Семейство Кълън – глава 17 от “Среднощно слънце” част II-ва

Автор WomanitKa.

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Зазоряваше се. Виждах през прозореца как тъмните краски на ноща придобиват по-светли и наситени цветове. Светлината бавно настъпваше и в стаята. Пробиваше си път към леглото и съвсем скоро щеше да освети спящото момиче на него.

Стоях и я гледах часове наред – застинал, но и някак съвсем естествено изпълнен с живот. Болката и сухотата в гърлото ми не бяха изчезнали, но вече бяха като естествено усещане. Както пулса при нормалните живи същества, така и този огън в гърлото ми отмерваше живота. Докато болката я имаше, сърцето ми беше живо, новооткритата ми душа бе спасена, а Бела щеше да осветява съществуването ми.

Започваха да се чуват и първите звуци, издаващи настъпването на деня. Шериф Суон стана рано, както почти всеки ден, откакто посещавах дома му (без той да е наясно с този факт). И още със ставането мисълта му бе свързана с Бела – да не забрави да свърже акумулатора й преди да отиде на работа. Засмях се. Бях останал с впечатление, че когато това упорито момиче си науми нещо, трудно можеше човек да го спре. Напрегнах се да разчета дали смята да посети стаята на дъщеря си преди да тръгне. Слава богу нямаше такова намерение. Ако влезеше, аз не трябваше да съм там. Не исках да ми се налага да се крия. Не, че беше проблем, но все пак неудобство.

Той тръгна и къщата отново потъна в тишина. Бела не беше бълнувала, откакто се върнах от съвета със семейството си. Как ли щеше да реагира като й кажех, че днес планът включва посещение на пълна къща с вампири? Усмихнах се дали днес нямаше да е денят, в който щях да видя страха в очите й? Спомних си как Есме се опитваше да си я представи и колко неумели и далече от истината бяха опитите й. Бела беше удивителна. Дори и сега, разрошена с леко отворена уста между пълния безпорядък на завивките си, тя беше най-съвършеното същество, което бях виждал. Омагьосваше ме. Как точно беше загадка за мен, но това не променяше факта, че вече не можех да съществувам без нея! Щях да се опитам да нанеса възможно най-малко поражения върху живота й. Никога нямаше да стана причина да се лиши от нещо човешко заради мен. Напротив, ако трябваше да съм искрен, исках да преживея всичко човешко заедно с нея. Исках да бъда кавалерът й на бала, приятелят, на когото би могла да сподели всичко, онзи, на когото винаги ще казва „ДА”. Но това бяха прекалено смели мечти, някои неизпълними, други опасни, а и с времето можеха да се променят в неблагоприятна за мен светлина.

Шумът, идващ от леглото, ме извади от мислите ми. Бела изпъшка и се превъртя на една страна. Сякаш не искаше да се събужда още, но постепенно сънят си отиваше – усещах го. Изведнъж сърцето й заби по-силно, а тя рязко се изправи в леглото. Беше болезнено красива. Косата й разрошена от съня, очите й леко подути, с все още разфокусиран, но блестящ поглед. А страните й – обагрени в розово, затоплени от съня.

– О ! – възкликна тя, сякаш изведнъж осъзнала нещо.

– Косата ти прилича на купа сено… но ми харесва – закачих я аз. Вече знаех, че има особенно отношение към комплиментите. По-лесно ги приемаше под формата на шега.

– Едуард! Наистина си останал! – ликуващо извика тя. Искрената й радост, усмивката й ме изпълниха със задоволство и щастие, което до скоро не подозирах, че съществуват. Виждах как се засилва към мен, тласната от радоста си да ме види, и се подготвих за сблъсъка. Посрещнах я леко с ръце, за да не се удари в тялото ми. Със силата, с която се изтреля към мен, сигурно щеше да я заболи, когато толкова мекото й и чупливо тяло се сблъска с моето, подобно на камък. Задържах и дъха си поне, докато я докосна, за да мога да осигуря баланса си, с чиято помощ успявах да съм с нея. Тя седна в скута ми. И сякаш най-естественото нещо на света бе да я обгърна с ръце. Издишах бавно и потърсих допира й, за да не ме завладее някое от чудовищата, чакащи погрешна стъпка от моя страна.

Тя ме погледна объркана. Страхуваше се, че е усложнила нещата за мен. Изглеждаше като дете, което току-що е направило голяма пакост. Разсмях се и разтърках гърба й. Липсваше ми топлината й. И сега с Бела в скута си, oбгърнал я с ръце, изгарящ в пламъка, идващ от тялото й, аз бях жив, бях цял, бях влюбен и щастлив. Болката в гърлото ми беше там, по-жива от всякога, но под контрол.

– Естествено! – отвърнах й. Как можеше да си помисли, че няма да съм в стаята й? При това, когато й бях обещал, че ще остана.

