Силата на мисълта – глава 16 от “Среднощно слънце”  част I-ва

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Шофирането не беше нещо, което можеше да ангажира мислите ми. Беше като бягането – естествено и лесно. Държах волана с едната си ръка , а другата лежеше на седалката върху ръката на Бела.

Тишината беше добре дошла. Сега не се притеснявах от мислите си.

По пътя насам се разкъсвах от съмнения и страхове. Обвинявах се, че подлагам Бела на такъв риск и че може навръщане да съм сам. А сега, няколко часа по-късно, държах ръката й, както не съм мислил никога, че ще мога.Бях й разказал всичко, бях й показал всичко и тя въпреки това остана. Не помня от кога не се бях чуствал толкова добре.

Радиото й, както пикапа, беше как каза тя „на възраст”, но успях да намеря една станция, по която звучаха ретро хитове, а нямаше нищо по – подходящо сега от старите песни, в които се пееше за любов.

Отпуснах се, за да се насладя на пътуването. Погледнах към небето, към падащия здрач. Сякаш с края на този ден аз започвах нов живот. Бях открил душата си и тя стоеше на седалката до мен. Погледнах я – косата й се вееше от течението през отворения прозорец и разпръскваше сладостния й и болезнен аромат в кабината на пикапа.  Вееше се около сърцевидното й лице, мека и копринена. Исках отново да я усетя между пръстите си, но топлината на ръката й ми доставяше такова удоволствие, че не исках да я пусна, а ако пуснех волана щеше да се ядоса.

По радиото пуснаха един от фаворите те ми от 50-те години. Не познавах по-нежно създание от Бела, а това автоматично  направи песента най – подходящата за това пътуване. Запях в дует и всяка една дума оттекваше с нов смисъл в главата ми. Едва ли някога бях чувствал музика, която не бях композирал сам, така близко до себе си. Пеех, вдишвах аромата й, дланта ми гореше на ръката й и аз бях в рая.

- Харесваш ли музиката на петдесетте? – прекъсна Бела мълчанието.

- Музиката на 50-те беше добра. Много по – добра от тази на 60-те или пък 70-те, уф !

Потръпнах като се сетих за 60-те и 70-те години. Беше ужасно и не само като музика, човечеството минаваше през преход сякаш всички бяха полудели. 70-те бяха годините на диското. Беше кошмарно.

– Осемдесетте бяха поносими. – Годините на няколко успешни балади, стройно подредени в личната ми колекция.

- Някога ще ми кажеш ли на колко години си ? – изненадващо попита тя.

- Има ли значение? – усмихнах й се.

Няколко пъти беше споменала за пикапа си, че е стар. Как ли ще реагира ако разбере, че най – стария измежду трима ни бях аз? Дали щеше да се чувства неудобно, че я бе целунал някой роден преди дядо й?

- Не, но все пак се чудя… – гримасата й беше очарователна. Намръщи челото си точно както винаги, когато обмисля нещо и тръпчинката между веждите й се появи отново.– Нищо друго не може да те държи буден през нощта, както неразрешена загадка.

Право в целта. Сънят й беше нещото, от което не бих искал никога да я лиша. В него за първи път чух името си по начин, който ме накара да се загубя в гласа, който го изговаряше. Само че не исках да я разочаровам. А ако не го приеме? Ако реши, че съм прекалено стар?

- Чудя се дали няма да се разстроиш – признах си.

Зачаках някакъв отговор, но тя мълчеше. Погледнах към небето. Здрачът се сгъстяваше. Удивителният ден беше към края си. Не исках точно сега нещо такова да го развали.

- Защо не пробваме ?- предложи ми тя без да осъзнава каква изненада я очакваше.

Едва ли подозираше, че в 17 годишното застинало тяло до нея всъщност стои над 100 годишен мъж. Погледнах в очите й да видя чуствата, които се отразяваха в тях. Виждах и себе си. По-точно тялото, което виждаха всички, което караше човешките жени да си мислят неща, които не винаги бяха подходящи за подслушване от някой. Едва сега, след като знаех какво е страстно да искаш устните на някого, донякъде ги разбирах. Дали щеше да го приеме както всичко до сега? Очите й бяха спокойни, но непоколебими. Нямаше да се откаже. Въздъхнах примирено и се подготвих да й кажа. Обърнах поглед към слънцето, което залязваше. Знаех, че кожата ми блести на слънцето. Надявах се това да заангажира мислите й, за да облекчи шока. А и горе на полянката тя беше възхитена от блясъка на кожата ми. Може би щях отново да я „заслепя” и да се откаже от въпроса. Тя обаче продължи да ме гледа очакващо така ,че …

- Роден съм в Чикаго през 1901 година. – спрях и я погледнах с периферното си зрение.

За миг улових изненадата й, но тя коригира изражението си бързо. Усмихнах се на неуспеха й.

