ИЗПОВЕДИ  глава 15 от “Среднощно Слънце” – част II

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

- Впрегнах всичките си сили, за да не скоча върху теб пред целия клас и… – спрях. Не можех да кажа думата. Не можех да я гледам в лицето и да й разказвам колко малко ми трябваше да прекъсна живота й през онзи първи ден. – Когато мина покрай мен, за малко да проваля всичко, което Карлайл е градил за нас, и то за секунда. Ако не бях свикнал да контролирам жаждата си в продължение на толкова много години, нямаше да мога да се сдържа.

Замълчах, погледнах към върховете на дърветата и се отдадох на спомени. През главата ми минаваха картините от първата ни среща и от това, което видях в погледа й.

- Сигурно си решила, че съм обладан от зъл дух.

Самият аз мислех за себе си като за обладан тогава. Всеки нейн жест, всяко отмятане на косата… едва бях запазил разума си.

- Не, можех да разбера защо. Защо ме намрази толкова бързо …

Тя не довърши изречението. И двамата си спомняхме достатъчно добре онзи първи ден на Бела в гимназията на Форкс.

- За мен ти беше като демон, призван от собствения ми ад, за да ме унищожи. Ароматът, който се носеше от кожата ти… първият ден си мислех, че ще полудея. В онзи един час успях да измисля стотина различни начина да те примамя да излезеш от стаята с мен, да остана сам с теб. И се преборих с всеки един заради семейството си, заради това, което щях да им причиня. Трябваше да избягам, да се измъкна, преди да изрека думите, които биха те накарали да ме последваш…

Исках да видя изражението й, когато чуеше истината. Когато чуеше признанието ми. Големите й кафяви очи не трепваха. В тях нямаше нищо друго освен изненада , а може би учудване. Нима се съмняваше, че можех да я накарам да тръгне с мен?

- А ти щеше да ме последваш – казах й и бях твърдо убеден, че не грешах. Нямаше човек, който да може да устой на чара на хищник като мен. Та тя дори сега, без да се стремя да го правя, ме гледаше като хипнотизирана.

- Със сигурност – спокойно отвърна тя.

Разказът събуждаше в мен спомените за реакцията ми към кръвта й в първия ден. Контролът ми отново беше подложен на атака, но аз вече знаех как да увладея ситуацията, ако стане прекалено силно което и да е от двете желания. Погледнах към новото ми оръжие – двете й нежни ръце, които явно стискаха моята силно, защото кокалчетата й бяха побелели. Неочаквано за мен точно нейните ръце, нейното докосване ми даваха сила да устоя на жаждата за кръвта й. Събрах сили и продължих:

- И когато пробвах да променя учебната си програма в безмислен опит да те избягвам, ти се оказа там – в онази тясна, топла, малка стая, и миризмата ти бе влудяваща…

Едва можех да говоря. От спомена гърлото ми пламна с нова сила. Отровата се изля в устата ми и… толкова. Празната кухина, която чакаше да я запълня с кръвта й, беше нищо пред болката, която би ми причинила загубата на Бела.

– За малко да те нападна. Присъстваше само още едно крехко човешко същество – така лесно щях да се справя и с него.

Ръцете й потрепериха в моите, пулсът й се ускори. Не ми трябваше да мога да чета мислите й, за да разбера, че чак сега осъзна с пълна сила колко близо е била до края си тогава.

- Но устоях. Дори не зная как. Насилих се да не те чакам, да не те преследвам из училище. Навън ми бе по-лесно да взема правилното решение. Оставих другите недалеч от къщи. Срамувах се да им кажа колко съм слаб, те само предполагаха, че има някакъв сериозен проблем. Отидох право при Карлайл в болницата, за да му кажа, че заминавам.

Бела направо зяпна изненадана. Сигурно се е чудила защо изчезнах така внезапно в онези дни. Е, сега разбра истината. Може би информацията й идваше в повече, но лицето й издаваше само изненада. Трябваше да продължа. Не исках, но трябваше. Насилих се да продъжа с изповедта си и се надявах само накрая тя да остане въпреки срама и слабоста ми. Да ми повярва, че не искам да я нараня, че имам нужда от компанията и гласа й. Надявах се, въпреки всичко, тя да ме пожелае в живота си.

- Сменихме си колите – неговата бе заредена догоре, а аз не исках да спирам. Не смеех да се прибера у дома и да се изправя пред Есме. Тя нямаше да ме пусне да си тръгна без да направи сцена. Щеше да се опита да ме убеди, че не е необходимо. На следващата сутрин вече бях в Аляска.

Даже и сега, след като беше минало време, срама легна върху ми. Есме беше много разстроена. Засегната за това, че не съм споделил, а не разбираше , че не можех. Не можех да се изправя и да потърся подкрепата им, и да виждам разочерованието в очите им. Не знаеха какво безумно усилие ми струваше да не обърна колата по пътя и да се върна, за да сложа край на мъчението. Как тогава щях да се появя пред тях и да искам да ме разберат, а предателството на споделения избор, който следвахме да грее в очите ми. Да грее с кръвта на момичето до мен! Затова избягах. За първи път от толкова години насам се обърнах с гръб към проблема и побягнах като пълен страхливец.

– Прекарах там два дни при едни познати … но тъгувах за дома. Чуствах се ужасно, че тревожа и Есме, и останалите, моето семейство. Сред чистия планински въздух ми беше трудно да повярвам, че си толкова неустоима. Успях да се убедя, че бягството ми е проява на слабост. И по-рано се бях борил с изкушения, естествено не от такава величина, далеч не толкова силни, но бях устоял. А коя беше ти? Някакво незначително девойче..

Как съм могъл така да се заблуждавам тогава? Бела беше всичко друго, но не и незначителна. Колко самовлюбен можех да бъда, за да си го помисля дори за миг? Всички умове в онзи първи ден говореха за нея, за лицето й, за фигурата й, всички виждаха това, което аз арогантно пренебрегнах. Тогава хората се бяха оказали по-проницателни от мен – вампирът, четящ умовете им. Нямаше как да не се усмихна на иронията.

- …откъде накъде ще ме прогонваш от мястото, където исках да бъда? Затова се върнах…

Оставих я да осмисли чутото преди да продължа. Зареях поглед невиждащо напред, просто за да не я притеснявам с погледа си. Да й дам възможност да каже, ако иска да спра с разказа си, ако й е дошло прекалено. Но тя мълчеше. Поех въздуха, изпълнен с аромата й, подготвен за болката, която прониза гърлото ми и напомняща ми, че това да съм с Бела, да се къпя в топлината на очите й и тя да държи ръката ми си има цена – болезнена цена. Поех си дъх и продължих.

