Семейство Кълън (Семеен съвет) – глава 17 от “Среднощно слънце” част I-ва

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Не знам колко време стоях до спящата Бела. Всичко в мен беше насочено към сънищата й, към думите, които бълнуваше. Страхувах се да помръдна, за да не наруша спокойствието й. Бях като хипнотизиран. Стоях замръзнал до нея като статуя, но статуя в която течаха огнени реки. Гледах лицето й, отпуснато и спокойно, а на моменти, точно преди да започне да бълнува, челото й се събираше в така очарователната гънка над веждите.

Можех да стоя с часове да я гледам и единственото, за което да мисля, да e за чудото, спящо в ръцете ми. Времето, което преди течеше толкова мудно, сега сякаш не ми стигаше.

С неохота се освободих от ръцете й и насочих мислите си към разговора, който ме очакваше. Алис сигурно ги бе предупредила, че ще поискам обсъждане, но все още не бях убеден, че трябва да го правя. Бях обещал на Алис да обмисля варианта, но една мисъл не ми даваше мира – а ако все пак това не завършеше добре? Всъщност кой край щеше да е приемлив?  Щеше ли да има изобщо хепи енд за нас?

Аз не бях човек и никога нямаше да бъда, но и нямаше да позволя Бела да се превърне в една от нас. Как щеше да завърши всичко и кога? Бях замръзнал в тяло на 17 годишен, а Бела щеше да продължи напред. Дали нямаше да ме надрасне като някакво увлечение на младостта си? Погледнах я отново, сякаш лицето й можеше да успокои терзанията на ума ми и в този момент се появи гънката, издаваща, че се кани да каже нещо. Целия се превърнах в слух:

– Едуард – произнесе тя в съня си – Едуард, обичам те!

Гърдите ми се издуха от щастие, копнежът ми да я целуна, да я притисна силно, беше почти неустоим. Трябваше да се отдалеча. Не можех да осигуря баланса си, докато спеше. Ако я докоснех, щях да я събудя, така че бързо станах от леглото, отдалечавайки се от сърцето си. Знаех за чуствата й – следобед бяхме изяснили емоциите си – но това простичко “Обичам те!” ме разстърси из основи. Разбрах и друго – ръцете ме боляха празни и сякаш непотребни. В гърдите ми зееше празнина, която само тя можеше да запълни. От днес нататък раздялата ми с нея щеше да ми носи болка, чисто физическа болка. Никога не съм си мислил, че след прераждането си някога отново ще усетя тялото си така болезнено. Насилих се да мисля практично, въпреки че в последно време не ми се отдаваше. Бела не можеше да понесе дълго ледената ми кожа, а и трябваше да се преоблека, все пак трябваше да мисля и за съседите и за репутацията й. Какво ще си помислят ако изляза от дома й със дрехите от вчера?

Погледнах я за последен път, преди да скоча през прозореца и да се отправя към семейството си. Как да постъпя? Имах ли право да искам от тях да я приемат? Имах ли право да го причиня на Бела?

Семейството ми не заслужаваше да го забъркам в тази каша. Трябваше да ги предпазя, ако нещо се объркаше, но как? Още не бях стигнал до решението, когато чух Алис в ума си:

Почти до теб съм! Ще поговорим!

Както винаги точно навреме. Алис винаги знаеше кога може да се намеси и кога някой от нас има нужда от разговор и подкрепа. Точно сега обаче не бях убеден, че може да ми помогне. Вече знаех нейната гледна точка. А може би не ставаше дума за това? Да не би да е видяла нещо ново за Бела? Напрегнах се целият, докато я чаках да спре до мен. Набързо прегледах мислите й, но там нямаше ново видение, а само желание да обсъдим ситуацията.

Едуард – мислеше тя – радвам се за теб. Но някога ще престанеш ли да драматизираш нещата и да ни вярваш малко повече.

–       Алис не е толкова просто. Не искам да ви забърквам.

Мисля че е редно да ни попиташ, преди да решаваш от наше име. А и вече сме доста замесени, не мислиш ли?

Естествено, имаше право. Форкс беше малко градче, а аз бях част от семейството на доктор Кълън, така че всичко рефлектираше и върху тях. Но все пак можехме да измислим нещо – ние бяхме добри в преструвките. Нещо като неудобрение на семейството към увлечението ми. Кавга. Каквото и да е, все щяхме да го измислим, стига да ги разгранича от себе си и от евентуалните усложнения.

