Силата на мисълта – глава 16 от “Среднощно Слънце” – част II-ра

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

- Бела ?

- Тук съм – му отвърна тя, но в гласа й се прокрадваше истерия. Чарли едва ли би могъл да я усети. За нейн баща я познаваше учудващо малко. Но пък за сметка на това я обичаше безкрайно много. Притесняваше се за нея, но не искаше да я притеснява с въпроси.

Слушах разговора им, но сега ми беше трудно да се фокусирам върху него. Бях идвал в тази стая толкова много пъти. Бях слушал гласа й насън, но сега в този момент сякаш бях тук за първи път – толкова различно беше всичко. Сега тя знаеше, че съм тук и това сякаш я радваше. Преди аз бях различен. Не смеех да се доближа, уплашен от това, което можех да направя ако загубя контрол. Сега лежах в леглото й, обвит в аромата й и това не ми пречеше.

Докато Бела долу говореше с баща си … май му слагаше вечеря, аз можех да направя равносметка на днешния ден. Само преди няколко часа аз стоях в същата тази стая разкъсван от болка и съмнения. Стоях и се чудех дали ще я убия и дали ако стане прекалено ще успея да си тръгна. Това обаче беше преди часове. После тя видя истинското ми лице. Видя чудовищната ми същност. Видя силата ми и въпреки това остана. После я докоснах. Само при спомена ръката ми потръпна, спомняйки си усещането. Целунах я. Никога не бях изпитвал нещо по-силно. Имах чуството че устните ми ще изгорят от допира с нейните. Докоснах леко устата си и стори ми се, че пламна само мислейки си за целувката. Толкова много промени за толкова малко време. Вече не знаех кой съм !

Бела събуждаше най – доброто и най – лошото в мен. Чудовището и човека, деня и нощта – двата полюса на същността ми, които мислех, че не могат да съществуват заедно. Оказа се обаче, че когато съм с нея едната ми същност не може без другата. Балансът можеше да се постигне само ако бяха на лице и двете половини. Ако едната липсваше Бела беше в опасност. Сериозна опасност.

Долу с баща й вечеряха , а горе аз лежах на леглото й, слушах ги как разговарят, как вечерят заедно толкова човешки, толкова обикновено и толкова много ми се искаше да съм с тях, но не можех. Гласът на Чарли изведнъж стана напрегнат.

- Никое от момчетата в града не е твой тип, а ? – мислите му обикновенно ми се струваха хаотични и бавни , но вече знаех, че и при него просто не виждах всичко. Сега бяха по-объркани от когато и да било, но звучеше подозрително.

- Не, никое от момчетата все още не ми е хванало окото – отговори му Бела спокойно.

- Мислех си, че може би Майк Нютън ?..– в момента, в който чух името, чуството, което бях опознал като ревност ме удари със страшна сила. Това дразнещо момченце не го исках и на сантиметър от нея. Странно, но въпреки въпроса си шерифа май споделяше моето мнение. В мислите му, по-скоро мъгляви образи, Майк Нютън беше затворен в килия докато той откарваше Бела далеч от него. Засмях се тихичко, знаех че баща й ще види и мен така, ако му мине през ума че съм с дъщеря му, но за момента ми харесваше да виждам, че сме на една позиция за Майк Нютън и мястото му в живота на Бела.

- Той ми е само приятел, татко. – Натърти на „само” Бела. И отговора й беше на по-висок глас, сякаш предназначен за някой, който може би слуша от горния етаж. Пак се засмях.

Нямаше ли да идва вече? Имах нужда от нея. От допира й, от компанията й. Исках я в прегръдките си макар, че тогава вътрешността ми все едно беше изригващ вулкан и започваше титаничен сблъсък между жаждата за кръвта й и жаждата за тялото й.

-

- Лека нощ, миличка – провикна се Чарли. – видях Бела, качваща се по стълбите, в глата му и мисъл за пикапа й, но не беше ясно какво точно за него. Нещо за кабели , но нямах време за това сега. Тя идваше най – после идваше.

Затвори вратата зад гърба си и се затича към прозореца. Бела да тича- това си беше бедствие, но някак си успя да стигне до прозореца и да го отвори. Надвеси се навън и прошепна:
- Едуард? – когато я видях как се надвесва всичко в мен замръзна, едва се сдържах да не скоча да я хвана, въпреки че много добре знаех, че не обича да се грижат за нея ,почти очаквах да се метне долу, но тя се закрепи и това предизвика нов тих кикот в гърлото ми.

- Да? – извиках към нея тихичко – все пак не исках баща й да дойде също !

Само, че тя сякаш не очакваше да съм тук в тъмното на леглото й. Извъртя се рязко, а едната и ръка литна към гърлото за да спре вика от изненадата. После краката й поддадоха и тя се свлече на пода, загубила равновесие.

- О! – чух шепота й .

- Извинявай – стиснах устни, за да не се разсмея на непохватноста й.

- Само минутка да рестартирам сърцето си.

Да, но аз я исках до себе си. Имах нужда от допира й. Изправих се бавно, за да не я стресна отново. Наведох се към нея и протегнах ръце. Повдигнах я леко и много нежно – винаги трябваше да внимавам как я докосвах. Отделих я от земята и я сложих на леглото до себе си. Ароматът й веднага се завъртя около мен и този, който тя излъчваше, беше в пъти по-силен от остатъчния на леглото й. Трябваше да си осигуря баланса, така че потърсих ръката й и поставих моята в нейната.

- Защо не приседнеш при мен ? Как е сърцето ти ?

Биеше до пръсване, чувах го. Това беше като барабан за мен в тиха зала. Биеше почти оглушително.

- Ти ми кажи – сигурна съм, че го чуваш по – добре отколкото аз.

Засмях се тихичко, защото беше права, разбира се.

Замълчах, давайки й време да „рестартира”, заслушан в сърцето й. Музика за ушите ми. Не трябваше да забравям, че съществуването й се крепи на толкова незначителни процеси като дишане, ядене и биенето на мускула в гърдите й. Тази музика трябваше да ме радва винаги, защото това значеше, че Бела е жива. Постепенно сърцето й възвърна ритъма си. Дишането й се успокои, а ръката й стана сякаш още по-топла. Както и страните й – бяха оцветени в любимия ми ален цвят. Боже, наистина беше като дрога за мен. Докато говореше долу с баща си сякаш част от мен я нямаше и умирах да се върне, и да се почуствам отново цял. Май наистина бях в беда… Сериозна беда!

- Може ли една минутка за човешки нужди? – попита ме.

- Разбира се – махнах с другата ръка към вратата – да действа и да не се притеснява. Как можеше да пита? Всичко човешко ми беше чуждо, но това не важеше за нея.

- Стой там!– каза ми тя и само дето не ми размаха пръст пред лицето. Толкова беше хубава, когато се правеше на строга.

- Да, госпожо – отговорих стегнато по войнишки и й показах колко неподвижен мога да бъда. Сигурно в очите й бях като камък. Дори бях спрял да дишам.

Тя грабна тоалетните си пренадлежности от бюрото и хукна към банята, затваряйки вратата след себе си. Свих ръката си в юмрук – исках да запазя допира й докато се върне. Болеше ме от липсата й. Сякаш сърцето ми освен мъртво и небиещо сега просто беше изчезнало, и аз знаех много добре къде е – нуждаеше се от минутка за човешки нужди. Опитвах да си спомня някоя моя такава минутка от времето когато бях човек. Но не можех. Чувах течащата вода и знаех, че е под душа. Как ли щеше да мирише след банята? Знаех, че след дъжд беше неустоима, а как ли щеше да е след баня? Ако ме видеше от някъде Емет щеше да се побърка от смях. Застинал така на ръба на леглото й, изпълняващ желанието й и горящ от нетърпение да се върне в стаята си, да седне до мен и да се потопя в очите й и в мириса й. Емет – думата бавно се върна, придоби очертанията на лицето му, до него изникна и Розали после Карлайл и Есме, Алис и Джаспар.

