Семейство Кълън–глава 17 от “Среднощно слънце”  част III-та

Автор WomanitKa

Коректор: Miriel

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

- Добре дошла, Бела – пристъпи Карлайл към нас и колебливо подаде ръка. Бела не се поколеба, а направи крачка  напред и я пое. Есме беше във възторг. Тя я виждаше за първи път и както и аз беше изумена от смелостта й.

- Приятно ми е да ви видя отново, доктор Кълън.

- Моля те, наричай ме Карлайл.

- Карлайл – повтори Бела и му се усмихна широко и искрено.

Знаех, че е притеснена. Почти очаквах сърцето й да запрепуска в гърдите от напрежение, а дишането й да се накъса. Но тя ме изненада за пореден път. Започвахме добре. Есме беше останала назад, изчаквайки, макар че мислено гореше от нетърпение. Гледаше момичето до мен, виждаше как държа ръката й и цялата сияеше от удоволствие. Можех да видя как леко поема въздух – до момента сдържаше дъха си. Тя нямаше самоконтрола на Карлайл и действаше много внимателно. Видях с облекчение, че мириса на Бела не беше нещо, с което не може да се справи. Леко незабележимо й кимнах с глава да се приближи.

- Много ми е приятно да се запознаем – каза майка ми и подаде ръка, която Бела отново пое без забавяне. Усмивката не слизаше от лицето й. Чустваше се конфортно в дома ми, а любопитството в очите й караше погледа й да гори от нетърпение .

- Благодаря ви, и на мен също.  – отвърна Бела искрено.

„ Прекрасно момиче, Едуард. Много е смела и възпитана. Направо изумителна за човек.”

Есме беше толкова въодушевена, че се учудвах как успява да подържа лицето си толкова спокойно.

- А къде са Алис и Джаспър? – попитах гласно въпреки, че чувах сестра си горе как пришпорваше Джаспър да побърза. В момента, в който чу гласа ми Алис вече се беше показала на стълбите :

„Идваме. Най–после ще се запознаем. Ох, тя ще бъде най–добрата ми приятелка!”

Сестра ми беше в еуфория. Прелетя по стълбите изобщо несъобразяваща се с човешката скорост.

- Едуард ! – извика ми и докато го казваше спря точно пред Бела. – Здрасти, Бела!

Изтърпнах, виждайки какво ще направи, неспособен да я спра. Типично за нея Алис скочи и целуна Бела по бузата.

„Мирише превъзходно, Едуард ! И колко е топла. Харесвам я много!”

Стомаха ми се сви. Знаех , че Алис няма да я нарани, но Бела беше наистина голямо изкушение. Не колкото беше за мен, но достатъчно. Погледнах Алис накриво молейки се да разбере намека, но както винаги сестра ми пренебрегна желанието ми и продължи :

- Наистина миришеш хубаво, не бях забелязала досега.

При думите й Бела се изчерви, а аз отчаяно концентрирах цялото си съзнание за да разбера ако на някой този простичък човешки импулс му дойде в повече. Карлайл даже не го забеляза, Есме преглътна, но беше поносимо (болеше я гърлото, но се справяше доста добре), Алис беше очарована  - изобщо не видя изкушение в притока на кръв обагрил бузите на Бела.

И в този момент ме обля вълна от спокойствие. Толкова бях погълнат от Алис , че не осъзнах идването на онзи член на семейството, от който се притеснявах най–много. Джаспър се беше появил на стълбите, задържайки дъха си. Гледаше Бела и се чудеше какво ще е безопасното разстояние, на което да спре без да преминава границата на контрола си. Беше забелязал смущението й и се опитваше да я успокои. Гърлото му изгаряше, но беше възхитен. Гледаше я и оценяваше смелостта й. Виждаше ръката ми държаща нейната и се чудеше как го постигам. Не беше жаден и за сега беше под контрол. Направи още една крачка, но беше опасно, трябваше да стои настрана. Повдигнах леко вежда за да му дам сигнал без да изплаша Бела и той ме разбра. Спря и се обърна към нея.

- Здравей, Бела !