Едуард спри!

Почти изкрещя на ум Алис. Тя никога не крещеше, какво й ставаше.

Мислиш едностранно. А Бела? Как ще се чуства тя, ако вижда неудобрение в наше лице, не й ли стигат усложненията? Разбери го най-накрая това е най- правилният начин. Тя е част от теб, а следователно и част от нас.

– А Розали? А Джаспър? – запитах я. Но всъщност Розали не ме притесняваше толкова, колкото възможността Джаспър да е близо до Бела.

Розали е инат признавам, но ти никога досега не си търсил удобрението й за каквото и да било. Значи щадиш чуствата ми и не ми казваш направо, че най-големият проблем за решението ти всъщност е Джаспър.

Замълчах. Тя беше напипала проблема и нямаше нужда от потвърждението ми, за да го види изцяло.

–       Едуард – започна тя на глас по-меко – знам какво е да се тревожиш, да живееш за някой друг и да си готов на всичко, за да го запазиш жив. Всъщност не знам при теб как е, точно защото при мен не става дума за толкова крехко и чупливо и, смея да кажа, доста непохватно същество, но разбирам прекрасно какво ти е. Джаспър няма да я нарани. Това означава да нарани мен, а знаеш, че това е немислимо. Ако стане прекалено опасно и ти, и аз ще разберем, преди самия него, нали така?

Така си беше. Нямах намерение да се отделям от Бела дори за секунда повече от необходимото. Отново не казах нищо, но нямаше нужда – видях решението си в главата на Алис. А тя просто се засмя и хукна към къщата несъмнено, за да събере всички в стаята, която използвахме за семейни обсъждания. Мислите й направо преливаха от задоволство. Даже си представяше как води Бела на пазар и я облича от глава до пети? Нямаше как да не ме развесели картината – Бела стоеше все едно я изтезаваха, а сестра ми до нея кипеше от енергия и щастие.

След няколко секунди излязох пред къщата. Започваше се. Спрях се пред вратата, за да прослушам настроенията. За моя най-голяма изненада Алис не беше споменала нищо. Единствено ги беше подготвила, че идвам с новина и има нещо, което трябва да обсъдим. Дори не им беше казала, че Бела е жива.

Прекрачих прага на къщата, която наричахме свой дом, и без да се бавя повече влязох при семейството си.

Бяха насядали по двойки – Карлайл и Есме, Розали и Емет, Джаспър и Алис. Виждах намесата на Алис – Розали беше по средата, далеч от мен, а от двете ми страни бяха Карлайл и Алис – двама души за които знаех, че ще подкрепят и ще приемат Бела в семейството.

В момента, в който се изправих пред тях, всички с изключение на Алис ме погледнаха в очите – дори Карлайл и след като видяха златистите ми ириси, облекчението им беше толкова усезаемо, че нямаше нужда да поглеждам мислите им. Есме цялата сияеше. Гордееше се с мен. Усещаше промяната ми и мислеше на какво ли се дължи. Карлайл никога не се беше съмнявал, непоклатим във вярата си в мен. Искрено се надявах никога да не го разочеровам. Чудеше се обаче защо е събирането. Розали беше доволна, че съм устоял, но мислеше, с явно раздразнение, че искам от тях да си тръгнем от Форкс, че слабоста ми към „момиченцето” – точно така наричаше Бела в главата си – ще й причини неудобството да се мести, след като тук толкова й харесваше. Емет беше ядосан, защото с Джаспър бяха загубили баса срещу Алис. Как изобщо им беше хрумнало да залагат срещу нея? Джаспър беше спокоен и възхитен. Да, точно това беше думата. Възхищаваше ми се, че съм успял, но се чудеше какво става ?

Поех въздух и усетих, че нещо ми липсва. Трябваха ми няколко мига, за да осъзная какво точно? Липсваше ми ароматът й. Болката в гърлото ми, която той разпалваше, липсваше ми Бела. Физически имах нужда от нея до мен и въпреки болката, въпреки напрежението от постоянния контрол, тя ми липсваше много. Фокусирах се върху предстоящото обсъждане и започнах.

–       Виждам, че за първи път Алис не ви е информирала за събитията, които се случиха и предполагам, че това има нещо общо със залога, който сте направили.

Ухилих се и погледнах Джаспър и Емет. Естествено гневът в мислите им не закъсня. А от към Алис дойде обещание за отмъщение.