- Карлайл ме откри в една болница през лятото на 1918 година. Бях на седемнайсет и умирах от испански грип.

В същия миг я чух как шумно си пое въздух. Дали това беше капката, която преля чашата? Това ли щеше да е информацията, която да й дойде твърде много и тя да реши, че между нас няма да се получи?

Погледнах очите й. Само там можех да видя отговора, истинския отговор. Бела беше прекалено тактична, за да ми каже , ако това я е разстроило. Но в очите й имаше единствено горящо любопитство.

Тя като че ли повече се впечатли от болестта, отколкото от годината. И как няма, испанският грип беше оставил земята доста ненаселена.

- Не помня случилото се много добре – продължих на глас. – беше много отдавна, а човешките спомени избледняват – Не помнех почти нищо от живота си като човек. Отделни откъси като разкъсан филм, който никога повече няма да бъде събран изцяло. Последният и най – ярък спомен беше прераждането ми като това, което съм сега, а това е нещо, което може би всеки един от нас би искал най – много да забрави.

– Но все пак си спомням, когато Карлайл ме спаси – продължих завладян от някаква непозната нужда да споделя, да й кажа – Не е лесно, а и не е нещо което се забравя.

Не можех да забравя толкова разкъсваща, поглъщаща и изгаряща болка. Сякаш си в Ада и душата ти гори измъчвана. Смъртта ти се струва като най-щедрия подарък и се молиш да го получиш. Болката се запечатва в съзнанието ти и спомена за нея не може да бъде заличен.

- А как … те спаси ? – попита небрежно тя.

Премислих отговора си много внимателно. За първи път, откакто потеглихме, старателно загледах пътя и дърветата наоколо, за да не й позволя да види, че ще скрия нещо. Наглед небрежния въпрос върна един спомен за видение. Онова видение, което нямаше да позволя да се сбъдне никога. Алис с нейната най – добра приятелка. Бела с бяла и студена кожа и с червени очи. Едва ли ме питаше с някаква цел, но годините с Алис ме научиха никога да не подценявам виденията й. Не трябваше да й дам информация, която би довела до развоя, който виждаше Алис в бъдещето. Започнах внимателно, претегляйки всяка дума.

- Трудно беше. Малцина от нас притежават нужното самообладание, за да постигнат нещо подобно. Но Карлайл винаги е бил най – хуманният, най – състрадателният от нас …

Карлайл беше онзи, който ми помогна да се справя днес. Спомних си разговора ни и не само това. През всичките години, минали под наставничеството му, аз изградих самоконтрола, с чиято помощ успях днес да победя себе си и да се върна, държейки ръката на най – ценното в живота ми същество.

– За мен бе само изключително болезнено.

Това беше всичко, което щеше да разбере по темата, реших. Не бях груб, отговорих й доколкото можах, но информацията как точно да се превърне в същество като мен нямаше да стигне до нея. Погледнах я твърдо решен да устоя на какъвто и разпит да ме подложи. Виждах любопитството в очите й. Виждах как прехапа леко долната си устна сякаш за да спре наплива на въпросите си. Как се образува онази очарователна тръпчинка между веждите й когато обмисляше нещо, вероятно какво да попита. Точно затова реших да не й дам възможност и да променя опасната тема.

- Направи го от самота. Обикновено такъв е мотивът при подобни решения. Бях първият член на семейството на Карлайл, макар че скоро след това откри Есме. Паднала от някаква скала.

Не беше точно така. По онова време помагах на Карлайл в болницата и когато я докараха всички мислиха, че е мъртва. Карлайл я спаси, а аз видях че не беше паднала, а беше скочила от скалата в опит да прекъсне душевната си агония. Но това си беше нейна история и аз нямах правото да я разказвам, та дори и на Бела. Така че продължих без да задълбавам в историята

– Донесоха я право в моргата на болницата, но сърцето й все още туптеше.

Туптеше и страдаше с всеки удар. Сърцето на Есме кървеше от това, което беше преживяла. Затова беше решила да му помогне да спре завинаги. Е, получи се, но не и както тя си мислеше. Сега имаше семейството си и няколко деца в наше лице, а аз определено я чуствах като майка.

- Значи трябва да си на смъртно легло, за да станеш… – тя не довърши изречението.

Сигурно отново се тревожеше да не покаже „грешно отношение”. Бих се засмял, но разговора беше много сериозен и се въртеше около тема, по която не исках да е прекалено информирана. Не знаех какво се върти из главата й, а това ме побъркваше, но явно не можех да направя нищо по въпроса. Но беше във власта ми да й спра достъпа до информация по този въпрос. Бела нямаше да бъде чудовище, нямаше да го позволя.