Бела внимателно положи глава на рамото ми и вдиша дълбоко. Вдиша аромата ми точно, както аз вдишвах нейния, но едва ли по същата причина, засмях се вътрешно. Използвах момента да поема дълбоко въздух и да се отдам на усещането. Така докосвайки ме, беше много по-лесно да се порадвам на момента. Но въпреки това мускулите ми се напрегнаха, а огънят в гърлото ми напомни за пореден път, че въпреки човешките емоции, които ме заливаха – никога нямаше да бъда човек.

– Бях сигурна, че е било сън. – прошепна тя и дъхът й опари кожата ми.

– Нямаш чак толкова богато въображение.

– Чарли ! – откъсна се тя със скок от прегръдката ми и се насочи към вратата. Беше странна тази сутрин. Някак хаотична. Харесваше ми. Тайничко се надявах аз да съм причината.

– Тръгна преди час – казах й, за да я спра. Искаше ми се да се върне в ръцете ми – след като върза обратно акумулатора ти, бих добавил. Трябва да призная, че съм разочарован. Толкова малко ли е нужно, за да те спре човек, ако си решила да тръгнеш нанякъде?

Тя застина пред вратата объркана. Обмисляше нещо. Каквото и да мислеше, можеше да го мисли и в ръцете ми.

– Обикновено сутрин не си чак толкова объркана – споделих наблюденията си и разтворих ръцете си с ясна покана към нея. Тя обаче се изчерви и вместо да приеме поканата каза:

– Трябва ми още една минутка за очовечване.

– Ще почакам – казах й. И отново замръзнах. Знаех какво следва. Имах малко време да помисля за плана за днес. Как ли щеше да реагира? Дали щеше да хареса семейството ми или щеше да се ужаси? Не можех да си представя някой да не хареса Есме, а тя май беше единствената, която Бела не бе виждала. Останалите вече й бяха познати, а не беше изплашена в тяхно присъствие. Дори и след като разбра какво всъщност сме, влизаше в училищния стол и напълно спокойно обсъждаше теми като предстоящия ми лов. Единствено се притесняваше, че не я харесват. Мммда…. Бела винаги ме изненадваше или с реакция или с учудваща проницателност.

Водата в банята спря. Тя се връщаше при мен. Стоях все така разтворил ръце, очаквайки я да ги запълни, и тя не закъсня. Спря се, гледайки ме, явно се притесняваше да не направи нещо погрешно. Посегнах внимателно към нея и мигом дочух как сърцето й ме посреща възторжено. Бях слушал всякакви мелодии през дългия си живот, но никоя от тях не ми влияеше така, както това биене, идващо от гърдите й.

– Добре  дошла обратно – прошепнах и я придърпах нежно в прегръдките си. Беше толкова нежна и толкова мека. Залюлях я в ръцете си, дори можех да отложа представянето пред родителите си, ако тя заспеше в прегръдките ми. Не можех да си представя нещо по-прекрасно от това. Уви обаче погледът й пробяга по косата ми и се спря на сменената ми риза.

– Значи си излизал? – каза обвинително и подръпна яката ми.

– Не мога да изляза от къщата ти със същите дрехи, с които влязох вчера – какво ще си помислят съседите?

Нацупи се – явно не прие обяснението ми. Най- добре действаше, ако й отвлека вниманието.

– Беше заспала дълбоко. Нищо не пропуснах – погледнах я закачливо – Говоренето беше по-рано.

Подейства. Лицето й се отпусна, а тя въздъхна примирено.

– Какво си чул?

Спомних си ясно най-важното от бълнуванията й. И топлината в тялото ми се върна. Само две думи.

– Каза, че ме обичаш.

– Това вече го знаеш – тя сведе глава, отбягвайки погледа ми.

– Въпреки това ми беше приятно да го чуя. – признах й. Дори не можеше да си представи колко приятно беше. Никога не ме беше заливала вълна от такова щастие. Тя отново скри глава в рамото ми и прошепна:

– Обичам те! – парещият й дъх се разби в рамото ми, но повторена, фразата от устата й ми въздейства далеч по-силно. Исках да й обясня какво беше тя за мен, а едно толкова човешко “Обичам те” не може да обхване изцяло чуствата ми към това човешко момиче. Към моята Бела. Тя беше моят живот, моето сърце, моята душа. Не знаех дали ще ме разбере, затова простичко казах:

– Ти си целият ми живот. – Бузата й върху рамото ми се затопли веднага. Нямаше нужда да виждам, за да знам, че притокът на кръв към страните на лицето й се е увеличил отново и сега те са обагрени в алено червено.

Не знам колко време стоеше така сгушена в мен, а аз я люлеех, усещайки блаженно с всяка своя замръзнала клетка топлината и мекотата й. Косата й беше като одеало върху ръката и рамото ми. Сърцето й бе единствената музика, която исках да чувам в момента и за един кратък момент сякаш всичко си беше на мястото. Не исках да мисля за нищо друго, освен за Бела и прекрасната сутрин. Бях съществувал повече, отколкото се полага на обикновен човек, но сега за първи път се радвах на утрото, на настъпващия ден. Стаята постепенно изсветляваше и колкото и да не ми се искаше, все пак тя си имаше човешки нужди, които не трябваше да се пренебрегват.

