от целия свят исках да знам всичко, имах нужда да познавам всяка нейна мисъл. А това не ми се позволяваше. Почти усетих как се надига гнева.

„Не“ – изкрещях си вътрешно – „никакво ядосване днес. Трябва да бъда внимателен!“ – напомних си за пореден път.

Може би наистина не помни и аз бях виновен. Действията ми на див звяр май я бяха шокирали повече, отколкото показваше. Усмивката винаги помагаше при нея. Усмихнах и се и й напомних:

- Май говорехме защо се страхуваш освен поради очевидните причини ?

- А , да вярно- и пак замълча. Очевидната й неохота да ми каже събуди любопитството ми. Как да я накарам да ми каже какво я мъчи? Не можех да чувам мислите й, а не исках да използвам и външноста си за да я предразположа. Щях да играя честно. Но за съвсем малка част от секундата си позволих да си помисля, че може да използвам вампирския си чар. Слава богу, бързо превъзмогнах порива. И пак я подканих.

- Е?

Тя сведе поглед към дланта ми и бавно започна да рисува фигурки по площа й. Това единствено движение изхвърли всички мисли от главата ми. Бях безпомощен – като човек, който не може да плува, а е скочил в бързей. Като удавник, повлечен от течението, аз нямах нужния опит за да се справя, но трябваше! Една дума изплува и ме върна за секунда обратно. Бела! Само тя имаше днес значение. Секундата ми помогна да поема въздух и да се оставя на болката в гърлото, която досега отбягвах да ме спаси. По дяволите! А аз мислех, че аз съм опасен за нея. Какво правеше с мен? Накъде ме водеше? Точно бях победил чудовището и тя изкараваше друга моя жажда на повърхноста, а тя бе не по–малко опасна за нея. Наистина беше магнит за бедствия. Отново поех въдух с аромата й. Гнева, който надигаше глава, отстъпи пред аромата й. Интересно! Преди беше като отрова, а днес започнах да го ползвам като лекарство. Какво се случваше с мен? „Не, не сега!”, напомних си. Сега е Бела на ред. Трябваше да намеря начин да я накарам да ми каже. -Колко лесно се ядосвам – въздъхнах. Тя ме погледна съсредоточено, пак търсеше нещо. И сякаш го откри, защото погледа й се отпусна. Тя си пое дълбоко въздух, а страните й се обагриха с кръвта й. И най-после се реши да ми каже :

- Страхувам се защото… ами има очевидни причини, че не мога да остана с теб ..

Болката ме заслепи на мига. Тя не искаше да е с мен. Не желаеше повече да е с чудовище като мен. И как би искала – видя ме как строших клон с голи ръце сякаш е клечка. Видя ме как спирам кола с ръка. Видя злото в очите ми още в първия си ден тук. Повтарях й десетки пъти, че не трябва да е с мен. И точно сега, когато аз започвах да вярвам, че все пак имаме шанс, някакъв макар и минимален шанс, тя се отказваше. Бях стигнал границата.

- И се страхувам, че бих искала да остана с теб много повече, отколкото е редно.

Господ да ми е на помощ, как го правеше? За секунда да ме вкарва в Ада и за миг да ме запрати в Рая. Само с едно изречение. Пак бях цял. Всичко се объркваше! Изобщо не очаквах това. Бях подготвен за битка за живота й, а това беше най-лесното днес. Тя искаше да е с мен повече от колкото би трябвало, каза. Значи осъзнаваше какво съм. Мислеше, че мога да я убия и въпреки това искаше да е с мен. Наистина беше луда. Моята луда Бела. Нямаше как да не се съглася с думите й.

- Да. От това действително трябва да те е страх. От желанието ти да бъдеш с мен.Определено не е в твой интерес. Трябваше отдавна да си тръгна – въздъхнах. Време беше за истината, Бела я заслужаваше. Щеше ли да разбере слабоста ми? – И сега би трябвало да си тръгна. Но не съм сигурен дали ще съм в състояние.