- Не, така действа само Карлайл – продължих внимателно – Никога не би постъпил така спрямо някой, който все още има друг избор.- Винаги хуманния Карлайл. Търпелив, прощаващ даже и когато най – малко го заслужавах – Твърди, че е по – лесно – Трябваше да внимавам, тук лесно можех да се подхлъзна в капана на въпросите й и да издам твърде много. А тя беше достатъчно наблюдателна за да разбере дори само намекнатото сама. – ако кръвта е слаба.

Обърнах поглед към здрача навън. Дори не можех да си представя как го е направил Карлайл, ако ми се наложи. О, Бог да ми е на помощ, дано не ми се наложи, но ако ми се наложи незнам как бих го направил, особенно за Бела . Не, това няма да се случи никога! От днес нататък тя си има бодигард на пълен 24 часов работен ден, 365 дни в годината. Никога няма да допусна да се стигне до там, че това да е единственият й избор. Виждах, че се кани да пита още. Ако моите въпроси й се струваха като разпит, то нейните бяха като изтезание понякога. На някой от тях беше по – добре за нея да не знае отговорите.

- А Емет и Розали ? – питаше отново.

- Следващата, която Карлайл въведе в семейството, беше Розали. Едва много по – късно осъзнах, че се е надявал тя да бъде за мен това , което е Есме за него. Той внимаваше какво мисли, когато е около мен – ох, само като си спомня и ме обвземаше вина за мига, когато разбрах. Бях бесен, осъзнавах защо го беше направил, но поне в това имах право на избор. – Но Розали никога не ми е била повече от сестра  – понякога и това трудно успяваше да бъде, но това си беше типично за Розали. Вече бях свикнал, а и никога нямаше да забрави пренебрежението ми в първите й мигове като вампир. – Две години по – късно тя откри Емет. Била на лов – по това време бяхме в Апалачия – и го видяла миг преди някаква мечка да го довърши…

Спомних си Розали, когато я видях, после докато чакаше Емет да се събуди за новия си живот – в мислите си тя го виждаше като момченце, малко момченце. В началото си бях помислил, че някакъв извратен майчински инстинкт, но чак след време направих връзката. Може би причината да го видя по – късно в ума й беше , че това е нейн човешки спомен за едно човешко лице, който беше избледнял, но Емет го върна бавно, постепенно след няколко месеца тя вече ясно си спомни кое беше момченцето и защо го сравни с Емет дотолкова, че да поиска да го спаси от мечката.

– Отнесла го на Карлайл, повече от сто и петдесет километра, от страх, че сама няма да успее да се справи.  Едва сега започвам да съзнавам колко трудно е било това пътуване за нея – погледнах момичето на седалката до мен.

Погледнах към живота си от тук нататък, защото то беше именно това за мен и се надявах никога да не ми се наложи да направя това, което е направила Розали. Самата мисъл за Бела, ранена с изтичаща кръв в ръцете ми, стегна гърлото ми като в клещи и огъня в него се върна. Съсредоточих се върху сплетени ръце. Повдигнах ги, за да мога да погаля бузата й с опакото на ръката си. Усетих веднага бурята, която помете болката в гърлото като прашинка. Допира й беше най – доброто оръжие срещу жаждата ми за кръвта й, а и най – приятното, признах си. Розали определено натрупваше точки в очите ми.

- Но все пак е успяла – ентусиазирано каза Бела. Отмести погледа си от мен и се загледа през прозореца. Дали приключи с въпросите? Едва ли, сигурно едва започваше.

- Да – продумах тихо – Видяла нещо в лицето му, което я е направило силна. – Видяла е едно момченце, едно малко бебе, но и това не беше мое право да го разкрия на Бела. Съкровените тайни на семейството ми, които бях разбрал без тяхно разрешение щяха да си останат тайна поне докато те не решат да ги разкрият. Продължих с това, което можех – И от тогава са заедно. Понякога живеят отделно от нас, като семейна двойка – само като се сещах и ме заливаха горещи вълни. В любовните им периоди не можех да стоя близо до тях и всякакви опити да ги извадя от ума си да не ги чувам не даваха резултат. – Но за колкото по – млади се представяме, толкова по-дълго можем да останем на дадено място. Форкс ни се стори идеален, затова всички се записахме в гимназията.

Само сутринта преди Бела да влезе в училището мислех за гимназията като за чистилище, а няколко месеца по-късно това малко крехко същество до мен ме беше превело през всички кръгове на ада, само за да ми покаже днес колко близко всъщност е Рая и че съвсем не се налага да имаш душа, която да те заведе там. Дори сега бях в състояние да изтърпя още една сватба на Розали и Емет. Засмях се и продължих с последното на глас – Предполагам след няколко години ще се наложи да ходим на сватбата им , за пореден път.

- А Алис и Джаспар ? – неумолимо продължаваше тя с въпросите си.