– Време е за закуска – напомних й, очаквайки всичко друго, но не и спектакъла, който ми поднесе. Тя сграбчи гърлото си с две ръце и ме погледна с широко отворени, шокирани очи. Нима наистина си го мислеше? Досега винаги бе проявявала нездравословна смелост в отношенията ни, а аз очаквах всеки един момент да рухне психически. Изглежда моментът бе дошъл, но ме изненадваше простичката фраза, която го предизвика. Бла явно видя изненадата ми, защото побърза да каже:

– Шегувам се! – засмя се тя на някаква неразбираема за мен шега. – А ти казваше, че не ме бивало като актриса!

Ясно, щеше да ме подлуди. Намери с какво да си прави шегички.

– Не е смешно. – измърморих. Шегуваше се с възможноста да се окаже основно блюдо в менюто на моята закуска. Направих отвратена физиономия.

– Много си е смешно и много добре го знаеш – заяви тя и ме погледна в очите. Явно търсеше доказателство, че съм разбрал шегата й.

– Да перифразирам ли? – попитах я усмихнат – Време е за закуска за човеците.

– А, добре тогава.

Но ако си мислеше, че ще й се размине толкова лесно, грешеше. Беше мой ред да й поднеса изненада, която знаех, че не й е по вкуса. Метнах я леко на едното си рамо и с задоволство чух как издиша рязко. Отворих вратата и я понесох по стълбите към кухнята. Естествено протестите не закъсняха – нещо от рода, че не е дете и може сама. Никак не обичаше да се грижат за нея. Настроението ми се подобри значително.

Сложих я да седне на един стол в кухнята, а тя ме погледна и попита:

– Какво ще има за закуска?

Очакваше да й направя закуска? През главата ми се проточи списък с рецепти, които случайно ми бяха попадали. Омлет може би, надушвах, че има яйца в хладилника, но си дадох сметка, че изобщо нямам идея какво обича за закуска.

– Ами не съм сигурен. Какво ще искаш? – преравях ума си, сравнявайки какво си взимаше в стола на гимназията и дали някога я бях виждал какво закусва. Дори направих опит да прочета мислите й, знаейки предварително, че опитът е обречен на провал. А тя ми се усмихна и скочи на крака.

– Спокойно, чудесно ще се оправя и сама. Гледай как ловувам.

Добре, че се обърна с гръб и не видя как я зяпнах невярващо. Продължаваше да ме изумява с лекотата, с която приемаше същността ми. Взе купичка и кутия с овесени ядки извади мляко от хладилника и го изсипа в купичката, а после взе лъжица и остави купичката на  масата.

– Мога ли да ти преложа нещо? – попита. Само при мисълта да хапна от тази храна, която освен неприветлива на вид, беше и ужасна на мирис, ми ставаше зле.

– Яж, Бела – отговорих й.

Тя седна срещу мен и хвана лъжицата. Дали заради решението, което бях взел или заради вчерашния ден, просто не можех да откъсна поглед от нея. Сетих се за отминалото преди няколко часа семейно събиране и намека на Алис, че самата Бела би пожелала да стане като мен. Гледайки я тук в кухнята на дома й, не можех да си представя да я виждам без червенината по бузите й. Да не чувам сърцето й, накъсаното й понякога дишане. Да ме гледа с други очи, в които топлотата на кафявото да бъде загубено. Нещата се усложняваха – сега освен да я защитавам от възможните външни опасности, трябваше да предотвратя видяното като възможност и нежелано от мен развитие на бъдещето й. Бях премислил всички варианти, но никога не би ми хрумнало, че някой може да поиска сам да бъде прокълнат завинаги. Може би и затова бях толкова изненадан и съкрушен. Сега след като страстите се поуспокоиха и гледах по-трезво на нещата, осъзнавах, че няма как да се случи без моето съгласие. Всеки от семейството ми би се съобразил с желанието ми. Всеки от тях знаеше какво е да си човек и какво е да си като нас – от какво се лишаваш, на какво си обречен. Всеки освен Алис. Тя не съжаляваше за нищо човешко, защото и не помнеше нищо, но Алис обичаше Бела и уважаваше решението ми, и не би действала зад гърба ми. Скандала с Розали не ме притесняваше. Инатата ми и твърдоглава сестра трудно приемаше нещата, но колкото и да искаше да ме нарани, прекалено много страдаше от това, че не е човек, за да отнеме правото, на който и да било да е такъв. Розали ревнуваше. Виждах реалната причина за поведението й, но никога не бих й причинил унижението да го кажа на някого. Розали не понасяше мисълта, че преди време отблъснах нея, а сега се влюбих в едно обикновено човешко момиче.

Розали грешеше – Бела беше всичко друго, но не и обикновена. Удивляваше ме дори и сега, ядяща това ужасно миришещо нещо. Удивляваха ме очите й, вперени в мен, доверчиви и винаги любопитни.

Прекъсна ме шумно преглъщане.

– Какъв е планът за днес? – съвсем невинно изтреля въпроса си тя, а аз отново бях изправен пред проблема как да й кажа, за да го приеме по-лесно?