- Взимах мерки, ловувах, хранех се повече от обичайното, преди да те видя. Бях сигурен, че съм достатъчно силен, за да се държа с теб като с всеки друг човек. Станах направо арогантен. Ситуацията доста се усложняваше от факта, че не можех да чета мислите ти, за да разбера каква е реакцията ти спрямо мен. Не бях свикнал да ми се налага да прибягвам до подобни заобиколни мерки, като слушам думите ти в мислите на Джесика, нейният ум не е от най-оригиналните, и се дразнех, че трябва да се унижавам така. А и нямаше как да разбера дали действително мислиш това, което казваш. Всичко бе доста дразнещо .

„Дразнещо” беше слаба дума за раздразнението ми тогава. И Джесика не беше най-големия дразнител. Момчетата и мислите им за нея бяха това, което ме докарваше до лудост. Фантазиите им, надеждите им. Даже и сега докато си спомнях ми беше неприятно.

- Исках, ако е възможно да забравиш как съм се държал през оня първи ден, за това се опитах да разговарям с теб като с всеки друг човек. Даже нямах търпение, надявах се да разгадая мислите ти. Но ти се оказа твърде интересна. Усетих, че се увличам от израженията ти… а от време на време раздвижваше въздуха с ръка или с косата си и мирисът ти отново ме зашеметяваше.

Само при спомена за това и за онова безумие, което ме беше обзело, гърлото ми пламна неудържимо, изискващо, чакащо облекченито, което само едно нещо можеше да му донесе. Но нямаше да го получи. Приветствах болката и си спомних как допирът й минаваше по вените ми … огъня … и успях сега даже по-лесно. Баланса беше намерен и щях да се науча да го постигам още по лесно.

– А след това – продължих с обясненията – едва не те прегазиха пред очите ми. По-късно си измислих идеалното оправдание защо постъпих така в онзи миг – защото ако не те бях спасил, ако кръвта ти се бе разляла пред мен, едва ли щях да успея да се спра да не издам цялото семейство. Но за това извинение се сетих едва по-късно. А в момента си помислих единствено: Не , не и тя.

Затворих очи прикован от спомена. Пикапът, вана и Бела по средата. Моята Бела, сякащ беше като магнит за вана тогава. Той се връщаше за нея отново и отново, но аз винаги бях на пътя му. Нямаше мисъл за кръвта й в главата ми тогава. Единствено паниката, че щях да я загубя. Бяха ми нужни месеци, за да осъзная, че още тогава съм бил влюбен в нея. Алис го знаеше и ми го каза, но аз бях прекалено арогантен, за да го приема. Сега обаче на тази малка полянка, на това място, което никога вече нямаше да е само мое, спомена вече беше по ясен, по – разбираем.

Топлите й дълбоки очи ме гледаха втренчено, но без страх, без паника – само питащи и любопитни, и някак сякаш облекчени. Нима наистина е вярвала тогава, че и за секунда съм съжалил, че я спасих?

- А в болницата? – неумолимо продължи тя с въпросите.

Точно както и тогава, тя искаше отговори. Тогава, въпреки обещанието което й дадох, тя не ги получи, но сега щеше да узнае всичко, което иска. Гледах я и виждах нетърпението за историята в очите й. Виждах жаждата й да научи всичко, но само ако знаеше колко мъка и страдание ми причиняваха спомените за онези дни! Колко се срамувах от себе си и постъпките си тогава? Сега имах своя шанс да се опитам да изкупя малка част от греха си. Тя щеше да чуе всичко.

- Бях ужасен. Не можех да повярвам, че въпреки всичко съм изложил семейството си на опасност, че съм се оказал в твоя власт – и то точно в твоята! А нямах нужда от допълнителен мотив да те убия – думата се изплъзна от устата ми преди да успея да се спра. Потръпнах и от нея и от спомена. Бела срещу мен потрепери също. Нищо не я издаде освен слабия трепет на ръцете й, държащи все още моята. – Но ефекта се оказа обратен. –продължих бързо за да й отвлека вниманието от думата изтървана преди малко. – Скарах се с Розали, с Емет и Джаспър, когато решиха, че момента е дошъл … – когато решиха, че страхливия им брат не е в състояние да заличи гафа си и решиха да се погрижат сами. Малка, миниатюрна част от гневът ми тогава се опита да пробие път в мислите ми. Не му позволих! –… най – сериозния спор, който някога сме имали. Карлайл застана на моя страна и Алис също – много добре знаех защо ме защити Алис, бях видял доводите й ясно в ума й. Бела бяла като мен, студена и с червени очи, прегърнала Алис. Напрегнах се да прогоня видението й. Никога нямаше да го позволя. Бела не заслужаваше нашето проклятие – Есме ми каза да направя каквото е необходимо за да мога да остана тук – Есме ми беше като майка, разбирах я. Можеше да се примири с убийство, стига това да задържи сина й в къщи. Това, че я разбирах обаче не значеше , че ще го приема.- През целия следващ ден подслушвах мислите на всеки, с когото ти разговаряше, и бях смаян, че удържа на обещанието си. Изобщо не можех да те разбера.- въпреки арогантноста ми и че я обидих, когато отказах да спазя обещаното и да й дам отговори, още тогава тя не се отметна. -Даже Розали беше изненадана, а Емет дори се усъмни в умението ми да плаша хората. – Правех всичко възможно , за да съм максимално далече от теб. А всеки ден ароматът на кожата ти, на дъха ти, на косата ти ме връхлиташе със същата сила, както и в първия ден.

Не знам точно кога ароматът й престана да ме изправя на границата на лудостта. Някак си бях започнал да свиквам. Никога нямаше да изчезне жаждата към кръвта й – знаех го, но вече гледах момичето до мен с други очи. Тя вече не беше плячката ми, не беше просто човек с неустоим аромат. Това беше Изабела Суон – дъщерята на шерифа на Форкс. Изумително нежна и крехка, обичаща класиката и като музика, и като книги. Бела, която мразеше студа и дъжда, но обичаше майка си достатъчно силно, за да приеме живот в облачното малко градче, където се натъкна на мен. Това беше моята безстаршна и изумителна Бела, която знаеше какво съм и въпреки опасноста сега беше с мен тук. Като жертвено агне на олтара на моя егоизъм.