Следобедът променяше нещата и за тях. Как ли щяха да реагират ? Сетих се за последния разговор с Алис. И въпроса й, който тогава ми се стори безумен и нелеп. Дали е знаела какво ще се случи ? Не, не, едва ли! Бях преровил мислите й, нямаше промяна. Може би е вярвала в мен повече, отколкото аз в себе си. И това сега ме поставяше пред дилема. Бела щеше да е важна част от живота ми сега и те трябваше да го знаят. Но дали да изпълня желанието на Алис и да я заведа у дома или просто да ги информирам за новите обстоятелства около мен? Розали нямаше да го приеме лесно, но Алис беше права. Щеше да се примири заради семейството. Емет е добряк – нямаше да е против дори може би щеше да се опита да помогне и на партньорката си да го приеме. Карлайл и Есме щяха да са доволни – в това бях сигурен. Есме толкова се притесняваше за мен и за самотата, която мислеше че ме е налегнала, че щеше да лети от щастие, а Карлайл винаги ме беше подкрепял и нямаше да е против. Оставаха Алис и Джаспар.

Ако бях искрен, всичките ми опасения и тревоги идваха именно от Джаспар. Нашата „диета” не му понасяше толкова добре, колкото на другите от семейството. Бореше се всеки ден с всички сили, но Бела беше толкова апетитна, че само при мисълта за нея и Джаспар в една стая полудявах от безпокойство.

Вратата на банята се отвори , но Бела не влезе в стаята – чух стъпките й надолу по стълбите.

- Лека нощ татко – дочух гласа й да идва от долния етаж.

- Лека нощ, Бела – каза Чарли, но някак си звучеше объркан. Погледнах мислите му, но бяха много хаотични. Наби ми се само една – Бела с мокра коса , сиво долнище и избеляла фланелка, но ослепителна, прекрасна, как взема стълбите две по две. Исках я при мен, в прегръдката си. Да усетя мократа й коса върху гърдите си, да вдишвам аромата й. Само при мисълта устата ми се напълни със слюнка и болката в гърлото се засили, но не ми пречеха, не ме интересуваха. Бела идваше .

Тя направо влетя в стаята и затвори вратата плътно зад себе си. Усмихна ми се. Сигурно е доволна, че бях изпълнил заповедта й. Намери ме замръзнал на мястото си. Усмихнах й се в отговор. Огледах я от земята до върха на главата на живо, а не в нечии мисли. Винаги ми спираше дъха. Дори и баща й не можеше да я оцени, както я оценявах аз. Но тя мразеше комплиментите, така че просто й казах :

- Не е зле.

Тя направи гримаса- сякаш не ми вярваше.

- Не , наистина добре ти стои – опитах се да я убедя. Загубена кауза, тя някак си все успяваше да се подценява.

- Благодаря – прошепна и се доближи до мен. Седна до мен и се загледа в пода.

Обмисляше нещо. Така правеше само когато не искаше да видя очите й. Сигурно се досещаше, че повечето пъти успявах да я разгадая с тяхна помощ.

- За какво беше всичко това? – защо се беше наложило да слезе при Чарли и да разиграе сценката отпреди малко? Дори и Чарли в мислите си изглеждаше леко объркан от държанието й, значи и той беше забелязал.

- Чарли смята, че ще се измъкна тайно от къщата.

- О – концентрирах се, опитвайки се да хвана нещо от мислите на шерифа на долния етаж, но всичко беше в мъгла и много объркано. Но пък обяснението се вързваше с мислите му преди това за пикапа и кабелите. Просто аз го разбрах напълно едва сега. Само че още не можех да разбера защо е решил, че на Бела би й хрумнало подобно нещо? Реших просто да я попитам – Защо ?

- Ами, май му се сторих твърде превъзбудена – отговори ми, но продължаваше да гледа към пода и не можех да видя очите й.

Посегнах към лицето й и съвсем леко повдигнах брадичката й. На допир кожата й беше по–хладна от обичайното заради банята предполагам, но бузите й бяха по-оцветени от нормалното, но с различен цвят от този, който се получаваше когато се притеснеше от нещо. Розовееха изпълнени с живот, очите й блестяха необичайно. Дали и сега бузите й горяха така както когато бяха обагрени в кървавочервено или беше различно? Бавно наведох лице напред. Сега обаче исках да я докосна не с пръсти.

- Наистина изглеждаш малко топла. – приближих лицето си до нейното. Устните й трепнаха примамливо пред мен, но любопитството ми да проуча този нов цвят ми помогна да преодолея повика им. Прилепих ледената си буза до нейната. Огънят по бузата ми не закъсня. Опари ме, погълна ме и спря дъха ми. Кое лице пламтеше, вече не знаех. Нямаше думи, достатъчни да опишат усещането.

- Ммммммм – успя да излезе единствено от устата ми. До мен тя поемаше въздух често и накъсано. Не смееше да помръдне, но дали за да не развали мига или още се притесняваше, че ще усложни нещата за мен.

- Май в момента … ти е много по–лесно да си близо до мен. – дори гласът й я предаде за момент и тя накъса изречението.

- Така ли ти се струва?

Никога не беше лесно. Никога нямаше да бъде лесно с нея. Знаех го. Бях го приел вече. Но до известна степен тя беше права – беше ми по-лесно. Сега вече можех да докосвам лицето й. И докато си го мислех носът ми се плъзна по челюста й. Сякаш се движеше по коприна, гореща коприна. Сега беше по–лесно да се контролирам. По–лесно, отколкото когато я целунах. Огънят се върна със спомена. Устните й, начина по – който ги усещах под моите, желанието да ги докосна, безумието, което започваше в тялото ми. Балансът отново беше застрашен, трябваше ми концентриран нейн аромат за да го върна, а косата й – въпреки, че миришеше прекрасно след банята- ми пречеше да уловя мириса на шията й. Нежно я отметнах встрани и се наведох още по-напред към вдлъбнатината зад ухото й. Исках да я докосна с носа си, но желанието се оказа по–силно и след малко парещата й кожа изгори устните ми. Силата на емоциите, на желанието, което се изсипа отгоре ми, ме зашемети. Гласът й ме върна към реалноста.

- Много, много по-лесно – звучеше дрезгаво, въздухът сякаш отказваше да излезе от устните й. Напрежението на емоциите ми май се предаваше и на нея. Свободната ми ръка жадуваше да усети топлината й, не можех да й го забраня. Само трябваше да внимавам за контрола си и всичко щеше да е наред. Пръстите ми следваха ключицата й, наслаждавайки се на топлината, която проникваше под кожата им.

- Хммм – измъкна се от устата ми по-скоро за да подържам разговора, но мислите ми бяха насочени в друга посока сега.

- Така че се питах – започна тя, но прекъсна мисълта си по средата. Май пръстите ми по ключицата й оказваха влияние на мисълта й. Трябваше да проверя тази теория. Имаше някакво ново усещане в мен – някакъв нов инстинкт- да изследвам тялото й, реакциите й на докосванията ми. Инстинкт на откривател.

- Да? – подканих я тихо, като отново разходих пръстите си по дължината на ключицата й.