-                                    Наистина ви моля да не ме карате да навлизам в подробности и да помислите, преди да ми дадете отговора си.

Тишината се изпълни с напрежение. Почти от всички страни мисълта беше една и съща. Само Алис правеше изключение. Мислеха си, че ще помоля Карлайл и всички тях да приемат Бела като вампир. Луди ли бяха? Нали ясно им казах, че това никога няма да стане. Гневът започна да се надига, но точно сега не беше добра идея да се поддам на емоциите си.

–Не! – твърдо казах аз – По този въпрос не съм размислил. Бела остава човек!

Загуших мислите им и продължих.

–       В това няма промяна, но все пак нещо се промени за мен, а тъй като сме свързани и сме семейство, предполагам ще засегне и вас. Алис беше права. Не мога да стоя далече от Бела, не мога да си тръгна, не искам да си тръгна. Бела знае за нас. Знае всичко. Показах й всеки един аспект от същността ни.

Тук ме прекъсна гневният изблик на Розали. Толкова силно крещеше обиди по мой адрес, че ми трябваше известно време да ги заглуша и да продължа.

–       Казах й, че не мога да съм далеч от нея и че я обичам. За мое щастие или не, тя отвърна на чувствата ми. Оттук нататък аз съм свързан с нея. И повече не мога да го отричам. Осъзнавам риска, който поемам. Аз не мога да стоя далеч от Бела, но вие можете. Няма да искам подкрепата ви, би било прекалено егоистично, но няма и да позволя тя да пострада.

След думите ми тишината в стаята беше оглушителна. Мълчаха гласно, но мислите им звучаха в главата ми особенно тези на Розали.

„Никога Едуард, чуваш ли ме, никога няма да я приема. Такъв идиот си да си го помислиш дори! Тя е невзрачна и обикновенна, глупак такъв. Заради един човек ни излагаш на такава опасност.”

Мислено извика образа на Бела в главата си, но беше изпълнена с такова озлобление към момичето, превърнало се в моя живот, че яростта изригна в мен като буря, не усетих как скочих на крака и оголих зъби.

–       Няма да ти позволя да я нараниш. – гласът ми беше тих и спокоен, но Емет усети заплахата в него и дръпна партньорката си зад гърба си.

–       Едуард спри! – успокойтелно каза Карлайл и сложи ръка на рамото ми. – Ние сме семейство и ще обсъдим проблема спокойно като такова. Розали, Емет седнете, ще поговорим. Джаспър, моля те, погрижи се – обърна се към другия ми брат и почти веднага усетих как успокояващи вълни изтласкват гнева ми.

Само че, явно и Джаспър беше под голямо напрежение, зад привидно спокойното си изражение, защото не успях да се успокоя напълно. Концентрирах се върху неговите мисли. Според мен той беше голям проблем и мислите му не ме успокоиха. Джаспър се тревожеше дали ще успее да се контролира около Бела. Мислеше за болката си всеки ден в гимназията, за спокойствоето у дома – единственото място, където не се налагаше да се преструва и да внимава. Мислеше си за допълнителното напрежение, което щеше да предизвика идването на Бела тук.

Вината ми подейства като леден душ. Винаги съм знаел, че съм егоист, но сега минавах всякакви граници. Почти бях готов да се откажа и да се върна там, където оставих част от себе си. В онази малка стая на втория етаж в къщата на шериф Суон. Преди обаче да направя каквото и да е, Алис се пресегна и хвана ръката ми.

Да не си посмял да се откажеш – мислеше тя и ме гледаше право в очите.

После бавно се обърна към  всички и заговори :

– Бела не е важна само за Едуард. Въпреки, че той упорства като муле и е взел твърдо решение да не я превърне в една от нас, бъдещето на Бела е непоклатимо във виденията ми.

–       Какво искаш да кажеш Алис? – попитах с глух глас и за първи път не исках да погледна какво мисли. Исках да го чуя.

–       Искам да кажа, че това не е твое решение Едуард. Аз виждам Бела като една от нас, въпреки нежеланието ти и твърдото решение да попречиш на това.

Трябваше ми само секунда мозъкът ми да асимилира ясно думите й и логиката зад тях. Желязна логика. Целият изтръпнах.

–       Не разбирам Алис – Карлайл изглеждаше объркан – искаш да кажеш, че някой друг е решил тази част от съдбата на Бела? Въпреки желанието на Едуард. Кой може да бъде?