- И въпреки всичко – продължих – щеше да е по – добре, ако наистина бях разкрил всички ни още в онзи първи момент, отколкото, ако сега, тук, без никакви свидетели и без да има кой да ме спре, ти причиня нещо лошо.

„Лошо”- и в тази дума не влагах само жаждата за кръвта й. В графата „лошо” влизаше и онзи порив да я притисна до гърдите си и да впия устните си в нейните с цялата жар, с която исках да го направя. В графа”лошо” влизаше и погрешно преценено погалване, което вместо да предизвика както обикновенно учестено биене на сърцето й, може да го накара да замлъкне завинаги, а това не можех да го понеса. Нямаше да го понеса!

- Защо ? – попита тя. И питаше? Наистина ли за първи път не виждаше какво става в мен, с какво се боря от какво се страхувам?

- Изабела – започнах внимателно наблягайки нарочно на цялото й име. Това щеше да фокусира мислите й върху това, което казвах и се надявах да ме разбере правилно. Не знам дали ще имам сили да го изрека отново. Но преди това трябваше да се убедя още един път, че съм в състояние да се справя. Свободната ми ръка се пресегна и леко разроши косата й. Почти не усетих допира – толкова ефирна и мека беше. Ароматът й обаче ме зашлеви в лицето с пълна сила, но аз бях готов – вече бях се съсредоточил върху допира на ръцете й върху моята. Върху огъня, който изгаряше дланта ми, а не на огъня, който се разгоря с пълна сила в гърлото ми. Балансът беше постигнат по–бързо, отколкото мислех, че някога ще мога. И това ми даде сили да кажа най-важното от днешната изповед. Нейното равновесие обаче беше нарушено. При лекия ми жест тя потръпна, но не разбрах защо в очите й нямаше страх. Беше нещо друго, но сега трябваше да говоря и да й кажа какво е тя за мен. Защо предпочитах да изложа семейството си на опасност, защо предпочитам да бягам като страхливец отколкото да й позволя да ме целуне, въпреки че ако можех, бих умрял за целувката й.

– Бела, не бих могъл да се помиря със себе си, ако някога те нараня по някакъв начин. Нямаш представа как се измъчвам – наведох поглед, за да не види срама ми от това, че се оказах толкова слаб, че въпреки риска да я нараня, стоях тук и разчитах на нейната смелост и сила да не побягне, когато чуе истината. – Мисълта за теб – неподвижна, бяла, студена … да не видя повече как цялата пламваш, нито блясъка в очите ти, когато прозреш преструвките ми…би било непоностимо. – Трябваше ми цялата смелост, която можех да измъкна от себе си, за да вдигна поглед и да видя реакцията й на признанието ми. Дали щеше да приеме любовта на едно чудовище, на един звяр? Би ли могла да обикне едно небиещо сърце и да ми се довери, че никога не бих я наранил, а аз самия щях ли да спазя това обещание? Да, това щях да го изпълня с цената на всичко. Нямаше да държа трупа й в ръцете си. Нямаше да позволя видението на Алис да се сбъдне. Очите й ме поглъщаха и преди да съм се отказал изрекох последната истина – Ти си най – важното нещо за мен сега! Най – важното от всичко и от всякога !

Замълчах, чакайки реакцията й. Очите й леко се разфокусираха и тя наведе глава, заглеждайки се в сплетените ни ръце.Страните й се потопиха в аления цвят на кръвта й. Видях как се отварят устните й и се напрегнах в очакване на отговора й.

- Ти, естествено, вече знаеш какво чувствам. Тук съм… което в груб превод означава, че по–скоро бих умряла, отколкото да съм далече от теб. – намръщи се докато мислеше нещо – Аз съм идиотка.

Вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Напрежението от последните часове се оттичаше, а и самоиронията й винаги ме караше да се смея.

- Наистина си идиотка! – Разсмях се аз . Тя беше луда.

„Тя ме обича! беше първото, което осъзнах. Идването й тук не е било от любопитство. Осуетената ми целувка не е била защото аз съм й въздействал с хищническите си оръжия, а защото ме обича и предпочита да умре тук от моята ръка. Разчисти пътя ми, за да го направя. Излъга баща си, Джесика, Майк, всеки един, който можеше да се усъмни, че изчезването й има нещо общо с мен. Какво беше сравнението, минало преди малко през ума ми ? Жертвено агне. Точно като това беше дошла днес. А аз бях лъва, на когото се предлагаше за угощение .

- И така лъвът се влюбил в агнето – прошепнах аз повече на себе си. Тя извърна очи от моите, не искаше да гледам в тях. Явно се сети за разказа ми за лова с Емет и как ме оприличават на лъв когато ловувам, а днес тя беше моята плячка, но се оказа, че тя хвана мен в доста здрава хватка.

- Какво глупаво агне! – въздъхна.

- Какъв извратен, мазохистичен лъв!

Обърнах отново поглед към гората. Погледнах дърветата, които никога досега не ми привличаха вниманието; поляната, която до днес беше просто моето място, където идвах да се любувам на слънцето и да остана сам с мислите си. Само за един кратък ден Бела преобърна и това място в съзнанието ми, както беше преобърнала с лекота и живота ми. Тя ме обичаше! И сега накъде? Как щяхме да я караме нататък? Тя беше човек, а аз отдавна бях забравил как да се държа като такъв. Не включвах театъра който разигравахме всеки ден пред хората в градчето. Не знаех как да обичам като човек, а да я обичам като вампир беше опасно. С две неща обаче вече бях наясно. Не можех да продължа живота си без нея и никога нямаше да позволя да се сбъдне видението на Алис. С нейния лош късмет щеше да е трудна задача, но не и невъзможна- досега се справях.

- Защо …? – попита тя. Обърнах се към нея да доловя недовършения въпрос. Видях се в очите й – блестящ и усмихнат .

- Да ? – подканих я да продължи.

- Кажи ми защо избяга от мен преди малко ?

Усмивката ми се стопи пред въпроса й. Как да й обясня? Не исках да й кажа, че избягах от устните й, от целувката й. Не исках да видя отново в изражението й разочарованието.

- Знаеш защо – казах и се надявах да сменим темата. Уви, не се получи.

- Не, искам да кажа, какво точно направих, което не беше уместно? Нали разбираш, че ще трябва да съм нащрек, така че най – добре да свиквам какво не бива да правя. Ето това например – и тя погали опакото на ръката ми – май не е неуместно.

Пожарът в ръката ми пламна веднага, карайки ме да се чуствам по–жив, по-истински от всякога. Как можеше това да е грешно? Като разговора ни в колата след събитията в Порт Анджелис, когато й признах, че мога да виждам мислите на хората, а само нейните бяха скрити за мен. Тогава отново вместо да помисли мен за луд, попита какво не й е наред. Усмихнах се отново.