Не нямаше да бъда. Алис за пореден път беше права. Едва ли имаше нещо, което може да ме накара да си тръгна от това човешко момиче, от тази малка жена изкусителка. От очите й. От ръцете й. Не бих могъл. А ако се върнеше звяра? Нямаше да му позволя да я нарани никога. Карлайл ми даде надежда, а аз му вярвах. Виждах го всеки ден как отива на работа да лекува хора, да прави операции, да зашива рани и нито веднъж не се поддаде на изкушението. Можех да го послушам и да се справя със своя личен демон – да го победя и да го приема като част от себе си. Но днес в мен се надигна още нещо. Нещо първично, нещо смазващо силно. Нещо, което можеше да прекъсне живота й също толкова лесно, колкото беше и желанието да пия от кръвта й. Именно това се беше оказало главния проблем днес. Бела се намръщи – в очите й имаше тъга .

- Не искам да си тръгваш – каза простичко.

- Точно затова би следвало да го направя. Но не се тревожи. По природа съм егоист. Копнея за компанията ти твърде много, за да постъпя правилно.

Бях до болка откровен. Щях да изпълня обещанието си. Щях да й дам максимума информация, която може и иска, за да вземе решение. И започвах отсега. Вече нямаше връщане назад. Не можех да я оставя, но тя щеше да получи шанс да избере да си тръгне. Не знам аз как щях да се справя, ако го пожелаеше, но сега тя трябваше да реши.

- Радвам се .

- А не бива !

Не можех да говоря убедително, докато ръката ми беше в нейната. Усещането беше толкова поглъщащо и силно, толкова много исках да продължи вечно. Трудно ми беше и да подредя мислите си за да не я изплаша отново с признанията си. Отдръпнах нежно ръката си от топлината и изпитах почти физическа болка от това, но ми трябваше цялата ми концентрация за разговора. Сега нямах право на грешки. Бях обещал цялата истина и така щеше да бъде! Подготвих се вътрешно за думите, които щях да изрека, но нямах сила да я гледам в очите. Нямаше да го понеса ако се отдръпне.

- Защото копнея не само за компанията ти! Никога не го забравяй! Никога не забравяй, че съм по-опасен за теб, отколкото за когото и да е друг!

Тишината беше оглушителна. Това ми се случваше само с нея. Не смеех да наруша мълчанието. Решението беше нейно – винаги нейно. Аз моето го бях взел и разбира се беше възможно най-трудното за изпълнение.

- Май не разбирам какво точно имаш предвид – поне последната част – прекъсна расъжденията ми тя.

И сега от мен очакваше, разбира се, да й обясня . Да й кажа, че тя е най-вкусното нещо което съм срещал. Като лакомство пред бедно дете лишавано цял живот от подобен род сладкиши? Лакомство, което стоеше изкушаващо го, дразнещо го, но то не можеше да го вземе, не можеше даже да го опита. Не знам защо, но образа на Бела във опаковка на бонбон изникна в главата ми и думите на Езме „Любовта не винаги идва в удобни опаковки!” Това малко пооправи настроението ми. Усмихнах се и поех дъх. С всяко вдишване рискувах да предизвикам чудовището в мен, но засега то спеше кротко.

- Как да ти обясня ? – замислих се – При това без да те уплаша отново …хмммм.

Изведнъж по ръката ми се разля огън. Наведох поглед да видя откъде идваше и видях че е стиснала дланта ми. Не усещах натиск. Съзнанието ми се върна за секунда назад и осъзнах, че всъщност аз бях пъхнал ръката си в нейните. Мислите ми бяха заети да намерят възможно най–приемливото сравнение, нещо, което тя би могла да разбере. Топлината на ръката й обаче за момент ме разконцентрира.

- Невероятно приятна е топлината – признах с въздишка.

Тя мълчеше, явно чакаше да й обясня. Не исках да я плаша. Надявам се да успее да разбере без чутото да я накара да си тръгне от мен. Може й да беше правилното решение за нея, за живота й, но аз не исках да си тръгва.