–       Не е ли очевидно – отговори тя без капка съжаление – не е някой от семейството. И дори и да си мислиш, че съм аз, не съм. Макар че, признавам си, понякога се изкушавам, но никога не бих ти го причинила. Решението явно идва от Бела, дори и тя да не го съзнава в момента. Досега не ми се е случвало такова нещо, но предполагам, че е заради чуствата й към теб. – Алис повдигна рамене.

Нямаше гняв, нямаше ярост, сринах се на стола безсилен. Отпуснах главата си в ръце и се помъчих да си върна самообладанието. Не можеше да е вярно. Как? Защо? По дяволите, не и Бела! Дори и на нея нямаше да го позволя. Всъщност, замислих се, за да се сбъдне видението, трябва да се намери някой, който да й помогне. Вдигнах глава и отново изгледах всички на масата. Те нямаше да ми го причинят. Задържах погледа си по-дълго на Алис. Тя се чудеше какво съм решил и защо е това изражение, но нямаше никакво съмнение, че въпреки желанието си щеше да се съобрази с моето искане.

- Не – започнах спокойно – за да се случи, някой трябва да й помогне нали така?! – увереността ми се завръщаше – А всички, които биха могли да й съдействат в … начинанието са на тази маса. А вие никога няма да ми го причините! Няма да го позволя!

Вгледах се в мислите на всеки един по отделно. Трябваше да разбера, ако имаше вероятност някой от семейството ми да направи нещо зад гърба ми. Алис гледаше напред в бъдещето и с облекчение видях, че образа на Бела – призрачно бяла, студена, с големи кърваво червени очи, усмихната и прегърнала най-добрата си приятелка – моята малка и ексцентрична сестра, започна да премига, колебаещ се. Слабо облекчение за изтерзания ми ум, но все пак имаше подобрение. Джаспър се стремеше да се успокои, за да не влияе допълнително на атмосферата, но нямаше желание дори да се приближава до Бела. Беше решил да се съобрази с желанието на Алис и да се примири, че най-добрата й приятелка ще е човек.

Розали още беснееше, но тя дори не желаеше да бъде в една стая с Бела, а Есме както винаги се притесняваше за мен и за болката ми.

Това, което не очаквах, дойде от Карлайл. Мислите му ме зашеметиха …

–       Карлайл – обърнах се към него – Какво е това?

Не го очаквах от него. Не и от него. През целия ми живот съм го следвал и съм му се възхищавал. Той беше примерът ми за състрадание и хуманност. Нали той ми каза да направя всичко възможно, за да я запазя жива. Мислено Карлайл обмисляше възможността да помогне за сбъдването на видението. Онова видение, което ме караше да изпитвам гняв и безсилие дорив момента.

- Не разбирам Карлайл, защо?

Едва чувах гласа си. Нещо бе стиснало гърлото ми и това не беше жажда за кръв. Не болеше, а оставяше горчив вкус в устата ми.

Напрежението в стаята беше осезаемо. Есме погледна партньора си с изражение, което трудно можех да сбъркам. Беше изумена. Розали, Емет и Джаспър гледаха Карлайл сякаш виждаха човека, който чувстваха и представяха за свой баща, за първи път. Бях разтърсен, изумен, отчаян. Всеки друг, но не и Карлайл. Срещу всеки друг бих застанал без колебание, дори и да знаех, че може да загубя, но как да се изправя срещу създателя си, срещу учителя си.

Имаше моменти преди, в които самия аз за кратко си представях как отивам при него и го моля за тази услуга, както го беше молила Розали преди това, но тогава беше само фантазия – никога не съм го обмислял сериозно, никога не е стояло като вариант пред мен.

–       Едуард – започна спокойно той. В погледа му имаше съчуствие – няма да го направя без съгласието ти, сине. Но съм свикнал да се доверявам на виденията на Алис, а тя каза, че това предстои, че е сигурно. Обмислях вариантите какво може да ме накара да го направя. Може да нямам избор, Едуард?

– Как така да нямаш избор? Това не е избор, това е присъда! Неотменима при това.

–       Самата тя може да ме принуди да го направя.

– Дори и на колене да те моли, Карлайл, отговорът трябва да е “не”. Тя не знае какво е. Не може човек, който е наясно и е с ума си, да го иска. Не няма да го направиш. Обещай ми, Карлайл, дори да моли, да плаче, тя има живот пред себе си, има душа, за която си струва да живее и да бъде човек. Няма да стана причина или повод да й бъдат отнети.