- Нищо лошо не си направила, Бела. Вината си беше моя.

- Но искам да помогна, стига да мога, да не ти е толкова трудно.

- Ами .. – замислих се за секунда. Трябваше да й обясня внимателно, за да ме разбере и да не я натъжа отново. – Мисля, че се получи заради близостта ти. Повечето хора инстинктивно странят от нас, нашата странност ги отблъсква… Не очаквах да се приближиш толкова много- старателно избягвах думата „целувка”. – А и аромата на шията ти – замълчах и мислех как да й обясня борбата в мен тогава. Как се бях съсредоточил върху онази жажда, която очаквах да е най–големия ми проблем днес. Гледах тогава шията й, поглъщах аромата й и изпитвах мрака в мен. Точно този аромат ме разконцентрира и не видях приближаването й. Тя не ме изчака да довърша .

- Добре тогава – с насмешка заяви тя и наведе брадичката си за да покрие врата си – Никакво разголване на шията.

Смешна Бела! Нима си мислеше, че това би могло да помогне, ако бях онзи Едуард от първата ни среща. Разсмях се, не можах да се сдържа. Въпреки опитите ми тя не ме беше разбрала правилно. Не исках да я убия тогава, а исках да я целуна. И силата на това желание беше главната причина да избягам. Защото целувката ми също би могла да я убие. Тя беше толкова крехка и чуплива.

- Не, наистина, проблемът бе по–скоро в това, че не го очаквах, а не друго.

Казвайки го, взех решение. Трябваше да се науча да бъда с нея. Трябваше да се науча да я докосвам без да я излагам на опасност всеки път или да я отблъсквам всеки път, когато тя решеше да ме доближи. Поредната стъпка за да бъда с Бела. Поредното препятствие. Вдигнах свободната си ръка, другата удобно лежеше в нейната. Бавно и много внимателно долепих студената си длан до вената, пулсираща на шията й. Вътрешно горях. Пръстите ми, докоснали шията й, пламнаха и запулсираха в ритъм с кръвта й, която препускаше под тях. Болката в гърлото ми достигна до максимума почти като онзи път, когато за първи път седна до мен на чина по биология. Целият бях напрегнат от борбата, която започваше. Сблъсъкът беше мигновен и, както се надявах, кратък. Болката в гърлото ми беше пометена от огънят, идващ на талази от шията й по ръката ми. Инстинктът на хищника в мен беше победен за пореден път. Пулсът й се ускори с докосването ми. Биенето на сърцето й беше толкова високо и забързано, че имах усещането , че дори тя със своя слаб човешки слух успяваше да го чуе. Гледаше ме смаяно и как нямаше- толкова дълго бях отбягвал всякакъв допир с кожата й.

- Виждаш ли – казах – Всичко е наред.

Ставах все по–добър в умението си да бъда с нея, но не ми бе достатъчно. Сега знаех как да балансирам двете стихии, борещи се в мен. Пак се беше изчервила. Дали знаеше колко красив е отенъка на кръвта й под прозрачната кожа на бузите й.

- Червенината по бузите ти е прелестна – прошепнах тихо, неспособен да спра признанието.Исках да я докосна отново, да обгърна лицето й с длани, да усетя тази червенина под ръцете си.

Освободих и другата си ръка съвсем нежно и внимателно. Ръцете й, облекчени от усилието да държат моята, се отпуснаха в скута й.

Дали беше разумно да го направя? Трябваше, а го и исках. Трябва да очертая границите за себе си. Убеден бях, че ако баланса по някакъв начин ми се изплъзнеше щях да успея да се отдръпна. Започнах с докосване на бузата й. Вече го бях правил и не беше проблем. После съвсем леко, все едно държах скъпоценен порцеланов уникат, обгърнах лицето й с ръцете си. Усещането не можех да сравня с нищо, изпитвано до момента. Допирът на копринено меката й кожа ме изпълваше с копнеж, който беше неразбираем за мен.

- Стой съвсем мирно – прошепнах й. Тя дори не помръдна , не ми кимна в съгласие – беше цялата скована от напрежението, настанило се между нас.

Не исках да го отлагам повече, но трябваше да бъда много внимателен. Не трябваше да бързам. Гледах очите й – ако видех в тях чудовището, което бях съзрял онзи паметен ден когато тя влезе в живота ми, щях да избягам от нея. А и така виждах реакцията й и разгадавах мислите й по – добре. Съвсем бавно, без да отмествам поглед от очите й, се наведох напред. Усещах дъха й в ноздрите си – омайващ и болезнен едновременно. Топлината, излъчвана от лицето й, беше като огньовете на ада, идващи да ме погълнат и изпепелят. Поглъщах с поглед очите й. Устните й . Ах … не можех да се спра, исках да ги усетя върху своите. Но бях ли готов за това ? Навеждах се все по – напред. Бела стоеше мирна – изпълняваше указанията, които и бях дал. Усещанията ме завладяха изцяло. Оставих аромата й да пробие защита на мозъка ми. Предизвиквах чудовището да излезе. Докато държах Бела в ръцете си то нямаше шанс, знаех го. Оръжието ми срещу него беше в ръцете ми и не се страхувах. Единственият ми страх идваше от устните й. Никога не си бях представял, че аз, който се хранех с планински лъвове, гризли, пуми – хищници, които биха могли да разкъсат това нежно създание пред мен за секунди, аз, който можех да я убия само ако стисна по-силно с ръце се плашех от притегателната сила на устните й. Не можех да издържам повече на безмилостната топлина, която идваше от лицето й. Решението ми да й дам целувката, от която бях избягал се пречупи пред емоциите, които дори не знаех, че съществуват и че могат да ме разстърсят така. Преди да се предам на желанието да я притисна към себе си и да впия устни в нейните наведох рязко глава и опрях бузата си до вдлъбнатината на шията й. Ароматът й излекува копнежа на тялото ми и аз приветствах разкъсващата болка в гърлото … Балансът пак беше постигнат.