– Хмм… какво ще кажеш, да те запозная със семейството си?

В мига, в който чу отговора ми, зениците й се разшириха, а гърлото й явно се сви, защото храната отказа да премине през него и тя се задави. Беше ли дошъл мигът, в който щях най-накрая да я видя изплашена? Нямаше как да го разбера, ако не ми го кажеше сама.

– Сега страх ли те е вече? – попитах, взирайки се в очите й и все още разширените й зеници. Слушах пулса й, неимоверно ускорен и бях сигурен, че е изпаднала в паника. Всеки нормален човек щеше да бъде ужасен – къща с вампири.

– Да – призна тя.

– Не се тревожи. Аз ще те пазя – усмихнах се доволно. Най-после успях да открия малко здрав разум в прекрасната й глава.

– Не ме е страх от тях – бързо разби илюзиите ми тя. – Страх ме е, че няма да … ме харесат.

Винаги успяваше да ме изненада. Нима не притежаваше и грам чувство за самосъхранение?

– Няма ли, ами… няма ли да се изненадат, че водиш някого… като мен… да се запознае с тях? Те знаят ли, че знам за тях?

Освен болката от аромата й в гърлото ми, се появи някакво друго чувство. Сякаш нещо притискаше гърдите ми и беше застанало на гърлото. Тя се страхуваше, но не за живота си, а че моето семейство няма да я сметне за достойна за мен. Притесняваше се, че няма да я харесат. Глупава Бела, нима някой можеше да остане непокорен от чара и смелостта ти. Поех дълбоко въздух, надявайки се ароматът й и болката, която предизвиква, да успеят да завладеят гърлото ми, за да мога отново да говоря.

– О, вече знаят всичко. Дори вчера са се обзалагали – усмихнах се като се сетих за глупоста на Джаспър и Емет – дали ще те върна, макар да ми е непонятно как им хрумна да се обзалагат срещу Алис. Във всеки случай в семейството нямаме тайни. Просто не е възможно, при положение че аз чета мисли, а Алис вижда бъдещето. – Трябваше да е подготвена, че навлизайки в живота ми, ставайки част от семейството ми, трудно ще има тайни. Поне от Алис. Мен досега ме държеше успешно извън главата си и никак не успявах да свикна с факта, че мислите й ще бъдат единствените, до които няма да имам свободен достъп.

– А да не забравяме – допълни тя – че Джаспър ви кара да се чувствате уютно и приятно, и да си споделяте всичко.

– Слушала си внимателно – усмихнах се аз, но не бях изненадан – беше учудващо наблюдателна за човек.

– От време на време ми се случва. Алис видяла ли е, че ще дойда?

Отново опасен въпрос! С възможно най-опасния отговор. Беше я видяла, но това, което ме докарваше до ярост всеки път, когато се сещах, беше, че не я беше видяла като човек. Алис каза, че може би Бела заради чуствата си, го желае несъзнателно. Нямаше нужда да й давам идеи. Отговорът ми беше кратък и с възможно най-малко информация.

– Нещо такова – казах просто и отместих очите си от нейните. Тя имаше нещо като дарба да разчита по очите ми, когато криех нещо. Усещах обаче погледа й върху себе си и знаех, че трябва бързо да сменя темата, за да не ме приклещи с въпроси, които да изтискат от мен истината.

– Това вкусно ли е? – попитах шеговито и погледнах към закуската й. – Честно казано, не изглежда особенно апетитно.

Истина си беше, а и миришеше ужасно. Но не това беше причината да я попитам и изобщо не се заблуждавах, че тя не го разбра.

– Ами не е някоя раздразнена гризли… – измормори тихо. Погледнах я ядосано. Така и не разбирах как може да подхожда толкова иронично към начина ни на хранене. Ние пиехме кръв, бяхме чудовища, а тя никак не се притесняваше от това. Сетих се и за брат си, който преди ми беше намекнал, че явно не съм толкова страшен, колкото си мисля? Дали в мен беше причината? Едва ли?! Бела познаваше всеки от семейството, с изключение на Есме, и въпреки всичко не виждах страх, когато ги поглеждаше в гимназията. Сега щеше да се запознае и с Есме, а аз щях да поискам да бъда представен на баща й.

Загледах се през прозореца, мислейки как точно да й подхвърля и тази идея. Явно трябваше да карам направо.

– А и ти трябва да ме представиш на баща си, струва ми се.

– Той те познава – напомни ми тя. Явно не се досещаше за какво говорех.

– Имам предвид в ролята на твое гадже. – Не знам защо използвах тази дума. „Гадже” не беше точно начина, по който гледах на Бела. Но напоследък беше популярна сред младежите в гимназията, въпреки че определено ми оставяше горчив вкус. Все пак баща й щеше да го приеме по-лесно, ако му спестим някои подробности и дълбочината на връзката. Шериф Суон го обвземаха безумни желания, когато си помислеше за дъщеря си и момче. Още си спомнях мислите му за Майк. Тогава ми беше забавно, но сега ставаше дума за мен и исках той да ме приеме за достоен за дъщеря му. Бела ме погледна подозрително:

– Защо ?