- Здравей, Джаспър – отговори тя, но беше по притеснена отколкото с останалите. Не знаех дали е изплашена или е заради това, че единствено той се задържа на разстояние. Ах, понякога това, че не можех да прочета мислите й ме влудяваше.- Много ми е приятно да се запозная с всички ви, домът ви е много красив.

Есме неспираше да се удивлява. Учудваше се на крехкостта й на топлината и на възпитанието й. Тя по–рядко от нас се срещаше с хора, но още по рядко виждаше някой, който да знае и спазва етикета.

- Благодаря ти – каза Есме на глас – Много се радваме, че дойде.

Чуствата, които изпитваше се усещаха в гласа й. Бела вече беше спечелила симпатиите на майка ми. Тя я приемаше безрезервно, но ако трябваше да бъда честен ,щеше да я приеме дори и не толкова перфектна. Стига аз да съм доволен и щастлив. Откакто я познавах Есме не спираше да се притеснява за мен и я болеше да ме вижда сам.

Карлайл привлече вниманието ми като извика на ум името ми.

„Едуард, не е сега момента, но трябва да знаеш! Ще си имаме компания. Алис ги видя малко преди да дойдете. Трима са, двама мъже и една жена! За сега няма опасност, но може да потърсят контакт, затова може би ще трябва да държиш Бела далеч от къщата докато си тръгнат! Очакваме ги утре.”

Кимнах леко в отговор за да му покажа, че го разбрах. Трябваше ми повече информация. Концентрирах се върху мислите на Алис, но тя беше толкова погълната от Бела, че мислеше единствено за нея. Прехвърляше през ума си евентуални забавления включващи до едно посещения на голям брой магазини. Усмихнах се  на Бела – това нямаше да й хареса никак.

„О, хареса й рояла ! Дали и тя свири ?!”

Обърнах се да видя какво беше извикало тия мисли в главата на Есме. Бела беше вперила поглед в рояла ми и сякаш мислеше за нещо, което нямаше нищо общо със сегашния момент. Каквото и да мислеше разнежваше чертите й и я караха да се усмихва.

- Свириш ли ? – попита Есме посочвайки с глава рояла.

- Не – поклати глава Бела – Но е толкова красиво. Твое ли е ?

Надявах се да се харесат, исках го, но се изненадах от лекотата, с която говореха. Бела се наслаждаваше на тяхната компания точно както те се радваха на нейната. Дори и Джаспър се чустваше добре и беше почти забравил изгарящата сухота в гърлото си.

- Не – засмя се Есме – Едуард не ти ли е казал, че е музикален?

„Не се учудвам, винаги е бил сдържан. Как може да не й е споменал? Та нали тя е причината той да засвири отново след толкова време? Ще е хубаво да посвири на Бела, ще й хареса”

Есме оформяше план в главата си и целта му беше да седна зад рояла. Искаше да покаже на Бела всичките ми положителни качества. Въпреки, че нямаше напрежение в контакта им досега и въпреки, че момичето до мен не даваше никакви индикации да вижда в тях нещо друго освен семейството на „гаджето си”, тя искаше да й покаже, че не сме чудовища, да й покаже тази така човешка черта и хоби от моя характер.

Бела ме изгледа сърдито и отговори на майка ми.

- Не, но предполагам трябваше да се сетя .

Есме беше объркана. Останалите в стаята мълчаха и слушаха любопитно.

- Едуард може да прави всичко, нали така? – допълни Бела .

В същия миг Джаспър се засмя. „Всезнайко” – мислеше точно както Емет ме наричаше понякога. Есме ме погледна укорително.

„ Може ли да съм се лъгала и да се е държал неблагоприлично” – мислеше си тя, а на глас каза.

- Надявам се да не си се хвалил, толкова е невъзпитано – направи ми забележка тя. А иначе насаме ме чакаше сериозен разговор ако само за миг се усъмнеше, че не се държа подобаващо.

Толкова нормално беше всичко. Изумявах се на лекотата, с която протичаше разговора. Притесненията ми изглеждаха безпочвени точно както ми беше казала Алис. Къщата сякаш беше станала по уютна по топла, а може би аз гледах на нещата по различно?! Усещах се по различно. Притесненията ги имаше разбира се. Все пак опасноста беше в същността ни, но бях толкова облекчен, толкова щастлив. Сякаш най–нормалното нещо на света беше Бела да е в къщата ми, да се усмихва и да говори с родителите ми и ако не беше сухотата в гърлото, завишена от усещанията в мислите и на семейството ми, щях да се чуствам съвсем човешки.