- На какво се дължи това … – гласът й потрепери точно когато пръстите ми се раздвижиха по кожата й – според теб?

Засмях се доволно. Значи докосването ми не й беше безразлично. И тя като мен усещаше всичко, но не се отдръпна, значи й беше приятно.

- Силата на мисълта – промълвих, като оставих ледения ми дъх да погали шията й.

И в този момент тя се отдръпна от мен. Замръзнах! Дъха ми ли я беше уплашил? Освен това, рязкото й отдръпване за малко да разруши баланса, който бях постигнал. Концентрирах се върху аромата, идващ от косата й и върху ръката ми, която още беше в нейната. Възвърнах равновесието си бързо. Видях в погледа й отражението си – това беше огледалото, което никога не лъжеше. Там бях най–реален и истински. Видях как изражението ми постепенно се отпусна и я попитах озадачен :

- Нещо лошо ли направих ?

- Не, напротив – подлудяваш ме – обясни ми тя.

Подлудявам я? Замислих се за момент? Какво имаше в предвид? После започнах да схващам – накъсания глас, дишането, учестения пулс, тътена в гърдите й – подлудявах я в приятния смисъл. Докосването ми се отразяваше на нея така, както и на мен. Подлудявах я от желание да я докосвам още. Затова се беше нахвърлила така върху мен когато я целунах, а сега се отдръпна преди да го направи отново, защото аз тогава за малко да изгубя контрола си. Направо не можех да го повярвам!

- Наистина ли? – усмихнах се доволно. Съвсем по човешки щастлив от факта, че докосването и целувките ми не само не й бяха неприятни – тя копнееше за тях така, както аз копнеех да й ги дам.

- Искаш ли да ти изръкопляскам ? – сарказмът й беше очевиден. Не обичаше да се разкрива така.

Ухилих й се хлапашки насреща. Тя не знаеше какво беше усещането за мен. Колко човешки се чуствах сега и колко много всъщност ми харесваше.

- Просто съм приятно изненадан – започнах аз, отново опитвайки се да обясня емоционалното си състояние без самият аз напълно да го разбирам – През последните стотина години никога не съм си представял нещо такова. Не съм вярвал, че някога ще намеря някого, с когото да искам да бъда … – тук прекъснах. Не исках да й казвам колко много искам да докосвам тялото й. Как веднъж вкусил от устните й, вече не мога да спра да мисля за тях? За желанията, обземащи тялото ми всеки път, когато я докосна? Не можех да й го кажа. Затова продължих, заобикаляйки описанията – да бъда по друг начин, не както с братята и сестрите си. А след това да открия, че макар всичко да е толкова ново за мен, всъщност ме бива в това… да бъда с теб… – Тя просто ме правеше човек отново. След толкова години, аз се усещах по-различно – горях, сърцето ми сякаш живееше, целувах, прегръщах, мечтаех. След толкова години като чудовище бях започнал да мисля, че човешкото в мен вече е изчезнало, а сега тук осъзнах че не съм напълно загубен, че Бела е моето спасение. Преди виждах себе си като нейният ангел – пазител, а не знаех колко много греша всъщност – ангелът беше тя.

- Теб те бива във всичко – заяви тя.

Само повдигнах рамене, неспособен да отговоря, разсъждаващ още върху новооткритата си човечност. Тя се разсмя и аз заедно с нея. Днес можех да съм доволен от себе си. Днес ме биваше във всичко.

- Но как е възможно да ти е толкова лесно сега? – настоя за отговор тя – Днес следобед … – замълча, но знаех, че се сеща за бягството ми от нея на полянката. Как избягах от устните й.

- Не че е лесно – въздъхнах – но днес следобед все още не бях… решил – Още ми беше трудно аз самия да повярвам, че това днес действително се беше случило. Не знаех как да й обясня метаморфозата, през която преминах и че аз не съм съществото, което тръгна към полянката днес сутринта. Външно бяхме еднакви, но отвътре промените бяха големи и изумителното беше, че тя го забелязваше. Беше най-наблюдателния човек, който бях срещал. Забеляза разликата в поведението и настроението ми – бях се държал непростимо невъзпитано – Съжалявам, непростимо бе да се държа по този начин.

- Не е непростимо – поправи ме тя. И това не ме учуди – тя понякога ме разбираше по – добре отколкото аз самия се разбирах.

- Благодаря ти – усмихнах й се и после сведох поглед надолу. Не можех да се концентрирам в разговора, ако гледах лицето й – Виждаш ли, не бях сигурен, дали съм достатъчно силен… – Взех леко ръката й и докоснах с нея лицето си. Не знаех дали съм достатъчно силен да понеса докосването й, дали щях да успея да се сдържа да не я сграбча неудържимо в прегръдките си и да я убия в тях.

- И докато все още съществуваше вероятността да бъда … завладян – Да бъда завладян от чудовището, жадуващо за кръвта й. Бях скован от страх да не го видя отново в очите й и да не завладее отново мислите ми. Днес обаче то беше сразено, стъпкано и запратено някъде далече в мен. Сякаш за да си го докажа, доближих ръката която държах до носа си и вдишах аромата на китката й. Бях подготвен за засиленото слюноотделяне и болката в гърлото – звярът го нямаше. Така че продължих с опита да обясня себе си – бях податлив. Докато не реших твърдо, че съм достатъчно силен, че всъщност не съществува и най – малката вероятност, че бих … че някога бих могъл … – Не можех да кажа думата, а не се сещах за заместител. Тя ме гледаше съсредоточено, попивайки всяка моя дума.

- Значи вече няма такава вероятност? – заключи тя.

- Силата на мисълта – повторих й усмихнато аз. И не знаех доколко наистина е разбрала точно каква значи за мен „силата на мисълта”. Умът на създание като мен беше необятен. Аз можех да мисля едновременно за няколко неща и това ни най – малко не пречеше на шофирането или лова ми. Контролът над жаждата ми преди да срещна Бела изискваше съвсем малка част от мисълта ми докато другата част дремеше от скука. От появата й в живота ми до днес обаче контролирането на жаждата ми около нея изискваше всяка частица разум и самоконтрол, който имах. А за размерите на ума ми това съвсем не беше малко. Чудовището беше превзело доста голяма част от мозъка и същността ми – по-голяма, отколкото си признавах и ежесекундната борба с него беше изтощителна, а накрая винаги се оказвах на ръба да му позволя да ме завладее. След разговора си с Карлайл донякъде бях разбрал същността на идеята, но ми липсваше нещо, липсваше ми катализатора, който да ми помогне да достигна до решението си никога да не нараня или убия Бела. На полянката обаче тя сама ми го показа, сама ми помогна да намеря решението за проблема. Подари ми оръжието, което победи демона в мен – дари ме с докосването си и с любовта си. Силата на една едничка мисъл беше достатъчна за да победи мрака в мен – мисълта „Открих душата си, сърцето си и нямаше да ги изгубя отново„

- Гледай ти колко лесно било – отвърна ми тя.

Тук вече не можах да издържа и се разсмях. Не свободно и силно, както бих могъл ако не съм в къщата й, където беше и баща й- не свободно, но освобождаващо. Решението беше лесно. Убеден бях, че никога умишлено не бих й причинил нещо, но това не означаваше, че можех да се отпусна. С Бела винаги трябваше да съм предпазлив и под контрол. Всяко движение беше премислено, внимавах за всяко свое вдишване и освен всичко това бдях за демона в мен. Защото трябваше да съм подготвен и да си тръгна ако усетя, че мощта му се завръща и не мога да го победя въпреки откритието ми за балансирането на нуждите ми.