Но можех ли да й се сърдя. Вчера аз я разпитвах за всичко свързано със семейството й. Сега поне можех да й върна жеста. Стига да можех да отговоря, разбира се.

- Алис и Джаспър са две изключително редки същества. И двамата са развили съвест, както ние го наричаме, без чуждо влияние – Или, както беше при Джаспър, въпреки него – Джаспър е пренадлежал към друго … семейство – „Семейство“ беше силно казано. Джаспър е бил използван да предвожда армии. Бил е оръжие на омразата и убийствата на други като нас. По-големият ми брат, който все още не можеше да свикне напълно с нашия начин на живот, беше заслужил уважението ми в мига, в който видях с какво се е борил, какво е превъзмогнал и как въпреки болката и самоконтрола, който му коства това, се бори всеки ден за да запази себе си. Да бъде добър заради Алис и заради нас. Беше запазил малко съвест въпреки безразсъдството, с което е живял толкова години, а определено това значеше нещо за мен. – Обстановката го  подтискала, така че тръгнал сам. Алис го открила – Спомена ми как Алис и Джаспар се бяха настанили в къщата и то в моята стая изникна в главата ми. Алис особнячката, любимата ми и досадна сестра, беше дошла, казала имената на всички и попитала коя ще е тяхната стая. – И тя като мен – продължих – има определени дарби, които надминават обичайните за нашия вид.

- Така ли ? – възкликна тя и прекъсна мисълта ми, явно силно заинтригувана.- Но нали каза, че само ти можеш да четеш мислите на хората?

- Така е. Тя просто знае други неща. Тя вижда нещата такива, каквито вероятно ще се случат след време. Но всичко е много субективно. Бъдещето не е изковано върху камък. Нещата се променят – Стиснах зъби за да не кажа нищо повече. Погледнах Бела – лицето й, топлите и кафеви очи, руменината по бузите й и знаех точно кое няма да позволя да се случи! Бела, твърда и студена като камък. Бяла като мен- с наситено червени очи. Камъкът на това бъдеще даже нямаше да бъде надраскан, а захвърлен някъде ненужен! Бела нямаше да бъде като мен!

- Какви неща вижда ? – ето въпрос, на който никога нямаше да получи целия отговор. Щях да извъртам и откровенно да лъжа ако се налага. Не можех да й кажа „Видя теб. Видя те по два различни начина. Мъртва или като нас.“ Нямаше как да й го кажа, затова прескочих спомена и преминах към онзи, за който се бях сетил малко преди въпроса.

- Видяла Джаспар и разбрала, че той я търси, преди още той самия да го е осъзнал. Видяла Карлайл и нашето семейство и двамата заедно дойдоха да ни потърсят. Тя е най – чувствителна към не-човеците. – съзнателно избегнах думата, която ни описваше най – добре. Тя не я казваше, нямаше да го направя и аз – Например, винаги вижда, ако наблизо има други групи от нашия вид. И дали могат да представляват някаква опасност.

Беше ме предупредила за посещение на нашия вид преди Бела да отиде в Порт Анджелис и това видение ме накара да отида за да я наблюдавам, да я пазя. Разбира се, проблема се оказа не от вампирско естество, но все пак благодарение на нея бях там и можех да я спася.

- А има ли много от … вашия вид ? – Тя пак отбегна думата. Изглеждаше любопитна, сякаш се опитваше да прецени мащабите на обществото ни.

- Не, не са много – отговорих й – Но повечето не се установяват на някакво конкретно място. Само онези от нас, които са се отказали от лова на хора… – погледнах я предизвикателно. Исках да видя как ще реагира на „лова на хора”. Досега упорито отбягваше да нарича нещата с истинските им имена и мен и семейството ми също. Не знаех дали е от страх , макар че Бела май беше оперирана от това чуство или беше от тактичност ?! За съжаление това щеше да остане загадка, защото мислите й бяха все така скрити за мен. – …могат да живеят с хората за по – продължителен период. Открихме само едно семейство като нашето , в малко селце в Аляска. Известно време живеехме заедно, но бяхме толкова многобройни, че започнахме твърде много да се набиваме на очи. Онези от нашия вид, които живеят по – различно, обикновенно се събират на групи.

Семейство Денали бяха единствените, които разбираха идеята на Карлайл и следваха пътя, който бяхме избрали и ние. Трудно беше толкова много да живеем сред почти ненаселената Аляска и нямаше как да избегнем приказките. Разделихме се на две, но останахме близки, много по – близки от които и да било две групи в нашия вид. Мислехме за себе си като едно семейство един род. Всеки от нас, който срещаше проблеми, ги посещаваше, за да прочисти малко главата си и да избистри ума си. Даже скоро, припомних си, при тях бях и аз. Дано Таня ми е простила за грубостта ми. Всяка жена, независимо дали вампир или човек, се чустваше зле, когато някой я отхвърлеше.