Трябваха ми няколко мига, за да възобновя контрола над мислите и разума си напълно. Съсредоточих се върху биенето на сърцето й и повдигането на гърдите й. Не можех да я целуна, но исках да усетя това сърце под кожата й. Бавно и внимателно ръцете ми се спуснаха от лицето към шията й. Бела потрепера под тях. Този импулс от какво ли беше … Дали се дължеше на студенината ми или се страхуваше , че се подготвям да утоля жаждата си? Продължих да придвижвам ръцете си. Не можех да я виня, че реагира така. Въпреки явния ми успех в самоконтрола днес, аз все пак бях мъртвец, който се хранеше с кръв, чудовище. Едва ли й беше лесно. Отпуснах ръце на раменета й. Извърнах лице към врата й и носа ми бавно последва ръцете ми. Вдишвах дълбоко при всеки сантиметър. Разкъсвах се от болка и желание. Вътре в мен всичко кипеше, ароматът й замъгляваше ума ми, но желанието за тялото й, за компанията й, за устните й атакуваше бясно и се бореше да надделее. Мъглата ставаше все по рехава, мислите – все по-ясни. Кръвожадният демон в мен губеше борбата. Бела стоеше кротко, само сърцето биеше учестено сякаш изкаше да пробие кожата й и да излезе на свобода. Мракът отстъпваше и за да си помогна върнах спомените за родителите й, за баба й, за Алис дори. Мислех за Карлайл и вярата му в мен. Разкъсвах се, но не спирах да вдишам.

Носът ми докосна ключицата й и пое миризмата отново. С всеки милиметър властта на аромата й над мен отслабваше. Радвах се на кожата й, на мекотата, по която се движеше носа ми и вдишвах. Най–накрая стигнах до гърдите й. Тътенът под лицето ми беше оглушителен. Отпуснах бузата си до сърцето й и се приготвих за последния рунд в себе си. Музиката, която идваше под кожата й и аромата, който поемах можеха да ме подлудят. Събрах целия си самоконтрол и се изправих пред мрака в себе си с ясното решение, което бях взел когато пристигнахме на полянката. Чудовището в мен се зъбеше, но нямаше силата да надвие съзнанието ми. Никога вече нямаше да може да ме управлява и да застраши крехкото създание в ръцете ми. Накрая то се предаде. Този път беше победено окончателно. Смазах го.

Не знам колко време бяхме стояли така, когато въздишката на облекчение излезе от устните ми.

- Ах !

Не смеех да погледна нагоре към очите й. Почивах на гърдите й и слушах песента на сърцето й. Наслаждавах се на усещането. Постепенно пулсът й се успокои. Дишането й се нормализира. Въпреки това не помръдваше. Явно пак се притесняваше да не направи нещата трудни за мен. С неохота отпуснах ръцете си. Погледах в очите й, търсейки мислите й вътре в тях. Тя ме наблюдаваше преценяващо и малко разочаровано. Беше много смела, убедих се за пореден път. Всеки друг на нейно място би изпаднал в шок и ужас, но не и тя.

- Вече няма да ми е толкова трудно – констатирах доволно.

- Трудно ли ти беше сега? – попита и даже гласът й не трепереше. Пак се притесняваше повече за мен. Това момиче сякаш мислеше на обратно, никога рационално и както биха реагирали останалите.

- Не толкова тежко, колкото очаквах. А за теб? – Нямаше как да не й е било трудно – сърцето, биещо до пръсване, я издаваше. Не очаквах да си признае – тя мразеше да показва слабост.

- Не, за мен … не беше тежко.- както и очаквах. Отгатнах правилно този път.

- Знаеш какво искам да кажа.

Усмивката й беше лека и безгрижна. Бузата ми гореше от допира със сърцето й. За един кратък момент тя можеше да докосне не обикновенно ледената ми кожа, а почти човешки топлата ми буза.

- Ето – взех внимателно ръката й и я сложих на бузата си – Усещаш ли колко е топла?

В очите й не прочетох изненада. V – образната бръчка се беше появила отново. Тя обмисляше нещо.

- Не мърдай – прошепна ми .

Застинах след думите й. Тя беше изпълнила моето желание, сега аз трябваше да се съобразя с нейното. Едва ли знаеше обаче колко неподвижен мога да бъда. Затворих очите си и спрях дишането си. Буквално замръзнах.

И тогава започна агонията. Движеше се изключително бавно. Погали бузата ми – все едно ме докоснаха крила на пеперуда – толкова нежно беше, но все едно пеперудата беше с огнен дъх, защото под пръстите й избухваше пожар. Пръстите й преминаха по клепача ми, по сенките под очите ми, по контура на носа ми. В момента, в който ръката й докосна носа ми, поех дъх леко, за да балансирам желанията отново. И тогава сякаш бях в рая и чистилището едновременно. Съвсем бавно, влудяващо бавно, тя придвижи пръсти по устните ми. Не издържах. Сякаш се поддадоха на някакво чуждо желание, те леко се отвориха под пръстите й. Имах чуството, че ако не бях толкова отдаден да стоя мирно, бих затреперил целия неудържимо от емоциите, които събуждаше в мен тази крехка жена–дете. През полуотворените си устни вдишах лекичко, за да укротя малко бушуващите в мен чуства. Но този път болката в гърлото беше почти незабележима, незначителна, нищожна.

Никога през живота си не съм се молил така, както сега. Още малко и щях да загубя разсъдъка си, и да я сграбча в опасна за нея прегръдка… Незнам дали някой чу молитвите ми, но тя отпусна ръка й се отдръпна.

Отворих очи и погледнах лицето й. Страните й отново бяха обагрени в алено, очите й бяха разширени от емоциите, а устните й леко отворени. Тя ме гледаше странно. За първи път виждах този поглед – не можех да мисля достатъчно ясно, за да го разпозная.

- Иска ми се – прошепнах тихо, за да не развалям все още магията – иска ми се да усетиш това объркване … този смут… който чуствам. Да разбереш.

Косата й криеше част от лицето й, а аз не исках тайни. Достатъчно беше, че мислите й са загадка. Имах нужда от цялостна картина, за да я разгадавам по–лесно – и не само това. Тя ме омагьосваше, събуждаше неща в мен, които не подозирах, че могат да съществуват в едно тяло с мъртво сърце. Повдигнах ръка и много внимателно отместих косата от лицето й. Сега вече аромата й идваше като облекчение за изтерзания ми ум. Приветствах тази благословена мъгла, която падаше за секунди в мозъка ми и ми даваше почивка от новите усещания.

- Обясни ми – едва се размърдаха устните й.

- Едва ли бих могъл. Разказах ти за глада, от една страна, за жаждата, която изпитвам към теб, нали съм такова жалко същество. И мисля, че донякъде можеш да го разбереш.