- Лесно ти е на теб! – поправих я аз и закачливо бутнах върха на носа й. Това носле имаше страшен нюх да се набърква с опасни въпроси, чийто отговори съвсем не бяха лесни за обяснение.

Лицето й сякаш светна от облекчение. Тя май грешно разбра развеселеността ми. Май си помисли, че опасноста е отминала и вече не я заплашва, а това съвсем не беше така. Усмивката ми изчезна. Трябваше да знае истината, че и аз не можех да кажа дали в един момент контолът ми няма да ми изневери….Толкова много ме болеше от факта, че дори любовта при мен не можеше да е по човешки проста и безпроблемна.

- Старая се – прошепнах и гласът ми прозвуча измъчено – Почти съм сигурен, че ако започне да става … прекалено, ще съм в състояние да си тръгна.

При думите ми тя се смръщи недоволно. Чутото не й харесваше, но тя трябваше да го знае. Трябваше да е наясно с опасността за живота си. Затова продължих :

- А утре ще е по–трудно. Днес ароматът ти се носи около мен цял ден и това учудващо е притъпило чувствителността ми. Но ако прекарам известно време далече от теб, ще трябва да започвам отначало. Но все пак може би няма да е съвсем отначало. – Надявах се искрено сега, когато вече изяснихме нещата да не ми се налага да се отдалечавам за дълго от нея. Надявах се никога да не ми се наложи да започвам всичко отначало.

- Тогава не си тръгвай – проговори тя и в гласа й имаше надежда да я послушам и да остана. И бога ми, щях да я послушам.

- Това ме устройва – усмихнах й се нежно – Вади оковите, вече съм твой пленник. – докато го казвах обаче аз „оковах” нейните ръце, защото нейните белезници не бяха на ръцете ми, не бяха оковали някой от крайниците ми. Бяха вътре в гърдите й. Защото сърцето ми беше при нея- оковано и прибрано- надявам се на сигурно място. Аз щях да я закрилям, никога нямаше да си простя ако нещо й се случеше. Разсмях се отново, защото тя едва ли разбра иронията. Гледаше ме питащо, любопитно и всеки момент щеше да зададе поредния въпрос, знаех го.

- Струваш ми се по …оптимистичен от обикновенно – отбеляза тя.

- Не трябва ли да е така ? – усмихнах й се отново – Величието на първата любов и прочие. Не е ли невероятна разликата между това да четеш за нещо, да го гледаш във филми и сам да го изпиташ? – За близо 100 години бях изгледал и прочел всяка една добра любовна история, която беше излязла или която виждах възхвалявана от умовете покрай мен. Но нито една от тях не можеше да се сравни или да ме подготви за усещането, за ревността за болката и егоизма на любовта. Бяха ми блудкави, неразбираеми, прекалено пресилени, а днес ги виждах като бегъл опит да се опише силата на чувствата между двама.

- Много е различно. Много по–могъщо е, отколкото си представях – съгласи се Бела и отново мислехме еднакво.

- Например – започнах да расъждавам вече не глас – чувството за ревност. Чел съм за него стотици хиляди пъти, виждал съм актьори да го играят в хиляди различни пиеси и филми. Смятах, че точно това чувство съм успял да прозра. Но то успя да ме изненада … – Споменът ме накара отново да се намръщя. Знам, че тя ме наблюдаваше внимателно и ще го види, но беше по-силно от мен и тогава и сега. – Помниш ли деня, в който Майк те покани на танците? – Аз си го спомнях много добре. Спомнях си яростта и болката, които ме бяха залели. Как исках да смачкам главата на Майк в ръката си и да го оставя като предупреждение за всички останали, които биха се осмелили да предявят претенции към Бела. За първи път тогава осъзнах силата на ревността. Отърсих се от спомена и погледнах Бела. Тя кимна в отговор, че помни, макар че от отговора й стана ясно, че го помни по причина различна от моята.

- Това бе денят, в който започна отново да ми говориш. – Нейния спомен отново беше насочен към мен. Радостта стопли студените ми гърди и ми даде сили да продължа с разговора.

- Смаях се как внезапно се ядосах, направо побеснях. В началото не разпознах чувството. А още по – раздразнен бях, защото не можех да разбера какво мислиш, защо му отказваш. Дали наистина заради приятелката ти? Дали имаше някой друг? Знаех, че и в двата случая не би трябвало да ме е грижа. Опитах се да не ме е грижа. – Споменът отново падна отгоре ми. Как я пренебрегвах, правех се че не съществува, че е без значение. – А след това започна да се оформя цяла опашка – засмях се. Човешките мъже откачаха покрай нея, не мислеха рационално, а тя сякаш изобщо не ги забелязваше. Даже когато някой се доближеше по–близо лицето й изразяваше такова раздразнение, че се учудвах как злочестото момче не го виждаше.

– Зачаках с учудващо нетърпение да разбера какво ще им кажеш, да наблюдавам изражението ти. Не мога да отрека какво облекчение изпитвах, като виждах раздразнението по лицето ти. Но все пак не можех да съм сигурен. Онази нощ за първи път дойдох тук. Цяла нощ, докато те гледах как спиш, се борех с пропастта между това, което смятах за правилно, за морално, за етично и това, което желаех. – Отново бях отнесен от бурята на спомена. Как стоях срещу това легло и се борех със себе си. Как чух за първи път името си и осъзнах любовта си. Как за един кратък момент си представих как моля баща си да отнеме душата й за да бъде с мен за винаги. – Знаех, че ако продължа да не ти обръщам внимание, както бе редно, или пък ако напусна града за няколко години, докато си тръгнеш, все някой ден ще кажеш „да” на Майк или на някой като него. И това ме гневеше. И изведнъж – гласът ми едва излизаше от гърлото, хванат в задушаващата хватка на спомените – както спеше, ти промълви името ми. Каза го толкова ясно, че за момент помислих, че си се събудила. Но ти само се обърна неспокойно, измърмори името ми още веднъж и въздъхна. Чуството, което ме връхлетя, направо ме лиши от сила, зашемети ме. Повече не можех да не ти обръщам внимание.

Замълчах за момент и я погледнах. Сърцето й биеше бързо и неравномерно. Но не затова замълчах. Гледах лицето й, очите й, устните й, слушах сърцето й дишането й и знаех, че вече не мога да живея без тях. Не желаех дори да си мисля, че някакво обикновенно отегчително смъртно момче като Майк Нютон може някога да държи моята Бела в ръцете си или … не, не, опасни мисли. По-добре беше да говоря с нея, отколкото да се оставя на мислите си и яростта, която носеха.

- Но ревността.. е странно чувство. Толкова по-силно. Отколкото съм смятал.

Болката, която ме прониза първия път, когато я изпитах беше като все едно умираш, спомням си как реших, че никой смъртен не може да я преживее.

- И толкова ирационално – продължих да споделям впечатленията си с нея. – Преди малко, когато Чарли те попита за противния Майк Нютън … – не можех да довърша. Тръснах глава, за да се избавя от гнева си. Все пак спомних си баща й – не го намираше за толкова добра партия за нея. Това ми помогна да си върна разсъдъка и да чуя какво ми казва Бела.

- Трябваше да се сетя, че ще подслушваш – простена тя.

- – Естествено – та това беше нормално за мен, а и никога не й бях обещавал, че няма да го правя.

- И това те е накарало да ревнуваш, наистина ли ? – тя изглеждаше искрено учудена. Това момиче някога щеше ли да осъзнае колко опасно привлекателна и необикновенна е .