– Едуард понякога нещата са извън контрола ни и има ситуации, в които това може да е единственият избор.

Изтръпнах за какво говореше, кое можеше да ме накара да поискам нещо подобно? Мисълта му в този момент не беше за Бела, той виждаше Есме, но не каквато е сега – твърда като скала и призрачно бяла като всеки от нас, а кървяща и умираща, избрала сама да не живее. С едва биещо сърце. И видях какво имаше впредвид. Как щях да постъпя тогава? Щях ли да я оставя да умре като човек или наистина сам щях да го помоля да я направи една от нас? Не, не, нямаше да се стигне до там. Щях да я пазя от самата нея, ако трябва. Бела нямаше да го направи.

–       О, разбирам – казах вече по-спокойно – но няма да се стигне до там. Няма да й позволя да си го причини. Да го причини на мен и на близките си.

Картината в мислите на Карлайл се смени. Вместо тялото на Есме, когато я докараха в болницата, виждах себе си, загубил контрол, прекършващ тялото й, как я нося при него за да й помогне. Свих се вътрешно, отвратен от себе си. Опасноста беше реална и съвсем не беше за пренебрегване. Колко арогантен можех да бъда, за да не го предвидя? Един ден с нея без произшествия и се мислех за безгрешен. Нито за миг не трябваше да забравям, че аз съм най-голямата опасност за Бела.

–       Разбирам, мислех просто за евентуален подобен развой. Не е като да не сме го виждали нали?

Усмихна ми се Карлайл успокояващо и вече знаех, че дори това да е единствения избор, той ще се съобрази с моето желание. Но беше прав, бяхме го виждали, беше се случило с жените от клана Денали. Те бяха убивали човешки мъже неволно без да го искат, но все пак смъртта им беше факт. Денали от една страна и историята на Есме от друга, бяха принудили иначе хуманния ми баща да помисли за вариант, в който няма да има друг избор.

Съжалявам сине – чух мислите на Карлайл – никога няма да пренебрегна волята ти. След Розали си научих урока. Никой по силно от мен не иска да си щастлив.

Облекчението ми се усети от всички. Облекчение, че все още можех да разчитам на Карлайл, защото ако той се обърнеше срещу мен бях изгубен. Останалите не чуха последната част, но предполагам лицето ми е било достатъчно красноречиво.

–       Добре. Сега ми кажете желаете ли Бела да стане част от семейството като човек. Или предпочитате да стоите настрана. Знам желанието на Алис, но ще го решим както всичко до сега.

–       Аз съм “за”

Бързо каза Алис усмихната. Виждах в ума й утрешния ден. Бела беше с мен на рояла в моята къща.

–       Нека да дадем шанс на всички Алис.

Усмихнах й се и се обърнах към другите. Все пак решението беше мое, но преди да го взема,  исках да чуя всички на масата.

– Джаспър? – обърнах се към него. – Ще можеш ли?

- Алис иска Бела в живота си, така че ще се опитам да се сдържам.

– В такъв случай те моля, докато имаш съмнения за контрола си да пазиш дистанция. За всеки случай.

В мислите си Джаспър не беше засегнат от молбата ми, защото разбираше притесненията ми.

Добре – кимна той с глава.

–       Няма начин.

Погледна ме Розали твърдо.

- Не я искам в къщата си. Не я искам в семейството, прекалено опасно е. Не можеш да ме принудиш, а и миризмата й може да се окаже проблем.

Ухили се злобно Розали, а мислено си представи как впива зъбите си в Бела и отнема живота й.

Контролът ми не можеше да понесе и това. Не усетих как се озовах прав, готов за скок към все още смеещата се Розали. Яроста, която изпитвах, не можеше да се сравни с нищо до момента. Знаех, че го направи нарочно. Знаех, че Розали никога не беше вкусвала човешка кръв и нямаше апетити към тази на Бела, но самият факт, че си го помисли, че поиска съзнателно да я нарани, разби трудно удържания ми самоконтрол на парчета.

Алис бе по-бърза, застана на пътя ми с протегнати ръце да спре атаката. Емет вече се бе приготвил за защита, а Розали за първи път осъзна, че е минала границата. Нямаше обаче страх или съжаление, просто констатация и озлобление. Ако Алис не беше на пътя ни, сблъсъкът щеше да не е само на думи.