Спомних си нескопосаното обяснение и как я сравних с наркотик. И как тя изказа точно моето сравнение на глас. Все едно тя беше тази, която разчиташе мисли. Усмихнах се на спомена и продължих – Макар …. Понеже не си пристрастена към разни забранени вещества, едва ли напълно ми влизаш в положението. Но …

Някакъв импулс повдигна ръката ми и пръстите ми погалиха устните й. Мекотата им, топлината им, гладкоста им … едва задържах ръката си да не затрепери. За ралика от мен обаче Бела потрепна. Призвах съзнанието си, поех въздуха наситен с аромата й и продължих

– Има и други видове глад. Глад, който въобще не разбирам, който ми е чужд.

- Може би точно този глад разбирам по–добре, отколкото си мислиш – загадъчно ми отговори тя. Нима можеше да оцелее в крехкото си човешко тяло, ако се бореше с тази стихия, която беше в мен. А може би това беше човешка емоция и затова не можех да я разпозная. Емоция, засилена заради това, което съм сега и въпреки това в момента, аз бях повече човек, отколкото някога съм се чуствал през последните десетилетия.

- Не съм свикнал да се чуствам толкова човек – признах й – Винаги ли е така ? – Докато чаках отговора й, се опитах да си спомня нещо подобно на това измежду човешките умове, които бях слушал. Не се сещах. Нямаше ли такива или аз не бях обективен в момента заради начина, по който самият аз реагирах?

- За мен ли ? – тя замълча сякаш премисляше – Не, никога. Никога досега!

Исках да я докосна отново, но не знаех мога ли да издържа на нещо подобно пак. Затова просто обгърнах ръцете й с мойте. Все едно се опитвах да държа светулка – толкова нежни и внимателни бяха движенията ми. А ръцете й вътре изгаряха дланите ми, все едно наистина излъчваха светлина. Погледа й изучаваше лицето ми .

Очите й ме караха да разкрия всичко , да излея душата си – образно казано, защото едва ли имах такава . Уверяваха ме, че ще ме разберат .

- Не зная как да бъда близо до теб – признах й – Не зная дали ще мога.

Всяка дума беше истина. И проблемът не беше в аромата на кръвта й вече, а в начина, по който желаех близоста й. Тя ме погледна съсредоточено, точно както преди да започне изследването на лицето ми. Напрегнах се. Какво ли ме чакаше сега? Тя се наведе напред много бавно. Видях движението, но не помръднах. Не знаех дали ще го понеса, но тялото ми отказа отново да го лиша от това. Застинах в очакване … но тя отново ме изненада. Вместо да усетя устните й, главата й се наведе към гърдите ми и после тя повтори моя жест отпреди малко. Обърна се така, че бузата й се опря там, където би трябвало да бие сърцето ми. Беше по-поносимо сега. Явно опитът ми в тези неща растеше и се справях по–добре.

- Това ми е достатъчно – въздъхна тя и дъха й се разби парещ в гърдите ми. Тя притвори очи сякаш за да се наслади на усещането. От незнайно къде дойде инстинкта съвсем непривичен за мен леко и непринудено обгърнах раменете й с ръце , но от близоста, която се получи между нас, по кожата ми сякаш пламнаха искри. Наведох се и бързо притиснах лице в косите й, за да успея да намеря равновесието в себе си .

- Бива те много повече, отколкото си мислиш – сподели тя. А дъхът й отново опари гърдите ми.

- Имам човешки инстинкти; може да са заровени дълбоко, но все пак ги има. – Толкова дълбоко бяха заровени, че вече не мислех, че имам такива. Бела обаче ги бе изровила с лекота, която ме свари доста неподготвен.

Стояхме така миг или повече. С Бела, сгушена на гърдите ми, с лице в косата й, ми беше трудно да следя времето. Въпреки изключително развития си ум с нея направо ми беше невъзможно да се фокусирам върху друго освен чуствата, които се събуждаха с такава сила, че разтърсваха света ми из основи. Променяха приоритетите ми, заличаваха инстинкта на хищника и ме приравняваха до един влюбен, изгубил разсъда си, свръх-човек.

Бела се размърда и се загледа в небето. Погледът й изведнъж помръкна. Беше разочерована. Погледнах нагоре, за да видя какво го беше предизвикало и разбрах. Слънцето вървеше неумолимо към залеза. Времето ни на полянката изтичаше. Беше дошъл момента да я прибера у дома.

- Трябва да вървиш – отбелязах.

- Нали уж не можеше да четеш мислите ми – изражението й беше объркано.Бях я изненадал с правилното разгадаване на лицето й.

- Става все по–лесно – подразних я.

Нямахме време за дългия поход надоло, осъзнах изведнъж, а и не се налагаше да се връщаме по този начин. На полянката днес сутринта тя дойде с един различен Едуард, който не знаеше дали ще може да я запази жива. А сега до нея стоеше Едуард, който би я защитил дори с цената на живота си. Един Едуард който беше по-близко до човешкото в себе си, от когато и да било. Един щастлив Едуард.

Исках да й покажа всяка частица от себе си и знаех, че тя ще я приеме. Моята смела Бела, моята частица намерен живот.

Хванах я за раменете леко, внимателно и тя обърна очите си отново към мен.

- Може ли да ти покажа нещо ? – попитах аз, въодушевен от идеята.

- Какво да ми покажеш ? – любопитството светна в очите й. – Ще ти покажа как аз пътувам из гората. – Безпокойство замени любопитството, но не можех да разбера уплашена ли беше. Побързах да я успокоя – Не се тревожи. Ще си в пълна безопасност, а и много по – бързо ще стигнем до пикапа – Усмихнах й се окуражаващо.

- В прилеп ли ще се превърнеш? – подозрително ме изгледа.

Нямаше как да не се разсмея на висок глас. Пак ме сравняваше със супер герой от комиксите . Преди време бях Супермен или Спайдерман , а сега Батман. Въпреки всичко, което видя днес, аз бях Батман. Смехът ми се понесе из полянката и гората в ушите ми звучеше облекчено и щастливо. Тя все още мислеше за мен като за добрия герой.

- Това май не го чувам за първи път ! – споделих щом смеха ми поутихна.

- Вярно, вероятно непрекъснато ти го казват ! – заядливо ми каза тя. Изобщо не си досети за спомена, който предизвика в главата ми.

- Хайде малка страхливке, качвай се на гърба ми! – Изумяваше ме – цял ден изкара сама с мен, възможно най–опасния хищник на планетата и не трепна, а само един поход в планината или физическо или даже едни танци можеха да я накарат да потръпне от страх.