- Нали знаеш как всеки има предпочитания към определен вкус? Някои хора обичат шоколадов сладолед, други ягодов? – сравнението с храна едва ли беше добра идея, но имах само още едно, което не мислех че ще разбере по-добре. –Съжалявам за хранителната аналогия, не мога да се сетя как другояче да го обясня.

По лицето й се разтегна усмивка. Нима не осъзнаваше, че точно това бяха за нас хората обикновенно – храна. Не виждаше ли колко жалък бях в опитите си да избягам от нея и че сигурно няма друг на този свят, който така да реагира на кръвта й. Когато я видях за първи път все едно бях алкохолик в първа фаза на отказване и пред мен беше бутилка от най–скъпия и най–ароматния алкохол. Хмм, може би така щеше да го разбере по-добре. Усмихнах й се и направих втори опит.

- Виждаш ли, всеки човек мирише различно, притежава различен аромат. Ако заключиш алкохолик в стая пълна с вкиснала бира, той с радост ще я излочи. Но би могъл да прояви твърдост, ако е решил да се откаже от порока.

Алкохоликът не беше съвсем лоша аналогия и той като нас беше подвластена на жаждата си. И при него борбата с вътрешния демон е толкова жестока колкото нашата. Е, разбира се, за него от негова гледна точка. Нищо не може да се сравни с жаждата на вампира за човешка кръв, но това май беше най-близкото. Само, че за мен Бела не беше вкиснала бира затова продължих

– Но, да речем, че сложиш в тази стая чаша стогодишно бренди, най-редкия, най-фин коняк и изпълниш стаята с топлия му аромат. Как мислиш че ще постъпи алкохоликът?

Всяка дума предизвикваше образи в главата ми, нямащи нищо общо с алкохола и борещия се алкохолик. В моята глава алколикът бях аз, а Бела беше чашата фин коняк. В устата ми отново потече отрова, но контрола не ми изневери. Тази част от мен, която не исках никога повече да излезе на повърхноста, сега се размърда неспокойно и аз изтръпнах. Вгледах се в очите й, но там отново беше само Едуард, който исках да виждам – мракът липсваше. Тя мислеше усилено и ме гледаше напрегнато. Май не бях уцелил с аналогията. Тя беше на 17 години, не я бях виждал да пие – може би за това не разбираше сравнението, но какво друго можех да предложа? Тя беше изцяло чиста, нямаше пороци, с които да се бори или поне аз не виждах. Може би нещо по-близко до нейното време, до връстниците й? И тогава ме осени идеята. Струваше си да опитам – тя сякаш понякога ме разбираше по-добре от мен самия.

- Може би това не е най-удачното сравнение. Може би е лесно да се откажеш от брендито. Може би трябва да използвам за пример пристрастен към хероина наркоман. – Да, точно това беше за мен. Точно както бях си го помислил за нея преди няколко дни : моята доза хероин .

- Искаш да кажеш – започна тя усмихвайки се – че аз съм твоята доза хероин?

За пореден път право в десятката. Доста наблюдателна – дотолкова, че бих си помислил , че ми чете мислите! Усмихнах се на самата идея. Ако го можеше до сега да е на другия край на света в безопасност , а не тук, където бих могъл да изгубя контрола си и никой нямаше да я открие.

-Това често ли се случва ? – прекъсна мислите ми тя.