- Съвсем неопитен съм в тези отношения. В момента съживяваш човека в мен и всичко ми се струва още по–силно, тъй като е ново. – Толкова беше силно, че почвах да се притеснявам за хората. Как ли успяваха да оцелеят при подобен род емоции?

- Но, честна дума, как е възможно това да те притеснява, след като аз трябваше да чуя, че Розали, въплъщението на чистата красота, Розали е била предвидена за теб. Със или без Емет, как бих могла да се съревновавам с нея ? – реши да се пошегува тя.

Тя луда ли беше? Изобщо дума не можеше да става за сравнение. Розали нямаше и грам от нейната притегателна сила над мен. Някога щеше ли да се види както я виждах аз: нежна, ефирна, изключително наблюдателна и интелигентна. Толкова състрадателна и смела.

- Няма място за съревнование – усмихнах й се. Смешна Бела. Как изобщо можеше да си го помисли? Обичах я с цялото си същество и както не бях обичал никога. Исках да усетя сърцето си, така че придърпах нежно все още „окованите” й ръце зад гърба си и я притиснах до гърдите си. В мига, в който го направих огънят се върна. Не само в гърлото ми, а навсякъде. Изгарях в ръцете й. Усещах сърцето й как пулсира върху гърдите ми сякаш приканваше и моето да затанцува в ритъма му. Исках огъня навсякъде, не исках да се боря. Тя не мърдаше, дори бе забавила дишането си и знаех, че го прави заради мен, за да ми е по–лесно. Вътрешно й благодарих за това, защото точно в момента не знаех колко силен мога да бъда. С ръце обвити около врата ми и лице опряно в гърдите ми, с мократа си коса, ухаеща невероятно, беше като живо изкушение за вампир на предела на силите си. Намерих баланса си трудно, ароматът й нямаше същото въздействие върху мен и се наложи да поемам въздух по често, но нямах сили да я пусна от прегръдката си.

- Знам, че няма място за съревнование – дъхът й сякаш прогори дупка в гърдите ми – Точно това е проблемът.

- Розали действително е красива по неин си начин, но дори да не ми беше като сестра, дори Емет да не беше с нея, никога не би могла да ме привлече и с една десета – какви ги говорех десета беше много малко. Розали беше на светлини години от Бела – не, с една стотна от силата, с която ме привличаш ти. В продължение на близо деветдесет години бродя сред моя и твоя вид…и през цялото време съм смятал, че съм си самодостатъчен, без въобще да съзнавам какво всъщност търся. И без да го откривам, защото още не си била родена.

Една теория прониза съзнанието ми. Нима можеше да е родена за мен? Да ми принадлежи, да е създадена специално за мен ? Не едва ли … Бог помагаше на своите създания, а не мисля че аз бях от тях.

- Струва ми се нечестно – прошепна тя, все така сгушена на гърдите ми – на мен въобще не ми се наложи да чакам. Защо имам такъв късмет?

- Права си – привидно се съгласих, но в гласа ми се усещаше смеха, който не пуснах да излезне от гърлото ми. – Трябваше да се постарая да ти е по–трудно.

Смелата ми Бела -как омаловажаваше постоянната опасност, в която беше с мен. Типично в нейн стил. Един много силен импулс ме поведе и аз освободих ръката си, която държеше нейните. Обгърнах талията й като я придърпах още по-близо до себе си. А с другата си ръка внимателно и много нежно погалих косата й от тила до талията. Всичко в нея беше топло и прекрасно. Вече започвах да свиквам с начина, по който се чустваше тялото ми, когато я държах в прегръдките си. Това меко и нежно човешко момиче, което можех да смачкам като клечка ако само за момент си позволя да се отпусна, беше по-смела от всички, които познавах.

– Налага ти се единствено да рискуваш живота си във всяка секунда, която прекарваш с мен, което едва ли е кой знае какво. Трябва само да обърнеш гръб на собствената си природа, на човечността … нима ти струва кой знае какво ?

Тук усетих иронията, когато вече беше късно да спра. Бела не знаеше и никога нямаше да узнае за видението на Алис, но аз не можех да си позволя да го забравя. За да е с мен и да не е в опасност видението на Алис трябваше да се изпълни, но аз не го исках и нямаше да го позволя. Можех да приема, че е с мен въпреки всички човешки инстинкти, които й казваха да бяга надалече, но не можех да приема да се откаже от душата си, от сърцето си, от човешките си минутки заради мен.

- Почти нищо, не се чуствам лишена от нищо. – каза тя

- Все още не – отвърнах глухо.

Чудех се как ли ще е след време. Аз никога нямаше да мога да бъда с нея като нормален човешки мъж. Никога нямаше да мога да се оженя за нея и да я даря с деца. О, по дяволите, та аз дори не можех да вечерям с нея. Чудех се само кога ли човешките неща щяха да започнат да й липсват толкова, че да ни разделят? И когато това станеше, как щях аз да съумея да съществувам без нея?

Изведнъж лек шум и образи и откъслечни думи от главата на Чарли ме извадиха от собствените ми черни мисли.

Чарли идваше почти уверен, че Бела не е в стаята си.

- Какво … – започна с нов въпрос тя, но нямахме време. Пуснах ръцете й и за секунда се озовах в най–тъмния ъгъл на стаята й. Онзи, който беше точно до любимия ми клатещ се стол срещу леглото й.

- Лягай! – просъсках тихо. И застинах в очакване вратата да се отвори всеки момент.

От мястото си в ъгъла, защитен от тъмнината наблюдавах как Бела се пъхна под завивките и се сви на страни – точна имитация на позата, в която обикновено заспива. Дори в другия край на стаята чувах туптенето на сърцето й и кръвта, която препускаше във вените й. Вратата се открехна и главата на Чарли се показа в отвора. Виждах изненадата му, че е сгрешил и тя е тук в стаята си. Предполагам беше свикнал да разчита на инстинктите си в работата си, но сега беше сбъркал и виждах учудване, облекчение и малко раздразнение в главата му. Той се загледа в леглото, където дъщеря му „спеше” и пак се замисли за пикапа й и кабелите на акумулатора му. Забеляза равномерното и дълбокото дишане, което Бела симулираше, но не чуваше сърцето й, така че явно номерът мина и той удоволетворен от огледа реши да догледа мача, който даваха по телевизията. Тихо затвори вратата и аз отново можех да се върна при сърцето си. Гледах я легнала в леглото си, затворила очите си, с коса разпиляна по възглавницата. Възглавницата, на която лежах аз самия в началото на вечерта. И исках да бъда там при нея, да я гушна в прегръдката си и поне за тази вечер да се стопля в огъня на кръвта й и да бъда там в нейните ръце поне за кратко човек.

Можех ли да го направя ? Щях ли да успея да се контролирам ако бъда в толкова интимна прегръдка с нея. Помислих за момент. До тук знаех, че за да мога да балансирам трябваше да са на лице двата вида потребност в мен и освен това трябваше да са равностойни за да може да се отслабят взаимно, а аз да успея да преживея няколко откраднати щастливи моменти с нея. Бях постигнал толкова много- увереноста ми нарастваше всяка минута, но дали точно тази увереност нямаше да ми изиграе лоша шега накрая ?

Бела беше там- в другия край на стаята ,както винаги досега, но с тази разлика, че сега знаеше, че съм тук и ме искаше. Можех да се контролирам- реших накрая. Ако станеше прекалено щях да намеря начин да избягам. Нямаше да я нараня. Изминах растоянието до леглото й с нормалната за мен скорост. Тя дори не ме чу, сигурен бях. Леко отместих завивките, за да я достигна с ръката си и внимателно се излегнах до нея в леглото й.