–       Спрете веднага!

Извиси се един глас, който никога до сега не бях чувал да повишава интонацията си по какъвто и да е повод. Есме се беше изправила и ни гледаше, но за първи път в погледа й нямаше топлина и загриженост. Дребната й фигура стоеше застрашителна, очите й горяха от гняв.

Никой от нас не я беше виждал такава. Изненадата и Джаспър помогнаха да си възвърна самоконтрола и да погледна майка си. Беше искрено ядосана. Седнах на стола си и игнорирах всичко от ума си. Толкова виновен се чуствах. Личните ми емоции не трябваше да се отразят на другите. Обсъждането беше грешка от самото начало. Изобщо не трябваше да съм тук. Бела спеше в стаята си и аз исках да съм с нея. А вместо това усложнявах живота на семейството си, искайки да приемат един човек като част от нас.

Станах, готов да сложа край на това фиаско, но Есме отново ме спря.

–       Едуард, остани, моля те – каза ми тя нежно. “Не си тръгвай всичко ще е наред. Розали е импулсивна знаеш го, но ще свикне. Аз искам да се запозная с Бела “.

Не можех да пренебрегна призива й. Замръзнах на място, но не седнах отново на стола си. Исках да чуя какво има да каже. Тя почти никога не говореше на обсъжданията ни.

–       Розали – започна Есме кротко, но с железни нотки – това е НАШАТА къща и тук държим на възпитанието. Не знам защо Едуард реагира така, но в момента той има нужда от подкрепата ни и ще я получи. Така, както ти я получи преди години, когато избра своя спътник.

Всички бяхме като замръзнали. Точно като деца очакващи порицание от майка си. А Карлайл гледаше жена си с благоговение и респект.

–       Едуард – погледна тя към мен отново – не ме интересува каква е Бела – вампир или човек. Ще я приема в къщата си като съкровището, което те накара след толкова години да засвириш отново. Виждам промяната в теб. В толкова дребни неща. Дори в това избухване днес. Което не толерирам, но показва емоция. Ти за първи път от толкова години не просто съществуваш, а сякаш започваш да живееш наново. От всички, ти най-много заслужаваш щастие. Бела вече е част от теб, а ти си част от нас, така че, моля те, доведи я утре на гости. Ще се държим прилично. – каза тя и отново погледна Розали строго. – Нали Розали?

–       Аз утре съм на лов!

Беше отговорът. След това твърдоглавата ми сестра се запъти към вратата, но в мислите й имаше нещо подобно на извинение или поне най-близкото до извинение, на което Розали беше способна .

„Блъскай си главата, щом го искаш, но без мен”.

Секунда след това се чу трясъкът на входната врата.

–       Съжалявам ще се опитам да я вразумя, но я знаеш каква е. Най-добре да й поотмине няколко дни. – измърмори Емет преди да я последва.

Осъзнах, че обсъждането приключи. Сега очакваха решението ми. Но след бурния сблъсък днес, дали Бела щеше да е в безопасност тук. Имах нужда да помисля за момент. Седнах обратно на стола и се абстрахирах от жуженето на мислите на останалите.

Откакто проумях, че обичам Бела пред мен имаше няколко възможности : Първата: Бела да не ме приеме или след време да не ме иска до себе си. Втората: да я направя една от нас, да отнема душата й. Неволно потръпнах при тази алтернатива, виждайки в ума си пак видението на Алис.  Третата: да остана с нея през човешкия й живот и четвъртата: да намеря сили да я напусна. От тези алтернативи втората отпадаше. Нямах сили да си тръгна от нея, така че и четвъртата беше нереална. Оставаха две. От тях най- приемливата беше дълъг и щастлив човешки живот с Бела, въпреки вероятността след време тя да реши да ме напусне. Само мисълта за това беше прекалено болезнена зе мен.

Бях твърде слаб да я напусна, но поне недостатъчно егоист, за да поискам от Карлайл да я превърне във вампир. Така че грабнах възможноста, която беше най-приемлива и по-малко болеше от нея.

–       Есме, удобно ли ще бъде да дойдем, след като Бела се събуди?

–       Ох, разбира се, Едуард.

Есме сияеше. Мислено вече правеше планове къде да ни посрещнат, какво да облече.