- А останалите? – продължи със следващия въпрос тя.

- В по – голямата си част са номади. Всички сме живели по този начин в един или друг момент. Доскучава, като всичко останало.

Всички- включително и аз, припомних си. Онези години, които определях като бунтарския си период, времето, през което се изявявах като Господ и решавах кой да живее и кой да умре. Периода, които явно трябваше да премина за да осъзная истинската красота и сила на избора на Карлайл, за да го прегърна с ума си наново и завинаги. Бела ме гледаше очакващо и ме измъкна от размислите ми, и продължих с разказа. Тя изобщо май не усети, че паркирах пред дома й. Дори очевидното замлъкване на рева от двигателя не наруши концентрацията й над думите ми.

- Но от време на време се засичаме с останалите, защото повечето предпочитаме Севера.

- А защо ? – хмм, най – после разбра, че пътуването приключи. Явно заради нарушеното внимание зададе толкова глупав въпрос.

- Да не би цял ден да си стояла със затворени очи? – ухилих се аз – Нима мислиш, че бих могъл да тръгна по улиците в слънчево време, без да предизвикам пътно произшествие? – самото представяне на картината ме накара пак да се усмихна. – Има си причина да изберем Олимпийския полуостров, едно от най – мрачните места на света. Хубаво е да можеш да излизаш навън и през деня. Нямаш представа как ти писва нощта след осемдесет и няколко години.

Наистина нямаше. Няколко от образованията си завършвах в най – реномираните университети с вечерни курсове. Добре , че беше жаждата ми за новото, за познанието, иначе не бих могъл да издържа заточението и ограничението, което налагаше слънцето.

- Значи от там са тръгнали легендите ?

О, легендите бяха тръгнали от Италия от едно специално място, за което не мислех да й разкажа сега. Всички видове измислени истории за светената вода, за изгарянето на слънце, за кола в сърцето, за невъзможността да стоим в църква, спането в подземия или гробове, бяха старателно измислен план за покриване на същността на вампирите. Ако хората вярваха в това, ние можехме да живеем по-спокойно и с по-голям шанс да останем в тайна. Едва ли някой би повярвал какво сме, ако види къщата ни.

- Вероятно – просто казах аз и с това приключих и тази тема.

- А Алис е от някакво друго семейство така ли, като Джаспър ?

Бела беше неумолима. Точно повярвах, че е приключила и тя започваше с нещо неочаквано. Точно тук трябваше да внимавам много. Алис беше моя сестра и я обичах много, но някой от виденията й щяха да си останат в тайна от Бела. Последната обаче имаше навика да ме изненадва и хваща неподготвен. Като включа към това и изключителната й наблюдателност, това беше взривоопасен въпрос. Много трябваше да внимавам за възможните насоки, които би могъл да поеме разговора ни. Започнах внимателно:

- Не, и това е истинска загадка. Алис изобщо не си спомня живота си като човек. Няма представа кой я е родил. Събудила се сама. Който и да е бил този, който я е създал, просто си е тръгнал и никой от нас не може да разбере защо или как е успял да го направи.

Толкова загадъчност имаше в историята на Алис. Колкото и да се опитвахме, не можахме да научим нищо за нея. Тя се шегуваше, че това е само в нейн плюс, защото нищо не я дърпа надоло и че сигурно е била много опасна като човек, сигурно е била подложена на експеримент свързан с изтриване на паметта. Почти толкова смешно беше, колкото да си помисля, че Бела би могла да нарани някого. Въпреки, че дребната ми сестра винаги беше жизнерадостна и оптимистична, аз виждах онези вътрешни терзания и въпроси, на които никога може би нямаше да получи отговор. Виждах болката й от това, че не помнеше коя е. Като дърво без корен, което не знае защо и с каква цел е на тоя свят? Слава богу, не й беше в характера да задълбочава в собствената си драма, а и дарбата й както и моята беше доста разсейваща понякога. Продължих с разказа за Бела.

- Ако не притежаваше тази допълнителна сетивност, ако не бе видяла Джаспър и Карлайл в съзнанието си и някак не бе разбрала, че един ден ще бъде част от семейството ни, вероятно щяла да се превърне в дивачка.

Много пъти съм си мислил по въпроса защо Алис е видяла Карлайл? Единственото разумно обяснение, което пасваше, като се има впредвид, че вижда бъдещето само след като се вземе решение от обекта , беше че тя сама, без външна намеса, без създателя си, е решила, че няма да убива хора. Дребната ми, понякога повърхностна сестра, леко вятърничева и почти винаги усмихната имаше или поне е имала много голямо и добро сърце и затова не ми трябваше паметта й или мислите й за да го видя. Тя е избрала да не е чудовище въпреки жаждата на новородения, избрала е да не поеме по пътя на червеноокия демон в себе си и тогава е получила видението за Карлайл. Нямаше как да не се възхитя на силата и смелостта й.