– Не се ли прави така? – попитах я. Нямах опит в това отношение, но бях възпитан, че е общоприето и благоприлично родителите да са запознати с кой излиза дъщеря им. Аз лично имах и друга причина. Така щях да внимавам още повече. Причина, която нямах на полянката вчера, но щях да си осигуря за в бъдеще, въпреки нежеланието на Бела.

– Нямам представа – страните й отново добиха любимия ми ален цвят – Не е необходимо. Не очаквам да… Искам да кажа, че не е нужно да се преструваш заради мен.

Усмихнах се примирено. Да се преструвам ли? За човек с нейните способности да забелязва нещата откровено, сякаш бе сляпа, когато ставаше дума за чувствата ми към нея.

– Не се преструвам. – казах гласно и я загледах отново. Тя започна да разбърква отвратителното нещо, което й беше закуската. Но прехапването на устната й я издаде. Печелеше време и обмисляше отговора си. Не исках да редактира отново мислите си. Затова нетърпеливо запитах:

– Ще кажеш ли на Чарли, че съм ти гадже или не?

– А ти гадже ли си ми? – попита и страните й станаха още по-алени. Въпреки, че беше срещу мен и не се докосвах до кожата й, когато виждах цвета, заформящ се по страните на лицето й, споменът за онова първо и бегло докосване прогаряше пръстите ми.

– Признавам, че това действително е доста свободен прочит на думата.

– Всъщност бях останала с впечатление, че си нещо повече – сякаш неохотно призна Бела и сведе поглед към масата. Едва ли можеше да се изправим пред баща й и да се представя: “Приятно ми е сър. Аз съм Едуард Кълън, вампир съм, но по някаква случайност дъщеря ви е смисълът на моето съществуване”. Той трудно щеше да преглътне думата „гадже” така че, колкото по малко, толкова по-добре.

– Ами не знам дали е необходимо да му разкриваме всички кървави подробности. – Тя продължаваше да гледа масата и ме лишаваше от възможността да виждам очите й. Мразех, когато бях лишен от единственото огледало на мислите й. Бавно се присегнах през масата и повдигнах лицето й като избутах брадичката й с пръст. Дори и този малък допир беше достатъчен да предизвика пожар на върха на пръста ми. Сякаш беше клечка кибрит току-що драсната и запалена. Вдишах, за да възстановя мира в себе си и продължих – Но все пак трябва да му дадем някакво обяснение защо толкова често се навъртам тук. Не ми се иска полицейски началник Суон да ми издаде ограничителна заповед.

А това не беше само бегла възможност. Майк Нютон – името отново извика онова чуство в мен, което вече бях опознал като ревност – не беше се приближил до Бела, а шерифът го затваряше мислено в килия. Какво ли се пишеше на онзи, който се навърта постоянно около дъщеря му, без да му даде обяснение за това? Не че би ме задържал с подобна заповед, но достатъчно бяха нещата, с които се съобразявах и сега. А и той й беше баща. Тя го обичаше и само този факт ми беше достатъчен за да искам одобрението му.

– Ще се навърташ ли? Наистина ли ще си с мен? – промърмори тя, но някак разтревожена. Нима не вярваше?! Сляпа ли беше, колко много се нуждая от нея?

– Докато ме искаш – уверих я. И знаех, че не преувеличавам. Не знаех обаче дали, дори когато пожелае да я оставя, ще мога да го направя. Привидно нямаше да я притеснявам, но дали нямаше да стоя в сянката на живота й, очаквайки отново да дойде моментът, в който да ме пожелае до себе си?

– Винаги ще те искам. Завинаги. – каза го сякаш казваше заплаха. С тон, който не търпеше възражения. Но аз не исках да споря с нея и да й обяснявам колко е непостоянна човешката природа. Как един ден може да се събуди и да осъзнае, че не съм бил аз в съня й, а друго лице? Не исках да го казвам на глас… сякаш, ако не говорех за това, имаше по-голяма вероятност да не се случи. Станах. Имах нужда да я усетя, да я докосна. Исках да погледна в очите й по-отблизо, да проникна поне до някъде в мислите, в съзнанието й. Да разчета емоциите, които преживяваше в момента. Застанах на разумно разстояние от нея. Усещах топлината на кожата й, но не исках да се насилвам да контролирам тялото си сега. Поех дъх и протегнах ръка да докосна червенината на бузата й.

– Това натъжава ли те? – попита ме. Погледнах в очите й. Откъде знаеше, че признанията й ме караха да се чуствам все едно летя и едновремено с това притеснен. Бях притеснен само от една дума и това беше „Завинаги”. Алис беше права за пореден път. Бела решаваше несъзнателно, че иска да е като мен. Изтървана фраза, чувство, някой случаен въпрос и с нейния навик да привлича лошия късмет, нищо чудно да бъда изправен пред дилемата в мислите на Карлайл. Щях постепенно да й обясня. Да се опитам да я накарам да разбере, че това не е решение, не е награда, не е живот. Това, което съм, е проклятие и просто съществуване. Не водеше на никъде. Но днес ни предстояха по-важни неща, имаше време за тези разговори. Затова отново смених темата и я попитах:

– Приключи ли ?