–       Само да ви помоля да се държите по човешки. Тя знае за нас, но още се плаши, когато се държа … като себе си. Не искам да получи инфаркт.

Алис направо се изкикоти.

„Все пак имаме лекар в семейството”

Продължи да се смее и на ум.

–       Разбира се Едуард ще се постарая да й бъде максимално комфортно.

Успокои ме Есме и сияеща хвана ръката на Карлайл.

Той прегърна раменете й и ме погледна

„Ще бъде, както ти решиш за Бела, Едуард”.

После тръгнаха към вратата. Есме направо летеше от задоволство. Мислеше за мен и за Бела. Беше странно, тъй като в ума й Бела нямаше лице, и майка ми въртеше всякакви варианти, чудейки се как ли изглежда точно Бела. Настроението ми се подобри малко. Дори не беше близо в мислите си. Моята Бела превъзхождаше всяка една от фантазиите й и след няколко часа щеше да се убеди в това.

В стаята бяха остнали само Алис и Джаспър.

–       Алис – обърнах се към сестра си тихо – Дали ще е възможно.

„Разбира се Едуард ще я наглеждам, аз също не искам да пострада и знаеш че никога няма да действам през главата ти. Бела остава човек, докато ти решиш друго или обстоятелствата го наложат.”

После двамата с Джаспър излетяха от трапезарията. Това обсъждане отне много повече време отколкото мислех, че ще е нужно. Не исках да оставям Бела сама за дълго. Не само нейната безопасност ме притесняваше, а и фактът, че въздействието на аромата й върху мен се засилваше, когато се лишавах от него за дълго. Забързах към стаята си, за да сменя дрехите си. Нищо не ме задържаше тук повече след като се преоблякох. Цялата ми същност ме теглеше към една спяща душа, която на сън бълнуваше името ми.

Утре щяхме да започнем начисто – тя щеше да се запознае със семейството ми, а аз щях да поискам да ме представи на баща си. Точно по човешките привички.

Слязох по стълбите, готов да тръгна, но нечии мисли ме задържаха отново. Есме стоеше до рояла и се чудеше каква храна да вземе за утре. Отидох до нея и й се усмихнах топло.

– Няма нужда от това, а и предполагам Бела ще се почуства неудобно. Моля те не се престаравай и не позволявай на Алис да прави украси и пищни церемонии. Бела не обича изненадите и шума.

„Изглежда много подходяща за Едуард”

Мислеше си майка ми

„Надявам се да се почуства у дома си тук”.

Притесняваше се дали Бела ще се чуства комфортно. Есме винаги се тревожеше за всички ни, рядко показваше неодобрение и никога гняв.

–       Извинявай за избухването ми преди малко. Вече би трябвало да съм й свикнал на Розали, но днес явно ми дойде в повече.

–       На всеки се случва, но се постарай пред Бела да не избухваш.

Усмихна ми се Есме

-И каквото и да си е мислила Розали знаеш, че никога не би наранила семейството, нали? Колкото и да й е трудно да го приеме, тя знае, че ще те нарани много, ако …

Не довърши, нямаше нужда. Но беше права – сестра ми беше избухлива, твърдоглава, но едно й признавах – държеше много на семейството. Надявах се да държи достатъчно и на мен, въпреки сложните ни отношения, за да уважи решението ми.

–       Трябва да тръгвам мамо, но моля те дръж ентусиазма на Алис под контрол.

–       Обещавам никакви ексцентричности и украси.

Намигна ми Есме, стисна леко ръката ми, а после се обърна и влезе навътре в къщата.

Вече свободен аз полетях да намеря липсващата част от себе си. Не ми трябваше карта, за да я намеря. Бях толкова свързан с Бела, че имах чуството, че можех да чуя и разпозная сърцето й от километри.

След секунда щях да съм при нея. Виждах вече последните дървета и после полянта зад къщата. Прехвърлих се през прозореца й, затаил дъха си. Заех мястото си в стола срещу леглото й. И поех дъх. Болката в гърлото се появи на мига. И аз я приветствах. Усмихнах се. Всичко загуби значение – Розали, кавгата, съвета. Нищо не ме интересуваше в момента. Бела спеше свита на кълбо, чувах сърцето й, дишането й , вдишвах аромата й и отново бях цял.

Облегнах се и зачаках, заслушан за думите й. Утре започвахме на чисто и аз щях да намеря начин да я пазя и да бъда с нея, докато тя ме искаше до себе си.