Ръката ми достигна целта си и се уви около тялото й. Отвътре целия треперех от напрежение. Трябваше да успея да осигуря самоконтрола си и то бързо, преди огънят на желаниято ми да достигне до мозъка ми и да замъгли мислите ми. Наведох се напред към главата й към ухото, което не беше потънало във възглавницата и вдишах с цялата сила на дробовете си. Не бях преценил обаче ефекта на все още мократа й коса и аромата идващ от нея. Чудовището жадуващо кръвта й се размърда неспокойно в нишата, където го бях запратил. Трябваше ми докосване – нейната кожа до моята. Наведох се още по-напред и устните ми докоснаха ухото й. Пожарът беше моментален. Устните ми пламнаха и реката от емоции, която тръгна от тях потуши огъня в гърлото ми и продължи надолу по тялото ми, събуждайки го за живот, изпълвайки го с непознати чуства и пориви.

- Ужасна актриса си – използвах думите като претекст да погаля ухото й с устните си – бих те посъветвал да не разчиташ на артистична кариера.

- По дяволите – промърмори тя, а ръката ми увита около тялото й усещаше опитите на сърцето й да изкочи навън. Пулсът й беше ускорен, а дишането накъсано. Определено пак я подлудявах. Тази мисъл отново ме изпълни с доволство. Доволство, че й въздействах така, но ако тя знаеше какво причинява на тялото ми сигурно щеше да изпадне в еуфория. Никога не съм предполагал, че това каменно тяло може да гори и да желае така нещо друго освен поредната доза „течна храна”. С ръка така удобно обвита около тялото й и с нос на милиметри от уханието на косата й балансът не беше проблем. Можех да се насладя на близостта й, да се отдам на болезненото удоволствие от електричеството между телата ни. Точно така се виждах когато композирах нейната песен. Нямаше по-подходящ момент от този, за да й я представя, затова започнах да тананикам мелодията посветена на момичето в прегръдките ми и се отдадох на блаженството да я усещам. Грубо беше, че не я попитах дали го иска. Около нея лесно забравях всичко дори и възпитанието си.

- Искаш ли да те приспя с песен ? – попитах в опит да поправя пропуска си.

- Да, бе – засмя се тя и тялото й под ръката ми леко се разтресе от смеха й – Сякаш бих могла да спя докато си тук.

- Най–редовно го правиш – напомних и закачливо.

- Но тогава не съм знаела, че си тук – отвърна ми и по тона усетих, че още не ми е простила напълно за нахлуването в стаята й без разрешение. Не исках да се връщаме отново на темата затова реших да я променя:

- Тогава, щом не искаш да спиш … – нарочно спрях тя беше склонна да създава теории.

- Щом не искам да спя ..? – гласът й беше леко дрезгав, но не се хвана на уловката.Подсмихнах се, винаги правеше обратното на това което очаквах.

- Какво искаш да правиш тогава ? – исках тя да каже какво желае. Тя нямаше представа каква благословия е съня. Ако аз можех да спя … Тя помълча известно време преди да отговори:

- Не съм сигурна.

- Кажи ми, като решиш – казах й. Усещането за тялото й долепено до моето по цялата му дължина беше неописуемо. Пламтях целия. Никога не съм усещал така всеки милиметър от себе си. Сякаш вече не бях къс от скала, а потоци от огън, изливащи се в мен, затопляйки ме отвътре. Почти убеден бях, че ако се погледнех сега в огледало кожата ми нямаше да е толкова призрачно бледа, а почти розова. Уханието й около мен беше както винаги едновременно и болезнено и вълшебно. Сега обаче не само, че исках да го усещам и да го вдишам в себе си – беше ми необходимо да го правя. Вдишах аромата от шията й и прокарвах носа си по брадичката й нямаше такава материя, с която да сравня кожата й – коприната вече не ми се струваше удачно сравнение. Дъхът ми се отразяваше от кожата й и донасяше ледено облекчение за секунда върху лицето ми.

- Нали уж чувствителността ти се беше притъпила. – прошепна тя.

- Само защото устоявам на виното не означава, че не мога да оценя аромата му – Бела миришеше на цветя, многооо апетитни цветя. – Миришеш на цветя, на лавандула, на фрезия. Устата ми се пълни със слюнка.

- А, да, направо ми е лош ден, ако никой не ми каже колко вкусно мириша – иронично отбеляза тя.

Подсмихнах се тихо. Тя си нямаше идея, че в момента аромата й ми беше най – малкия проблем. По – скоро го използвах като лек за пламтящото си тяло, вдишвах го с облекчение и радост, че го има. Въздъхнах примирено. Не можех да й го обясня, нямаше да намеря думите, а и не исках да ме помисли за перверзник, който пламва всеки път когато я докосне.

- Реших какво искам да правим – заяви тя – искам да чуя още за теб.

- Питай каквото искаш – казах й, но знаех че на определени въпроси не може да получи отговор.

Тя се замисли за миг. Предполагах какво е в главата й. Милиони въпроси, които би искала да ми зададе и сега търси най – вълнуващия. Любопитството й беше почти толкова силно, колкото моето. Така че зачаках търпеливо да реши от къде да започне.

- Защо го правиш?- попита тя – Все още не мога да разбера защо изобщо полагаш такива усилия да се съпротивляваш на… същността си. Моля, не ме разбирай погрешно, естествено съм страшно доволна, че полагаш усилия. Но просто не разбирам защо изобщо си правиш труда.

Изненада ме въпроса й. Бяха ми го задавали и друг път, но никога хора. Бях го чувал от други от вида си, които не си правеха труда да запазват човешкия живот, но те знаеха и разбираха много добре какво е усилието. А тя не би трябвало дори да се замисли по въпроса. Никое друго човешко същество не би се интересувало.

За пореден път разбрах колко е уникална Бела всъщност. Вдъхнах аромата й още веднъж и се заех да отговарям.

- Интересен въпрос, а и не си първата, която ми го задава. Останалите – болшинството от нашия вид, които са напълно доволни от съдбата си – също се чудят как живеем.Но, разбираш ли, само защото… ни се е паднала определена карта … не означава, че не можем да изберем да се издигнем над предопределеното, да превъзмогнем ограниченията на съдбата, която никой от нас не е избрал сам. Да се опитаме да запазим колкото човечност ни е останала.

Тя мълчеше. Лежеше неподвижно в ръцете ми. Дали ме разбра? Рядко някой разбираше обяснението на този въпрос. Дори на мен самия ми трябваха няколко години, за да се убедя в правотата на пътя, който беше начертал Карлайл за нас. И до момента само ние и семейство Денали следвахме пътя на „вегетарианството”.

Бела продължаваше да е неподвижна и мълчалива.

- Заспа ли? – попитах и веднага усетих как се ускорява пулса й под ледения ми дъх.

- Не.

- Само това ли ти беше любопитно? – едва ли, доколкото я познавах тепърва се започваше с въпросите.

- Не съвсем! – отговори тя, но отново замълча сякаш несигурна дали да ме попита или не.

- Какво друго искаш да разбереш ? – окуражих я.

- Защо можеш да четеш мисли, тоест защо само ти? А Алис как вижда бъдещето … защо се получава така ?

- Не знаем точно. Карлайл си има своя теория… вярва, че всички пренасяме някаква част от най – силните си човешки качества в следващия си живот, където тези качества се усилват – като например ума си или сетивата. Смята, че вероятно и преди съм бил особенно чувствителен към мислите на хората около мен. И че Алис и преди е притежавала известна способност да пречуства нещата, независимо коя е била.