– Да – подскачайки каза тя. Явно си припомни плана за деня.

– Обличай се -  ще те чакам тук – казах, стопирайки порива си да я занеса до горе отново на рамото си. Тя затича по стълбите, а аз спрях в подножието им, заслушан в шумовете на горния етаж. За кой ли път прехвърлих решението си да я заведа в дома си от всички страни. Джаспар щеше ли да се сдържи? Днес трябваше да са ловували, жаден нямаше да го допусна дори в стаята, в която е Бела. На обсъждането не му напомних – нямаше нужда. Алис се е погрижила, сигурен бях. Отгоре се чуваше шумолене на дрехи, но не като обличане. Бела не можеше да реши какво да облече. Явно не е преувеличила като каза, че се притеснява дали ще я харесат. Усмихнах се. Всичко щеше да е наред. Не вярвах Розали да се появи, а дори и да се появеше, нямаше да смее да направи сцена пред Есме особенно при положение, че Бела е поканена от майка ни. Есме много държеше на обноските и възпитанието, и нямаше да прости негостоприемност. Нищо не би оправдало грубост към гост, поканен от нея.

Шумът се смени. Бела вече се обличаше. Не й отне много време и се насочи към банята. Явно пак минутка за очовечване. Но минутката беше кратка – само след няколко секунди тя заслиза, подскачаща и усмихната по стълбите.

Беше ослепителна – пола в кафявозеленикав цвят и онази разкошна тъмносиня блуза, която толкова добре контрастираше с цвета на кожата й.

– Ето. Вече изглеждам що-годе прилично.

Заподскача по стълбите, но отново не прецени разстоянията и се блъсна в мен. Наложи се да я хвана, за да не падне. Видът й обаче ми подейства странно. По тялото ми все едно потече ток. Все едно бях магнит, който тя неудържимо привличаше. Желанието ме завладя, исках да я усетя по цялата дължина на тялото си. Но първо трябваше да се овладея. Вдишах дълбоко аромата й. Последвалата сухота в гърлото, стягането на мускулите поразредиха импулсите в тялото ми. Не беше достатъчно. Косата й беше прибрана на опашка и откриваше прелесната й шия и опияняващия, болезнен аромат, който идваше от нея. Виждах вената, пулсираща и прекрасна. Трябваше ми балансът веднага. Рязко, но изключително нежно я придърпах в прегръдката си. И всичко си дойде на мястото. Болезнено сухото гърло и примамливата вена вече не бяха проблем. Огнените реки отново бяха потекли през мен, потушаващи всичко по пътя си.

– Пак грешиш – погалих с дъх ухото й и сърцето й веднага откликна развълнувано – напълно неприлично изглеждаш – не е редно да изглеждаш толкова изкусително, просто не е справедливо.

– В какъв смисъл изкусително? – попита тя – Мога да се преоблека…

Смехът излезе от устните ми, преди да успея да го спра. Нима си мислеше, че дрехите бяха това, което имах предвид. Не че не помагаха, но определено и във вехтата тениска, с която спеше, не губеше и грам от чара си. Само при спомена за вечерта, за леглото й, онова ново чувство в стомаха се върна, а слюнката в устата ми се стече като река. Преглътнах и поех въздух преди да отговоря:

– Толкова си смешна – Желанието да я целуна беше огромно, почти непреодолимо. Но ми трябваше подготовка. Само припомняйки си усещането, тялото ми се стегна, а устните ми пламнаха. Ако сега я целунех, щях да загубя контрола си. Знаех го, затова избрах алтернативен вариант. Наведох се напред и притиснах устните си в челото й. Малко облекчение. От спомена за нейните устни, моите пламтяха, а челото й беше по-хладно от очакваното. Поех въздух, за да балансирам, изгарящото желание с изгаряща жажда и проговорих:

– Трябва ли да обяснявам в какъв смисъл си изкусителна?

Не исках да я пускам. Желаех я. Аромата й, устните й. А тази блуза толкова добре подчертаваше извивките й. Беше толкова крехка, толкова ефирна. Отново вдишах дълбоко. Балансът ми се измъкваше. В опит да го открия отново бавно прокарах ръка по гръбнака й. Чуството беше неописуемо. Тя потрепера в ръцете ми. Сърцето и бясно заби, а аз ускорих дишането си, за да може огненият й аромат да помага и да разсейва мъглата, спускаща се над мислите ми. Тя се отпусна в ръцете ми. Толкова доверчива и толкова нежна. Ръката ми достигна тила й и вече знаех какво ще направя. Бавно наклоних главата й назад и се наведох към устните й. Лицето ми отново пламна от огъня на нейното, но знаех че пожарът тепърва предстои. Устните ми докоснаха нейните. Нежно, но достатъчно, за да пратят огнени искри по цялото ми тяло. Не исках да спирам, не можех. Толкова чувствени, толкова меки. Този път исках да поема дъха й с устните си. Само така можех да се овладея. Увеличих съвсем леко натиска и разделих устните й в една мъничка цепка, през която да отпия от дъха й. Излезе рязко, а аз го поех жадно, наслаждавайки се на всеки миг, а с част от съзнанието си усетих и облекчението, което последва в тялото ми. Жаждата за кръвта й и желанието за устните й бяха равностойни. Балансът бе намерен.