Разговорът ставаше все по-сложен. Вдигнах лице към слънцето, за да се скрия за малко от очите й. Знаех , че когато й отговоря ще последва въпрос, чийто отговор нямаше да й хареса. Безумие беше да се надявам , че няма да го зададе – вече я познавах достатъчно добре. Но й бях обещал и щях да отговоря ,а после не знам …

- Разпитах братята ми. За Джаспар всеки един от вас, хората, е еднакъв. Той бе последният, който се присъедини към семейството ни. За него въздържанието е все още ежедневна борба. Нямал е време да развие усет към разликите в мириса, във вкуса…

Бях се отнесъл в разказа. Спомних си как видях Джаспар за първи път. Целият му вид говореше за начина на живот, който е водил до момента. Излъчваше спокойствие и ведрост, но дори и за нас в началото беше трудно да свикнем. Разбираше идеологията на Карлайл, но го правеше най – вече заради Алис. Нищо друго не би могло да го накара да се бори толкова упорито със същноста си. Дотолкова се бях вглъбил в мислите си, че не съобразих думите си и че в крайна сметка Бела беше човек, а аз говорех за хората като за плячка, като улов за вечерята ни . Погледнах я бързо, за да видя има ли отново паника в очите й. Нямаше, приемаше информацията сериозно, все едно й разказвах документален филм.

– Извинявай – казах. Никога не бях сигурен какво може да й се върти в главата. Все пак трябваше да внимавам повече. Май започваше да ми е прекалено лесно да бъда себе си около нея.

- Няма нищо. Моля те, не се тревожи, че ще ме обидиш- Май трябваше да се позамисля по сериозно за лекотата, с която четеше лицето ми. – или пък уплашиш или нещо друго – продължаваше тя – Просто така разсъждаваш. Аз ще разбера или поне ще се опитам. Просто обяснявай както можеш.

Разбира се, че ще се притесни за мен! Понякога ме ядосваше с липсата си на какъвто и да било инстинкт за съхранение. За да не види и раздразнението ми повдигнах пак поглед към върховете на дърветата и продължих.

- Така , че Джаспар не беше сигурен дали изобщо се е натъквал на човек, който да е толкова – „Стоп!“- казах си преди да кажа думата „апетитен“. – привлекателен, колкото си ти за мен. Което ме кара да мисля, че вероятно не е.

Направо ме беше побъркал тогава с мислите си- четях в ума му всяка миризма, която беше сметнал за нещо доближаваща се по сила и привличане на това, което е кръвта на Бела за мен. Беше ме направил свидетел на животите, които е погубил. Беше почти загубен тогава. Алис ме гледаше ядосано дни наред. Никога нямаше да поискам да ми разкаже за предишните си дни отново.

– Емет е в нашия лагер от по–отдавна, така да се каже, и ме разбра. Казва, че му се е случвало два пъти, единият по-силно от другият.

Изтръпнах. Дано не ме попита това от което най – много се притеснявах, защото ако го направеше трябваше да й кажа истината. Друго обаче ме зашемети за момент. Говорех толкова спокойно за аромата й, спомнях си за жаждите на братята си, които тогава ме бяха докари до лудост, а сега тук- до моето най – голямо изкушение, единствения ми порив беше да я пазя, да не я нараня. Да не я изплаша. Имаше надежда за нас, определено подготовката даваше резултат. Ако продължим все така и Бела довечера бъде в стаята си бълнувайки името ми ще трябва да благодаря на Алис и Карлайл за подкрепата и съветите.

- А на теб? – чух гласа й .

- Никога – и добре ,че не бях. Трябваше ми целия ми самоконтрол, изграждан с годините, за да се спра навреме в онази малка тясна класна стая. Не бих могъл да се справя дори ако се беше случило само месец по-рано. Всеки ден беше борба, която добавяше опит в контрола ми над жаждата, ако се беше случило да я срещна само малко по-рано, не знам дали опита ми щеше да е достатъчен.

- Какво е направил Емет ?

Ето от този въпрос се боях най – много и разбира се, тя не го пропусна. Емет беше изпитвал това което и аз, а даже не се и беше опитал да устои. Спомените му – как се понася към онази злощастна жена, как беше забил зъбите си във пулсиращата вена на врата й ?! Звярът в мен изръмжа. Не, не, не трябва да се сещам! При Емет не беше както е при мен и Бела. Онази жена беше нищо – просто странница, изпречила се на пътя му. Бела беше животът ми. Нямаше да я убия. Не можех, не исках! Усетих , че съм свил ръката си в юмрук. Извърнах поглед от нея не исках да вижда борбата ми. Емет беше добряк, но не бе издържал.