Тя стоеше и ме гледаше с недоверие- не,не, по-точно колебливо, сякаш си мислеше, че се шегувам. Посегнах към нея и още преди да я докосна, сърцето й заби бързо и силно. Качих я на гърба си и обвих краката и ръцете й около себе си.

- Малко по-тежка съм от стандартна раница – каза ми.

- Ха! – беше ме видяла как откъсвам дърво, а ми говореше за раници. Изведнъж копнежът се върна с тялото й, така плътно увито около моето. Усещах краката й обвити около кръста ми, ръцете й около врата ми и онова непознато усещане се върна. Бързо сграбчих ръката й. От жеста ми тя пое шумно въздух- явно я стреснах, но имах нужда от концентрирания й аромат. Веднага й притиснах дланта и вената на китката й към лицето си, вдишах дълбоко и всичко си дойде на мястото.

- Всеки път става все по-лесно – измърморих на себе си, но май и тя ме чу.

След като душевното ми равновесието беше възстановено, поех през гората в нормалния за мен бяг. Бягах, носейки я на гърба си жива.

Денят беше минал, а Бела беше оцеляла. Бях с нея цял ден- вдишвах аромата й, докосвах я и бях все по- добър в това да бъда с нея. Настроението ми от мрачно и песмистично сутринта сега бе повече от добро, бях щастлив, бях влюбен. Аз самият нямах душа, но вече Бела я заместваше. Тя събуждаше толкова лесно човешкото в мен, както не беше успял никой за дългите години, прекарани напразно в търсене. Търсене, което не знаех за какво е или за кой е, докато не се появи тя. Можех да съм с нея. Исках да съм с нея. Исках я по всеки разрешен и безопасен начин. Най – добрият завършек на деня щеше да е да довърша онова, което сутринта за малко не го бе развалило. Реших го докато бягах. Щях да я целуна. Щях да й дам това, което й отнех сутринта. Този път нямаше да бягам. Нямаше да я нараня, знаех го. Не, не просто го знаех, убеден бях, че никога няма да я нараня.

Спрях до пикапа. Бела не помръдваше на гърба ми. Усещах само сърцето й да препуска бясно през тънката риза на гърба ми.

- Ободряващо действа, нали? – казах й развълнувано.

Тя не отговори и не помръдна. Нещо ставаше.

- Бела? – повиках я вече разтревожен. Как я бях наранил? Да не би да не съм видял някой клон? Дали се е ударила? Не, не, не беше възможно, щях да чуя удара.

- Май трябва да полегна малко – изстена тя.

- Съжалявам.

Наистина започвах да се държа прекалено много като себе си около нея. Толкова спокойно приемаше всичко все едно е напълно естествено, че забравях че всичко това е ново за нея. Тя изпадаше в паника, когато шофирах бавната си кола, а как ли се е чуствала сега докато тичах.Чаках я да се спусне от гърба ми, но тя не помръдваше.

- Ще ми трябва малко помощ – призна ми.

Сигурно й беше много зле щом помоли за помощ. Изхихиках се тихичко. Освободих бавно хватка й, но само за да я извъртя с лице към моето и да я взема в ръцете си. Точно като малко дете я притиснах леко до гърдите си. Исках да я целуна, но сега не беше момента, трябваше да си поеме дъх и да й поотмине шока от начина ми на пътуване. Наведох се и нежно я оставих върху папрата заобикалящ пикапа.

- Как се чувстваш ? – попитах

- Замаяна, като че ли … – каза тя след кратко размишление.

- Сложи си главата между коленете – с облекчение видях, че ме послуша. Чувах я как се опитва да вкара организма си в употреба отново. Вдишваше и бавно издишваше. Седнах до нея на тревата и зачаках.

- Май идеята не беше много добра – опитах се да я разведря.

- Не, беше много интересно – каза тя и бих й повярвал , ако не беше треперещия й глас и цвета на лицето й.

- Ха! Бледа си като призрак – не, бледа си като мен!

- Май трябваше да си затворя очите ! – вяло отбеляза тя . Пак обвиняваше себе си.

- Следващият път ще знаеш.

- Следващ път ли? – гласа й звучеше като стон на мъченик.

Нямаше как да не се разсмея. Цял ден беше безстрашна, а сега от някакво си тичане почти изпадна в шок.

- Фукльо – промърмори. Започваше да си връща чуството за хумор. Застанах пред лицето й, клекнал на един дъх разстояние.

- Отвори си очите, Бела – прошепнах съвсем тихо.

Следях как вдига клепачите си, затаил дъх. Когато фокусира погледа си и видя колко всъщност близо съм зениците й се разшириха от изненада.

- Докато тичах, си мислех … – замълчах… Не знаех дали е по–добре да я попитам или да действам бавно, като й дам шанс да се отдръпне.

- Как да не се блъснеш в дърветата, надявам се – прекъсна ме тя.

- Глупава Бела – почти се усмихнах, но се въздържах – Тичането ми е като втора природа, въобще не е необходимо да се замислям.

- Фукльо – повтори пак . Явно шокът още не бе отминал изцяло. Усмихнах се – беше толкова забавна понякога в реакциите си.

- Не. Мислех, че искам да опитам нещо – и бавно обгърнах лицето й с дланите си. Тя сякаш спря да диша.

Поколебах се дали да не я оставя да поеме въздух преди да го направя. Устните й бавно се отвориха очакващи. Вече не можех да чакам. Наведох се напред, поемайки аромата й колкото се може повече през нозрите си. Чудовището го нямаше, но в мен се зараждаше нещо пред което онова, което бях победил беше като детска играчка. „Въздуха! Концентрирай се върху въздуха! Върху аромата й!” Наведох се още малко. Топлината ме обгърна – лицето ми пламна, само устните ми сякаш бяха още хладни, очакващи омаята на топлината на нейните. Последният милиметър беше все едно минавам през огън. Не натисках, едва се удържах да не я смачкам в прегръдката си и тогава всичко до момента ми се видя като чакалнята на чистилището. Каквото и да очаквах беше пометено от бурята, която последва. Устните ми докоснаха нейните леко, все едно целувах въздуха по тях и все пак достатъчно, за да ме удари като светкавица. Пред очите ми сега не беше алена мъгла- нямах желание да опитам кръвта й. Единствената ми жажда беше за устните й – меки като пластелин, заемащи формата на моите. По-горещи от огньовете на ада. С тази малка разлика, че в нейните огньове бих горял с радост вечно.

Почти бях загубил себе си. Но това, което беше неочаквано, беше реакцията на Бела .