И точно в този момент Бела рухна в краката ми.

Какво направих? Нараних ли я? В ума ми неканена се появи втората картина от мислите на Карлайл – Бела безжизнена в ръцете ми след като сам я бях задушил в прегръдките си! Не, не! Сърцето й биеше. Беше жива. Съвсем нежно и внимателно я повдигнах на крака и лекичко извиках името й .

– Бела? – беше пребледняла, но вече чувах дишането й. Какво стана ?

– Накара ме… да… припадна – обвини ме тя.

Как можех да постъпвам толкова егоистично и арогантно? Как можах да забравя, че тя е просто човек – крехка и нежна даже повече от обикновените хора?! От всичко най-много ме плашеше възможноста да я нараня. Дори не предполагах. Действах толкова внимателно – защо тогава. Вчера всичко беше наред?!

– Какво ще правя с теб? – простенах гласно – Вчера те целунах и ти ме нападна! Днес пък припадаш! – тя се засмя тихо и немощно в ръцете ми, все още отпусната без сили. – А казваше, че ме бива във всичко.

– Точно това е проблемът. Твърде много те бива. Просто прекалено те бива – отговори ми тя.

Наблюдавах я внимателно. Цвета й се възвръщаше. Дишането изглеждаше нормално. Какво се беше случило? Шок? Стрес? Прекалено я бях стиснал? Не, бях много внимателен. Толкова внимателен, че припадна в ръцете ти, саркастично отбелязах в ума си. Ако беше шок, щеше да й се гади.

– Гади ли ти се? – попитах я.

– Не – това не е от онези припадъци. Не знам какво ми стана. – поклати глава замислено – Май забравих да дишам.

Забравила да диша?! Кой забравя да диша? Та даже аз, който нямах нужда да вкарвам кислород в дробовете си, го правех по навик. Не се чувствах комфортно, ако не дишах, макар от това да не зависеше животът ми. А деня беше започнал толкова добре! Припадна от целувка, а какво ли щеше да се случи след като отидем в къщата ми и се озове сред вампири? Не беше удачно да я подлагам на такъв стрес, сега в това състояние!

– Не мога да те водя никъде в това състояние. – признах разсъжденията си на глас.

– Нищо ми няма – заяви тя. – А семейството ти и без това ще ме сметне за луда, така че какво значение има?

Червенината по бузите й започваше да се възвръща. Пулсът й се успокояваше, явно се възтановяваше от припадъка. Ако все пак щеше да й призлява отново, да сме у дома не беше лош избор. Карлайл щеше да се погрижи за нея много по-добре от мен. Поне не я застрашаваше загубата му на самоконтрол, както при мен. Цветът на лицето й вече не беше толкова блед, но все още не ми харесваше достатъчно. Страните й не бяха достатъчно обагрени в алено.

– Много ми допада комбинацията от този цвят с кожата ти – казах й и зачаках реакцията, която не закъсня. Страните й придобиха цвета на приливащата в тях кръв, а тя смутено погледна встрани. Усмихнах се, доволен от себе си. Беше  ми по-лесно, когато предвиждах реакциите й.

– Виж, полагам огромни усилия да не се замислям какво точно съм на път да направя, така че може ли да тръгваме вече? – попита ме тя, но вече беше преодоляла смущението си и се взираше в очите ми.

– И се притесняваш не защото си се запътила към къща, пълна с вампири, а защото смяташ, че тези вампири няма да те харесат, правилно ли съм разбрал? – взирах се в очите й, за да видя и най-малкият признак на паника от произнесената дума. Бях убеден, че семейството ми не е заплаха за нея, иначе не бих я подложил на това. Бях убеден, но все пак ставаха инциденти. Тя трябваше да реши сама. Но тъй като явно не осъзнаваше опасността, използвах думата, която до момента и двамата избягвахме в разговорите си. Само че страх отново лишсваше.

– Точно така – потвърди и тя това, което виждах в очите й.

Смела ли беше или луда ? Никога не реагираше като нормален човек. Нямаше смисъл да се опитвам да я плаша или да й показвам очевидното. Вчера на полянката видя всичко от мен, нямаше какво друго повече да й покажа. Тя сякаш беше изрязала от себе си онова чувство, което караше хората да се държат далеч от нас и да ни отбягват. Поклатих глава невярващо и просто казах:

– Ти си невероятна.

Този път нямаше спор кой да шофира. Остави ключовете за любимия си стар пикап в ръцете ми без протест, само с малко по-дълбока въздишка. Седна до мен и закопча предпазния колан веднага. Отново се засмях – не се страхуваше от съществата при които я водех, но се панираше от шофирането ми.