- Мисля, че се досещам – каза тя. Нямаше изненада или уплаха, просто констатация. Исках да погледна в очите й, да й се извиня за това, че не я излъгах. Истината не винаги беше удачен вариант. За 90 години живот в лъжа пред всички го знаех много добре, но на нея бях обещал да кажа всичко – цялата истина. Искаше ми се да я помоля да спре с въпросите, че някой отговори не са приятни, но не можех. Тя трябваше да знае всичко.

- Дори и най-силните от нас понякога кривват от правия път, не е ли така? – сякаш това беше оправдание. Сякаш нещо можеше да оправдае погубването на живот. Емет се беше впуснал без да се замисли. Инстинктите го бяха завладели на мига и той не се беше овладял. Аромата на жената изпълни мислите ми, жаждата на Емет разбуди моята собствена и вътре в тялото ми се събуди мрака. Усетих как се отърсва от съня и набира сила. НЕ! Нямаше да го позволя! Никога! Оставих огъня от ръката й да поеме нагоре по тялото ми без да се съпротивлявам на новия вид жажда в мен. Оставих се на чудовищното желание за допира й, за целувката й, за очите й да ме завладее за момент. И тогава осъзнах , че мога да ги контролирам. Мога да се справя, ако изправя двата вида жажда в мен една срещу друга. Те взаимно се изключваха, бяха почти равностойни. Омаломощаваха се взаимно и ми даваха време да се справя. И тогава любовта ми към това крехко човешко момиче, което дори не осъзнаваше въздействието си върху мен побеждаваше. Имаше надежда, имаше светлина в тунела и вече не ми се струваше като малка звезда в безкрайното мрачно небе. Усилваше се със всеки миг прекаран с нея. Имаше шанс за нас – вярата в мен ставаше все по-силна.

- Какво точно ме питаш ? За разрешение ? – гласът й изневеряваше. Звучеше все едно не може да реши дали да се ядоса или да се страхува. Не беше ме разбрала правилно. После сякаш лицето й поомекна, но на него не беше изписан страх, само мъка

– Искам да кажа, значи няма надежда, така ли ? – Боже, тя си мислеше, че ще умре, че смятам да я убия и даже не трепна.

- Не,Не ! – побързах да отрека. Разбирах защо го мислеше и не исках да го мисли повече. – Естествено, че има надежда. Искам да кажа , естествено , че няма да…. – спрях се.

Какво да й кажа? Естествено, че няма да впия зъбите си в теб и да те оставя безжизнена тук? Нямаше да го повярва. Та аз самия не го вярвах до днес, а и до преди малко все още имах съмнения. Погледнах в очите й – исках да видя мислите й исках да видя в тези големи кафяви очи, че ми вярва. Как да й обясня, че ситуацията при Емет и при мен не е една и съща.

– За нас е различно. При Емет е… – замислих се за момент трябваше да го формулирам ясно, за да го разбере. –… ставало въпрос за непознати хора. Било е много отдавна и той не е бил толкова … умел, толкова внимателен, колкото е сега.

Не допълних, че се съмнявах и сега дали би се справил. Нямаше нужда да я плаша повече. Емет беше по-млад вампир от мен, а целият ми самоконтрол ми трябваше, за да държа в началото зъбите си далеч от нея. Но това нямаше нужда да го разбира. Не и докато не ме попита.

- Значи – започна тя и аз изтръпнах нов въпрос следваше – ако се бяхме срещнали … да речем, в някоя тъмна уличка … – не довърши. Нямаше смисъл, много добре разбрах какво ме питаше. Винаги беше толкова наблюдателна и толкова любопитна. Явно трябваше да се откажа да й спестявам подробностите . Тя винаги задаваше правилния въпрос. Така че поех въздух, изпълнен с вълшебния й аромат и започнах да разказвам.