За съжаление нямаше как да потвърдим тези теории, тъй като аз не помнех почти нищо от човешкия си живот, а Алис дори не знаеше коя е и от къде е. Така, че за сега теорията на Карлайл си беше само теория.

- А той какво е пренесъл в този живот, а също и останалите?

- Карлайл е пренесъл състраданието си. Есме – способността си страстно да обича. Емет е прехвърлил силата си, а Розали – своята … твърдост. – сещайки се за по – голямата си сестра и определението, което й бях дал, се засмях защото не беше съвсем вярно. За това коригирах сравнението – Или по – скоро твърдоглавие. Джаспър е много интересен. В първия си живот е бил изключително харизматичен, умеел е да влияе на хората, така че да възприемат неговата гледна точка. Сега е в състояние да манипулира емоциите на хората около себе си – например да успокои стая, пълна със сърдити хора, или пък обратното – да възбуди летаргична тълпа.

Говорейки за семейството си, още веднъж се запитах как ли ще се отрази този развой в отношенията ни с Бела и на тях. Дали Алис вече им беше казала, че сме оцелели? Виждаше ли някакво мое решение, което бях взел подсъзнателно, но все още не виждах в главата си като такова? След това трябва да се прибера и да обсъдим ситуацията. Те имаха право да участват в това или да решат да стоят настрана. Знаех кой щеше да е на моя страна и кой ще създава проблеми? Разбира се Розали беше проблемна. С нейния инат щеше да мине доста време докато приеме Бела за част от семейството ни. Емет нямаше да е против, но нямаше да застане срещу партньорката си. Най – вероятно щеше да е неутрален. Останалите щяха да са доволни заради мен. Единствено Джаспър ме притесняваше много.

- А как е започнало всичко ? – прекъсна тя разсъжденията ми – Искам да кажа, че Карлайл е променил теб, а преди това някой е променил него самия и така нататък…

Още един въпрос, за който имахме само догадки и предположения.

- Ами ти как си се появила? Еволюция ? Сътворение? – Много често с Карлайл бяхме обсъждали въпроса. За Бог и сътворението, за науката и религията. Като син на свещеник Карлайл беше възпитан строго религиозно, но някак си беше успял да се запази от фанатизма през онези години и да отвори съзнанието си и за други възможности. През годините, които беше прекарал като вампир изучавайки науката, медицината прочитайки с жадния си за знания ум беше приел и фактите доказани от науката, но все още вярваше в Бог и в сътворението. След дебатите ни бях приел неговата гледна точка, но в едно се разминавахме… Аз не вярвах, че ние сме божии творения. По-скоро бяхме за баланс. Както доброто и злото, светлото и тъмното, радоста и тъгата, звяра и красавицата, лъва и агнето. Ние бяхме антипода на човека. Отърсих се от разсъжденията си и продължих – Нима не е възможно да сме еволюирали по същия начин като всеки друг вид, хищник и плячка? Или, ако не вярваш че целият свят някак е възникнал от само себе си, което и на мен ми е трудно, нима е толкова трудно да повярваш, че същата онази сила, която е създала деликатната скалария и акулата, бебето тюлен и хищната косатка, не би могла да създаде едновременно и нашите два вида?

- Нека изясним – аз съм бебето тюлен, така ли? – закачливо вметна тя.

- Точно така – казах през смях, невероятно красиво и нежно бебе при това. Наведох се и целунах косата й. По-скоро я докоснах само с устни, но това беше достатъчно за да пламнат, поели електричеството и топлината, която излъчваше косата й. Допира ми обаче не подейства само на мен. Сърцето й отново заби по – силно, а тя потрепери в ръцете ми.

- Доспа ли ти се? – попитах я. Все пак тя беше човек и се нуждаеше от сън, а може би ако бях искрен аз се нуждаех от съня й повече дори и от нея. Беше невероятна гледка, когато отпусната сънуваше и говореше. Описваше сънищата си и аз знаех, че съм вътре в тях, защото тя често ме викаше на сън. – Имаш ли още някакви въпроси ?

- Само един – два милиона. – и познавайки я знаех, че не преувеличава изобщо.

- Разполагаме и с утрешния ден, и със следващия, и с по–следващия – опитах се да я убедя аз. Но дали наистина беше така? До кога щях да издържа? А тя докога щеше да е склонна да е със същество като мен? Засега обаче знаех, че не бях в състояние да си тръгна, ако не я поставях в непосредствена опасност. Сега знаех, че се контролирам, не бях опасен и нищо не беше в състояние освен ако тя не го пожелаеше да ме отдели от нея.

- Сигурен ли си, че няма да изчезнеш утре сутринта? Все пак си митично същество! – пошегува се с мен тя, но усещах тревогата в гласа й и притеснението й че наистина можех да я изоставя.

- Няма да те оставя – обещах й. Сигурно не предполагаше, че и да исках нямаше да успея. Щеше да бъде все едно отрязвам част от себе си. Част от гърдите си и болката не знам дали нямаше да ме убие.

- Тогава един последен за тази вечер… – тя замълча. А кожата по лицето й, което се допираше до носа ми пламна. Бела се беше изчервила? Какъв беше този незададен въпрос, който я караше да пламне? Защо се изчерви -от срам ли или от притеснение ?

- Какво има? – подканих я да продължи.

- Не, забрави. Размислих.

О, не, тя криеше нещо! Нещо я притесняваше и не искаше или се срамуваше да ми го каже. Раздразнението, че нито можех да видя очите й, тъй като беше с гръб към мен, нито можех да прочета мислите й избухна в мен с неочаквана сила. Защо от всички на света тя единствена беше заключила тайните си за мен ?

- Бела – започнах с най – убедителния си глас – можеш да ме попиташ всичко.

Тя обаче не отговори , а аз изпъшках от безсилие.

- Мислех си, че все по – малко ще се дразня, че не мога да чета мислите ти. А всъщност става все по – дразнещо.

- Много се радвам, че не можеш да четеш мислите ми. Достатъчно е неприятно , че подслушваш нощните ми бълнувания.

Ситуацията беше направо нелепа. През целия си живот не ми се беше налагало да умолявам някой да каже мислите си на глас, а най – важния човек в света за мен- не стига, че беше невероятно апетитен, но и отчайващо потаен.

- Моля те? – започнах умолително. Но тя само поклати глава. Косата й се размърда под лицето ми и за секунда ароматът й ме зашемети, но любопитството ми беше много по – силно.

- Ако не ми кажеш, ще реша, че е нещо много по – лошо, отколкото е всъщност. – опитах се да не звуча твръдо но това беше истина – МОЛЯ ТЕ ?!

- Ами … – започна тя , а кожата на лицето й запламтя още по–силно.

- Да? – губех търпение.

- Каза, че Розали и Емет скоро ще се женят… Този брак… същия ли е като при хората ?

О, Боже мой, облекчен, искрен смях заизлиза от гърлото ми. Точно това не очаквах да ме попита, а тя отново ме сюрпризира с въпроса си. Тя се размърда неловко. Смеха ми я беше притеснил.

- Това ли се опитваше да разбереш? – „Ох, Бела питаш ме дали вампирите могат да правят любов, дали са способни на физическа любов?“ – Да, предполагам в повечето отношения е същият. Нали ти казах, повечето от човешките желания са налице, просто са скрити зад по–силни желания.

Само ако знаеше какво предизвикваше в тялото ми, едва ли щеше да ме попита! Но всъщност защо й хрумна да ми зададе този въпрос ?

- О! – каза тя само .