Подкарах бавно, стремях се да не я изнервям допълнително с „безрасъдното” си шофиране. Мразех бавните скорости, но с нея в пикапа не беше чак толкова непоносимо. Беше ми станало навик да отварям леко прозореца, когато влезем в кабината. Не беше приумица, просто предпазна мярка, жалка да, но все пак беше нещо. През процепа винаги влизаше свеж въздух, ненаситен с аромата й. Точно сега течението си играеше с опашката й, но тя сякаш не го забелязваше. Гледаше любопитно през своя прозорец, попивайки всичко.

Наслаждавах се на тишината. Знаех, че съвсем скоро мислите на семейството ми щяха да са в обсега ми и днес нямаше да ги игнорирам, имах нужда от допълнителното си сетиво, за да предвидя възможна опасност за деликатното момиче, стоящо на съседната седалка.

Завих по черния път, който водеше към моравата и домът на семейсто Калън. Видях как през очите й пробяга нещо като изненада. Нямаше идея къде я водех, но определено това, което виждаше, й харесваше. Бях запечатал в ума си онова нейно първо изражение, когато видя моята тайна поляна. Имах база за сравнение и знаех, че това, което вижда, й харесва.

Вече чувах мислите на Карлайл и Есме – чакаха ни до рояла. Есме беше нетърпелива. Въображемите лица на Бела се сменяха със страшна бързина. Потърсих Джаспър нетърпеливо. Беше нервен, но не беше жаден – прав бях, Алис се беше погрижила. А самата Алис беше повече от нетърпелива. Знаеше, че вече ги чувам :

Най – после ! Ще им кажа. Ох Едуард, великолепна е.

Усещах любовта на сестра си към Бела, желанието й да я накара да се чувства добре и уютно в дома ни. Имаше и раздразнение. Есме не й беше разрешила да украси къщата. Не чувах Розали и Емет, а това беше добре. Явно бяха далеч от къщата. Може би наистина всичко щеше да мине добре.

Паркирах пред къщата и се обърнах към Бела. Устните й бяха леко разтворени от изненада. Очите й бяха широко отворени в онова добре познато изражение. Беше възхитена, къщата й харесваше.

– Еха! – отрони се от устните й, а аз едва се сдържах да не я привлека за още една целувка. Само спомена за случката днес в къщата й, ме спря. Сега нямаше нужда от още душевни катаклизми.

– Харесва ли ти? – усмихнах се, вече знаех отговора.

– Притежава… чар. – опита се да говори небрежно, но изражението й я издаваше. Подръпнах я леко за опашката и без да се стремя да пазя човешка скорост минах да й отворя вратата.

– Готова ли си?

Тя отново пребледня. Подготвих се да я прихвана, ако отново й прилошееше.

– Никак, но да вървим – направи опит да се усмихне, но не се получи. Притесняваше се повече, отколкото искаше да покаже. Доказа го и жеста й – вдигна ръка и нервно приглади косата си.

– Изглеждаш прелестно – хванах я за ръка, не само за да осигуря допира до кожата й за баланса си, но и да усещам по-добре пулса й. Тя не обичаше да се грижат за нея, затова прикрих намеренията си с кръгообразни движения на палеца си върху опакото на ръката й.

Карлайл и Есме вече ни бяха чули.

Най- после сине – мислено ме посрещна баща ми. – Есме вече губи търпение. А знаеш, че това по-принцип не й е присъщо.

Ох, идват най-накрая. – чувах доказателството за правотата му и в мислите на Есме. Усмихнах се, нямаше опасност за Бела. Есме умираше от желание да се запознае с момичето, което е покорило сина й. Тя почти се беше отчаяла, че никога няма да открия любовта.

Отворих вратата и вкарах Бела в дома си.

Виждах как дишането й се ускори, чувах сърцебиенето й. Изчаках няколко мига преди да я поведа напред. Трябваха й, за да се успокои и да огледа наоколо. Любопитството направо искреше в очите й. Дадох време и на семейството си да свикне с аромата й, преди да се запознаят.

Мислите на Есме долових веднага. Карлайл вече я беше виждал.

Прелестна е! Очарователна и толкова смела! Бледа е почти колкото нас, но каква прекрасна кожа и колко интересно лице. И наистина прекрасен аромат. Едуард я е хванал за ръка. О господи, най-после и той е щастлив.

При последното застанах нащрек, но Есме не го помисли като опасност за Бела, по-скоро констатация. Не беше жадна, не искаше кръвта й.

Доведи я, Едуард, всичко е наред – чух мислите идващи и от Карлайл.

Поведох любовта си, смисъла на съществуването си бавно към родителите си. Вече знаех, че ги е очаровала точно, както и мен. На Есме не й беше нужно много, достатъчно й бе да вижда, че съм щастлив. Усмихнах се, за да им покажа, че всичко е наред.

Усмихнаха се в отговор, но не пристъпиха. Виждах ясно в мислите им защо. Не искаха да я плашат. Есме беше приела разговора ни снощи доста отговорно.

–        Карлайл, Есме – започнах първи аз – Това е Бела!