Къркоренето на стомах ме върна в реалността. Беше изненадващ и странен звук. Изобщо не си спомнях усещането червата ти да издават този звук, но знаех какво означава.

- Съжалявам, бавя вечерята ти.

- Нищо ми няма, наистина – погледнах я. Знаех, че просто е много любопитна. Беше погълната от историята на семейството ми все едно и разказваха интересна приказка за митични същества. Аз бях този, който трябваше да се досети, но човешките ми потребности бяха толкова дълбоко заровени, че дори се учудих че разпознах звука. Явно всеки миг с Бела ме разбуждаше и това ми харесваше много .

- Никога не съм прекарвал дълго време с някого, който яде храна.

Вярно си беше. Дребното момиче с големите кафеви очи беше първия човек, който пусках във вътрешния си свят , в мислите си – и й позволявах да ги види и усети. Първата, на която казах истината за нас. – Просто забравям – признах си.

- Искам да остана с теб – чух я да казва и в стомаха ми запърхаха пеперуди. Тъмнината не ми пречеше да видя как се изчерви от признанието й. Как сведе очи засрамено, как трепереше гласа й, докато го изричаше. Щях ли някога да свикна да чувам подобен род признания от нея? Не исках да свиквам ! Усещането , че ме иска, че не желае да се раздели с мен, дори когато стомаха й се бунтуваше, беше невероятно. Не исках да я лишавам от храната й, но не исках да я карам да страда. Желанието й да бъде с мен ми даде нужната сила да я попитам.

- Не може ли аз да вляза? – Шерифа го нямаше. Не чувах мислите му, лампата не светеше , а къщата беше притихнала. Като прибавим и нежеланието ми да я оставя дори за секунда, това си беше лесно решение.

- Би ли искал? – тя звучеше искрено учудена. Странно защо ли си мислеше, че не бих искал? Тя не ме ли чу днес като й обясних, че е най – важното нещо в моя живот ? Сега трябваше да реша още нещо. Дали да й призная, че съм бил при нея почти всяка нощ или да оставя малко признания за следващ път. Междувременно докато мислих отговорих на въпроса й:

- Да, ако нямаш нищо против – нямаше да чакам да ми отговори. Знаех, че не е свикнала на галантно отношение и някой да се грижи за нея, затова побързах, съвсем неспазвайки човешката скорост, за да й отворя вратата на пикапа. Разчитах на тъмнината- че ще покрие това, което не трябва да се вижда от човешки очи.

- Съвсем човешки обноски – шеговито ми намекна тя.

- Явно си припомням – подех тона й. Есме щеше да ме разпъне на кръст, ако разбере дори и за миг, че не съм бил възпитан или съм се държал грубо.

Бела тръгна по алеята към къщата и аз поех след нея. Няколко пъти тя обърна главата си към мен сякаш се страхуваше да не изчезна. Тя оглеждаше лицето ми и аз знаех какво вижда – само бледата ми кожа странно контрастираща със тъмнината. Като призрак! Не исках да е така, не исках се плаши, затова в стремежа си да влезем на светло в къщата, направих грешка. Грешка, която даде решение на въпроса, който терзаеше ума ми: Да й кажа ли за нощите, прекарани в стаята й? За наблюденията, когато се прибираше или излизаше да почете книга на поляната зад къщата ?

Грешката беше, че пристигнах пред вратата преди нея и отключих с ключа, за който не би трябвало да знам.

- Отключено ли беше ? – попита ме и всичките ми надежди да не е обърнала внимание се разбиха. Дори и не си помислих да я излъжа.

- Не, използвах ключа от стряхата!

Тя мина покрай мен, влезе в къщата и включи лампата на верандата, после се обърна и ме изгледа преценяващо и въпросително. Щеше да е глупаво от моя страна да си мисля, че не би забелязала грешката, която направих, а и честно казано не съжалявах че се получи така. Не исках да крия нещо толкова незначително. Имаше неща, които не можех да й кажа, но поне за дреболиите нямаше да я лъжа.

- Беше ми любопитно как живееш.

- Шпионирал ли си ме ? – Изражението й беше онова, което слагаше на лицето си, когато иска да изглежда ядосан, а но всъщност не е. Олекна ми.

- А какво друго да правя нощно време? – сдържах усмивката си.

Бела влезе вътре в къщата като даваше вид, че темата е изчерпана, но вече я познавах по-добре и знаех, че скоро ще ми зададе най-неочаквано въпроса, който сега търпеливо премълчаваше. Стигнах в кухнята преди нея и седнах на един от столовете до масата. Тя ме гледаше известно време, но не можех да определя какво мислеше. Просто стоеше и ме гледаше, а после се захвана да бърка из шкафовете, явно за продуктите, нужни й да си приготви вечерята.