- Любопитството ти имаше ли конкретна цел? – попитах, неспособен да разгадая сам кое беше предизвикало въпроса й.

- Ами, чудех се дали … аз и ти … някой ден .

Тя искаше да знае дали ?… За момент позволих на въображението ми да нарисува картината. Бела под мен мека и топла. Устните ми навсякъде по кожата й. Ръцете й върху гърдите ми- без дрехи, които да пречат на изгарящите й пръсти да разпръскват копнежа по тялото ми. „Не! Стига!“ Замръзнах. Стомахът ми се стегна, но не от жаждата, която опарваше гърлото ми. Съвсем друг тип жажда гореше в празните ми вени сега. Можех ли да го направя? Тя наистина ли го искаше? Картината не искаше да се разсее и аз бях на ръба да загубя себе си. Вдишах дълбоко опитвайки се да се осъзная и да прогоня фантазиите си. Не, не можех, нямаше да мога.

Само мисълта за това и аз бях на ръба на самоконтрола си , а какво ли щеше да е ако .. „НЕ. СПРИ!“ Заповядах си. Съсредоточих се върху сърцето й, върху кръвта, пулсираща в тялото й. Носът ми беше опрян във вената на шията й и се съсредоточих на туптенето й. Малко по малко огъня намаля, стомахът ми се поотпусна, гласът ми вече ми се подчиняваше макар и накъсан .

- Не смятам, че това … това … би било възможно за нас. – успях да изрека, като всяка дума излизаше през свитото ми гърло с усилие.

- Защото ще ти е твърде трудно, ако съм толкова… близо до теб?

Луда ли беше? Трудно? Щеше да е прекрасна агония… Не, не трябваше дори да си го представям отново. Мека и нежна в ръцете ми, потръпваща от всеки мой леден дъх по кожата й. Мислено зацелувах ръцете й, врата й и желанието за тялото й почти ме изпепели. Не, не можех! Страстта ми щеше да я убие. Бога ми, никога нямаше да го позволя. Нещо друго обаче ме грабна в този момент – тя не осъзнаваше риска от докосването ми. Мислеше че съм опасен само защото кръвта й беше толкова привлекателна за мен. Трябваше да й обясня.

- Определено ще е проблем – започнах- Но не това имах предвид. Просто си толкова мека, крехка. Ще трябва да премислям действията си във всеки миг от близостта ни, за да не те нараня. Бих могъл съвсем лесно да те убия, Бела, съвсем неволно -гласът ми беше като шепот не исках да я плаша, но тя трябваше да разбере. Поставих ръката си съвсем нежно и внимателно на все още пламтящата й буза. – Ако направя прибързан жест … ако дори за миг се разсея. Бих могъл да се пресегна уж да погаля лицето ти и вместо това по погрешка да разбия черепа ти. – Позволих и на тази картина да обрисуват мислите ми. Бела лежеше под мен, а вместо сърцевидното и нежно лице имаше само пихтиеста каша. Това определено ми помогна да хвана юздите на страстта си здраво – Нямаш представа колко си чуплива. Никога, никога не бих могъл да си позволя да загубя контрол, когато съм с теб.

Мълчаливо зачаках реакцията й. Още веднъж я бях разочаровал. Още една напълно човешка страна, която беше затворена за мен. Започваше ли тя да осъзнава ограниченията. Защо още мълчеше ?

- Изплаших ли те? – попитах, загубил търпение. Тя не отговори веднага. След няколко дълги мига най-накрая промълви.

- Не. Нищо ми няма.

Гласът й не трепереше, пулсът й не беше се променил от преди това, а и дишането й беше спокойно. Не криеше нищо, беше искрена. Но защо ме попита? Нима наистина ме искаше толкова близо? Знаех, че е безрасъдна, но чак толкова … Хмм… Изведнъж едно чувство и една мисъл се събудиха в мен. Дали беше допуснала някой друг толкова близо ? Усетих чувството, което бях припознал като ревност да се надига в мен трябваше да зная не можех да понеса да не задоволя точно това любопитство.

- Стана ми любопитно. Ти някога … ?- не довърших но знаех, че ме разбра идеално.

- Естествено , че не! – страната на лицето й под ръката ми пламна отново, а аз вътрешно бях объркан от емоции. Ликувах от това, че никой не я беше имал по този начин, но същността ми плачеше, че не можех аз да й дам това усещане, че никога нямаше да съм достатъчно човек за да успея да бъда с нея по този начин.Тя продължи – Нали ти казах, че никога не съм изпитвала такива чувства спрямо някого.

- Знам. Просто съм чувал мислите на други хора. Зная, че любовта и желанието не винаги вървят ръка за ръка. – Истина беше- повечето хора разграничаваха нещата. Изневеряваха на партньорите си заради породена страст към някой друг и не го смятаха за нещо грешно. Аз не го приемах, никога не ми се беше случвало до сега – да желая някого по този начин, а и никога не бях обичал някого така както обичах крехката жена в ръцете си.

- За мен е задължително – прекъсна размислите ми отново тя – Или поне сега, когато вече съществуват.

Тя токущо призна, че ме желае – ликувах вътрешно.

- Това е добре. Значи все пак имаме поне нещо общо – ако беше възможно с всеки изминал миг заедно усещах Бела по – близка до себе си.

- А твоите човешки инстинкти … – започна тя някак несигурна. Какво ли щеше да ме попита сега ? Вече не знаех какво да очаквам. – Изобщо намираш ли ме привлекателна, в този смисъл?

О, Бела как можеше да си толкова сляпа за такива неща!“. Тя изобщо не осъзнаваше ефекта си върху околните и най – вече върху мен. Винаги подценяваше красотата си, обаянието си. Спомних си първия път, когато погледнах на нея като на жена, дори без да го осъзнавам тогава. Беше в ресторанта в Порт Анжелис- онази синя блузка стоеше прекрасно на тялото й. Само едно нейно докосване ме караше да горя целия и почти да губя контрол над тялото си. И тя ме питаше намирам ли я привлекателна в това отношение?! Дори и сега само мисълта за тялото й ме подлудяваше! Нежно разроших косата й и поех аромата й с пълна сила. После се засмях и й отговорих :

- Може да не съм човек, но все пак съм мъж.

Зачаках реакцията й, но вместо това явно неволно тя изпусна една прозявка. Беше изтощена и трябваше да поспи. Умът й днес получи доста информация, нужна й беше почивка.

- Отговорих на въпросите ти, а сега трябва да спиш. – казах твърдо.

- Не съм убедена, че ще мога – призна тя.

- Искаш ли да си вървя? – попитах като предварително знаех, че ако каже да си вървя ще се върна когато заспи. Не можех да бъда далеч от нея.

- Не! – почти извика тя. Засмях се тя ме искаше тук при нея, нямаше значение какво съм или какво мога да направя тя не желаеше да я оставя, а това ме устройваше идеално.

Затананиках мелодията, която тя беше вдъхновила. И така, тананикайки в ухото й, притискайки я в прегръдката си, зачаках сънищата й, думите й. Зачаках отново да чуя името си в съня й. Зачаках да засънувам и аз с нея или чрез нея. Не знаех вече. Имаше ли значение за мен? Не. Прекрасен ден и той свършва се по възможно най – вълшебния начин. А утре… Утре може би щях да я запозная със семейството си, но първо беше редно да ги попитам желаят ли да я приемат като част от семейството.

Бела започна да се унася, усещах го. Дишането й стана по- равномерно, пулсът й по-забавен, Най – после съня идваше и за първи път от близо 90 години имах усещането, че и аз щях да сънувам с нея или поне щеше да е доста близо до човешкия сън.