Дъхът й излезе като глътка свеж въздух и ми помогна за да възвърна малко от разума си. Това беше за кратко, обаче .

Пръстите й се вплетоха в косата ми и сякаш ток премина по черепа ми. Устните й срещу моите се разтвориха и аз почти бях се предал. Ръцете ми всеки момент щяха да затреперят в усилието си да се държат прилично, подобаващо, безопасно.

Няма да я нараня, няма да я нараня. Отдалеч чувах гласа на разума си все по-отдалечен и глух. И точно тогава тя разтвори устните си, освобождавайки път на най–концентрирания аромат, който бях поемал от нея. Това ни спаси. Сблъсъкът беше гръмовен в мен, но го чувах само аз.

Застинах, поемайки малко по малко контрола над себе си. Сантиметър по сантиметър тялото ми започваше да ме слуша отново. Заповядах на ръцете си да отдалечат лицето й от моето. Подчиниха се. Борбата продължаваше, но поне сега беше малко по-лека. Видях как отвори очите си.

- Опа – промълви Бела и още от концентрирания аромат навлезе в тялото ми.

- Меко казано. – Вгледах се в погледа й, за да видя в него себе си. Очите ми сякаш на безумец. Челюста ми стисната в усилието да си върна контрола.

- Дали да не …? – Опита се да се отдръпне тя. Не й позволих. Трябваше ми дъха й, за да балансирам потребностите си.

- Не, поносимо е. Изчакай само за миг, моля те – гласът ми не трепереше, контролирах го и наистина вече беше поносимо.

Задържа погледа си върху моя, което ме устройваше идеално, понеже можех да следя в него себе си. Не знам след колко време борбата в мен утихна и аз бях отново под контрол. Беше тежко много тежко, но успях. Усмихнах се.

- Ето – казах горд със себе си.

- Поносимо? – плахо попита тя.

Засмях се на глас. Имах чуството че ще се пръсна от щастие. Още едно препятствие беше преминато.

- Явно съм по силен, отколкото си мислех. Хубаво е да го зная. – Хубаво ли беше? Прекрасно! Сякаш бях олекнал или може би един страх беше паднал от плещите ми.

- Ще ми се да можех да кажа същото. Съжалявам – извинително каза тя.

- Все пак си човек в крайна сметка – закачих я леко, за да махна облака от лицето й.

- Много ти благодаря – каза тя, но сякаш не беше оценила шегата ми.

Трябваше да тръгваме вече, забелязах със съжаление.

Изправих се и й подадох ръка. Тя я погледна странно, очите й леко се разшириха – явно се учуди на жеста ми. Преди никога не й подавах ръка, никога не я докосвах, ако можех да го избегна, но днес всичко се промени… Бела пое ръката ми и се изправи, но равновесието й не беше на ниво. Всъщност беше по-зле от обичайното.

- От тичането ли ти се вие свят ? Или от изключителните ми умения в целуването? – засмях се, докато я закачах за тромавостта й. Тя ме погледна сякаш ме виждаше за първи път- сигурно беше заради необичайната ми веселост, но бях толкова щастлив, толкова по–спокоен.

- Не мога да кажа, още съм замаяна – бавно отговори тя – Но предполагам малко и от двете.

- Дали да не ме оставиш да карам ? – Нямаше да й позволя да кара в това състояние , а и не бях свикнал да стоя на седлаката до шофьора.

- Да не си луд ?- запротестира тя.

- Карам много по–добре от теб, дори когато си във върхова форма. Рефлексите ти са много по–бавни от моите.

Това си беше самата истина. Бях си обещал да я пазя и защитавам, а това включваше да я предпазвам дори от нея самата. А и наистина не обичах да ме возят. Имах перфектното оправдание да поема волана- та тя едва стоеше на краката си!

- Сигурна съм, че е така, но не смятам, че нервите ми или пък пикапът ще издържат!

- Имай ми малко вяра, моля те, Бела! –съвсем нежно и умоляващо прошепнах. На този глас досега никога не ми бяха отказвали.

Ръката й се плъзна в джоба- вероятно там беше ключа за пикапа. После сви устните си и сякаш обмисляше предложението. Както и предполагах, никой не беше устоявал на тоя глас. Само, че отново бях сбъркал. Устните й леко се дръпнаха встрани в усмивка и тя поклати глава отрицателно.

- Не. Никакъв шанс.

Повдигнах вежди невярващо. Тя тръгна да ме заобикаля. Нима си мислеше, че ще я оставя наистина да кара? Изравни се с мен и се олюля. Ръката ми беше около талията й преди даже да осъзная, че съм се пресегнал да я подкрепя. Едва ходеше , а упорито отказваше да ми даде ключа.Задържа се изправена, но нямаше да мине през мен с ключа. Задържах ръката си около нея пречейки й да продължи.

- Бела, до този момент вече съм изразходвал огромно количество лична енергия, за да те запазя жива – Ако ги сравнявах с енергия, усилията ми биха осветили половин Америка – Нямам намерение да те оставя да застанеш зад волана на превозното средство, когато даже не можеш да ходиш в права линия. Освен това истинските приятели не позволяват на приятелите си да шофират пияни – изрецитирах й лозунга за борба с катастрофите по пътищата. Тя много държеше на отговорноста зад волана. Подсмихнах се доволен от себе си.

- Пияна ли? – учуди се искрено.

- Опиянена си от присъствието ми – направо се ухилих победоносно насреща й.

- Не мога да го оспоря – въздъхна. Вдигна високо ръката си , нарочно високо и пусна обекта на спора. Ръката ми се стрелна прекалено бързо за обикновенна човешка реакция, но тя вече знаеше всичко така,че нямаше значение и ключът на мига се озова в дланта ми. – И полека – пикапът ми е на възраст.

- Много си благоразумна – кимнах одобрително. Най – после да направи нещо правилно и да спре да спори за учевидно разумни предложения от моя страна.

- Въобще ли не ти действа присъствието ми ? – изглеждаше раздразнена от нещо.

Ох, Бела нямаш и идея как ми действаш. Как разпалваш живота в тялото ми, отдвана спряло да усеща друго освен жажда? Наведох се бавно нежно – вдишах аромата й, а после прокарах устните си по линията на челюста й, от ухото до брадичката й и обратно. Мекотата й топлината й, потока на кръвта й, който следвах всичко беше прелестно. Определено ми действаше. Тя сякаш потрепери в унисон с трепетите в мен.Омайваше ме й още как , но …

-         Въпреки това – промълвих едва – рефлексите ми си остават по – добри.