Последния път, когато бях тук профучах толкова бързо, че дори нямах време да огледам. Беше, когато трябваше да взема ключа за пикапа й. Сега започнах да оглеждам помещението. Тъмната ламперия на стените контрастираше с яркожълтите шкафове и ми напомняш за контраста между кожата и косата й. Между бялото й лице и тъмнокафевите очи. Квадратната маса с три стола беше единствената мебел тук. Въпреки почти пуританското обзавеждане аз се чуствах странно уютно, сякаш си бях у дома. Съвзем за кратко си позволих да си представя, че съм човек и че Бела готви и за мен. Посреща ме на вратата с усмивка, вечеряме заедно, както би трябвало да е при една нормална двойка. Само където аз бях всичко друго, но не и нормален. Не можех да вечерям с нея, дори не ми беше приятна миризмата на човешката храна вече. Бела знаеше какво съм и за сега сякаш наистина за нея нямаше значение, но дали и кога щеше да се промени това? Щеше ли някога да ме замени за някой човек, с който можеше да има всичк, което аз не можех да й дам? И ако да, как щях да оцелея аз след това ? Всъщност, как наистина щяхме да я караме от тук нататък?…

- Колко често ? – чух гласа й сякаш отдалече.

- Хмм? – не можах да се осъзная веднага за какво ме пита. Тя беше с гръб към мен и сякаш нарочно не се обръщаше, май усещаше че очите й са онова езеро, в което успявам отвреме на време да разбера какво мисли.

- Колко често си идвал тук? – уточни тя, все още с гръб към мен.

- Идвам почти всяка вечер. – казах й истината. И всяка вечер, в която не можех да съм до нея се побърквах от притеснение дали е добре, дали е казала отново името ми на сън?

В мига на признанието ми тя се обърна и ме изгледа наистина смаяна.

- Защо ? – кратко и тихо продължи с въпросите .

- Доста си интересна, докато спиш. Говориш насън – отвърнах честно и вече нямах тайни, не и мои от нея. Само че не очаквах, че тя ще се притесни така. В момента, в който чу думите ми, лицето й пламна. Никога не я бях виждал толкова алена. Очите й блестяха ядосано и засрамено. Какво ли си мислеше сега за мен? Колко ли жалък изглеждах? Та кой нормален човек би влизал неканен в чуждите спални вечер, за да гледа някой как спи? Опа, грешка, аз не бях човек и даже не бях нормален и за вампир.

- Сърдиш ли ми се много? – погледнах я с най–искреното извинение сложено на лицето ми.

- Зависи – проговори глухо тя, все едно нямаше въздух, за да го каже по–силно. Зачаках, по инстинкт затаил и моя дъх, да чуя продължението. Но отново изгубих търпение и попитах аз:

- От какво ? – настоях.

- Какво точно си чул? – звучеше накъсано, сякаш щеше да заплаче всеки момент. В същия миг бях до нея и много внимателно поех ръцете й в своите. Бях си обещал никога да не я нараня, а всеки момент тя щеше да заплаче от унижение и срам заради мен. Какъв глупак бях? Егоистично исках да призная всичките си безрасъдства, без да ме интересува как щеше да се почуства тя? Наистина бях чудовище !

- Не се разстройвай – помолих я. Ако можех да заплача, сигурно, колкото и жалко да звучи, бих заплакал с нея. Само че откакто се бях преродил дори и това малко човешко изживяване го нямаше. Очите ми само смъдяха, но слъзните канали бяха празни, празни като мен самия. Само Бела ме изпълваше с топлина, с любов, с желание и жажда. А аз за благодарност я унизих и засрамих.

Сведох лицето си до нивото на очите й, трябваше да намеря думи да оправя нещата. Трябваше. Погледнах лицето й, взрях се в погледа й, опитвах се да видя какво трябваше да направя, какво да кажа, за да я накарам да се почуства по–добре. Ако беше възможно, тя стана още по-червена . Понечи да отклони поглед от моя. Не можех да го позволя, нужен ми беше за да виждам емоциите й.

- Липсва ти майка ти – говорех съвсем тихо, като попивах с очите си нейните. – Тревожиш се за нея. А когато вали си неспокойна. По-рано често говореше за дома, но вече по-рядко.

Бях мислил за това и някак си ми се искаше аз да съм причината Финикс да й липсва все по – малко. Тази мисъл ме караше да се чуствам по – добре.

– Веднъж каза „Прекалено зелено е „.

Не можах да спра смеха си от спомена, но поне беше тих, дано не го приеме за подигравка. Но изражението й тогава беше изключително забавно. За първи път срещах някой, който мислеше, че природата около него може да е прекалено зелена.

- Нещо друго? – попита тя настойчиво и аз знаех много добре за какво пита. Питаше за онези мой блаженни мигове, когато стоях в стаята й и я слушах как говори за мен в съня си. Как стоях, разкъсван от болката в гърлото тогава и се чудех дали ще мога някога да я държа както сега? Дали ще мога да си тръгна за да я запазя жива? Тя не трябваше да се срамува от това. Нищо не беше направила. Трябваше да й отговоря, иначе щеше да стане по-зле.

- Споменаваше и името ми – признах. Наблюдавах я внимателно за всяка мимика, за всеки поглед. След думите ми тя въздъхна и аромата й за първи път от може би час ми напомни за себе си. Бях наведен към нея, за да не изпусна реакцията й на думите ми и въздишката й удари право нозрите ми. Странното сега беше, че жарта в гърлото ми беше много по-лесна за превъзмогване от обзелото ме желание да положа устни върху нейните отново. Сега, когато знаех, че мога да се справя, желанието беше още по-голямо. Какво егоистично същество бях? Бела срещу мен беше наскърбена и унизена от глупостта ми да й разкрия нощните си похождения в стаята й, а аз мислех как отново да се потопя в аромата на устните й!  Недоволството ми към мен самия ми даде сили да вишам от дъха й в момента, в който тя попита :

- Често ли ?

- Какво разбираш под „често „ ? – промълвих, едва борейки се вътрешно все още да балансирам нещата в себе си. Борбата не беше толкова жестока. Болката почти не я усещах сега, но все пак я имаше и ми пречеше да се фокусирам върху разговора ни.

- О, не ! – простена тя.

В същия момент разбрах, че губя срещу устните й. Не можех да продължавам да ги гледам и да стоя далече от тях. Какво ми ставаше? Съвсем полудявах! Леко и нежно я придърпах към себе си, докато не се опря на гърдите ми по начина, по който го бе направила на полянката. Имах нужда от голяма доза наситен нейн аромат, за да прекъсна омаята на устните й. Наведох се към шията й зад ухото, усещайки аромата от врата й и косата й едновременно и използвах нововъзвърнатото си разновесие за да прошепна в ухото й:

- Не се притеснявай толкова. Ако можех да сънувам, щеше да присъстваш във всичките ми сънища. И никак не се срамувам от това.

В интерес на истината много често сънувах Бела. Е, не точно като човешки сън, но лицето й погледа й. Спомнях си гласа й. Представях си как би бихме могли да сме заедно. Тези моменти бяха за мен като нейните сънища. Няколко пъти Емет почти успя да ме изненада, докато бях погълнат от мисли за нея и даже беше казал : „Да не спиш „?

Блаженството бавно се разнасяше по тялото ми. Бела в прегръдките ми вече не беше толкова разстроена. Облекчението, че вече нямах свои тайни от нея. Аромата й, винаги болезнен, но и толкова красив и опианяващ. Всичко това беше толкова ново за мен, че не вярвах скоро да свикна с новата ситуация.

И точно тогава чух колата, която паркираше на алеята пред къщата. Фаровете осветиха къщата, а Бела застина в ръцете ми, притеснена наново. Съвсем за кратко си представих как шерифа влиза и Бела ни представя един на друг. Насочих се към мислите на баща й просто по навик. Видях Бела в главата му и отново риболовни картини. Нямаше опасност. Как пък реших, че баща й може да е опасен , но явно ми беше навик вече да я защитавам.

- Искаме ли баща ти да разбере, че съм тук ? – попитах я и въпреки всичко се надявах да каже „да”. Вместо това обаче усетих паниката й от създалата се ситуация.

- Не съм сигурна … – веждите й пак се събраха в познатата мимика, когато обмисляше нещо. Но днес вече й се насъбра достатъчно, имаше време и нямаше да я притискам. Но щях да бъда в стаята й, този път с нейното знание.

- Значи друг път … – казах гласно и се изтрелях по стълбите към стаята й.

- Едуард! – чух името си сякаш го казваше през зъби и се изкикотих само като си представих как изглеждаше. Влязох в стаята й без да затварям плътно вратата. Настаних се в креслото срещу леглото й, но после бързо премислих и се излегнах на леглото й. Потопих лицето си във възглавницата й и се оставих на аромата й да ме атакува безпощадно. Сега тук го нямаше допира й и бях безпомощен срещу чудовището, ако решеше да се възползва. Нищо! Имаше болка и неудобство, но нищо от значение. Понаместих се, отдавна не бях ползвал легло и усещането беше странно под мен. Взех завивката й и се подложих на двоен удар, завих лицето си в нея, а главата ми лежеше на възглавницата й. Вдишах дълбоко с цялата сила на гърдите си, очаквайки разкъсваща болка, огън, болезнена празнина в стомаха. Имаше ги, но в степен много по-малка от очакваната от мен. Усещането беше великолепно. Така завит с аромата й, се заслушах какво ставаше долу. Баща й точно викаше :

- Бела ?