- Само малко – пошегувах се аз и се засмях на изражението на Есме. Ако продължавах така разговора нямаше да ми се размине и съвсем нямаше да е приятен за мен.

„Той е щастлив, никога не съм го виждала такъв. Шегува се, смее се. Просто трябва да свири. Колко много е променен за толкова малко време, а и Бела сякаш се е сляла с него.”

Майка ми ме гледаше усмихната, а в главата й плана как да ме накара да седна зад пияното беше завършен и щеше да го преведе в действие веднага. Можех да се измъкна, но днес имах желание да седна и да излея емоциите си върху клавишите. Ако успеех и на половина да излея щастието и радоста си в мелодията щях да сътворя нещо по велико от „Одата на радостта” на Бетовен.

- Всъщност беше твърде скоромен – защити ме Бела явно притеснена от забележката на Есме.

- Е, посвири й – подкани ме майка ми.

- Нали току що каза, че самохвалството е невъзпитано – възразих й аз на шега.

- Всяко правило си има изключенията.

„Хайде Едуард моля те, не упорствай. Толкова добре свириш.”

Есме нямаше да се откаже, но това го знаех предварително.

„Хайде де Едуард, не бъди лош и без това достатъчно притеснения има !” – сестра ми беше права. Есме беше под голямо напрежение тия дни заради мен. Не заслужаваше да я измъчвам така дори и на шега.

- Много бих искала да те чуя – каза й Бела. Беше забавно, но положих много усилия да не се разсмея. Трите се събраха днес за първи път и вече се бяха съюзили срещу мен.

- Значи решено – Есме ме бутна към рояла и не изпускаше нито едно мое движение от погледа си.

Карлайл стоеше кротко и усмихнат наблюдаваше сцената. Мъдрите му черти бяха отпуснати в някакво блаженно изражение за първи път, сякаш без нито едно притеснение. Поне за момента. Знаех, че след като Бела си замине и отиде в болницата, отново ще се сети, че Бела е човек, който около нас е в опасност. Но в този момент тя беше просто моя избор, моето щастие и това беше най – важното.Знаех, че ще си спомни спора ни от вечерта, спора за безсмъртието й, и ще се запита дали постъпваме правилно. С усилие премахнах мислите за това от главата си. Това не можех да го реша сега, а ако настроението ми се развалеше нямаше да помогна нито на Бела, нито на семейството си.

Преди да придърпам Бела със себе си проверих отново Джаспър. Забелязах, че се беше отдръпнал още крачка назад. Гърлото му гореше сякаш по-силно. Не беше притеснително за сега, но той трябваше да поеме свеж въздух. Чудех се как да дам сигнал на Алис, когато тя ме повика мислено.

„Едуард, ние ще тръгваме. Джаспър се справя добре, но да не го насилваме. А и искам да говоря с Розали и Емет. Май ще се наложи да й прекъсна цупенето.”

Виждах за какво говори. Идваше буря и можехме да я използваме да се разнообразим с една игра на бейзбол, но ако Розали не се съгласи нямаше да сме достатъчно, така че отиваше да я убеди да се присъедини. По-важната причина обаче беше друга – идваха други като нас и трябваше да сме заедно. Не беше време за цупене. Най – после успях да видя видението й. Щеше да е скоро, но не знаеше колко време ще останат. Алис и Джаспър щяха  да изчакат да засвиря и да се оттеглят незабелязано.

Поведох Бела към рояла, а зад мен Есме едва се сдържаше да не запляска с ръце. Разбирах ентусиазма й, но една мъничка част в съзнанието ми, която не беше толкова оптимистично настроена, се опитваше да премине блокадата, която сам си бях наложил, част, която се питаше какви ще са последствията за останалите от семейството ми ако все пак някога загубех контрол?!

Не исках да мисля за това днес. Избягвах го с всички сили, но жуженето на досадната мисъл си оставаше. Седнах пред рояла и настаних Бела до себе си. Беше прекрасна -  топлината на ръката й в моята, леко порозовелите й бузи, огромните й топли очи, в които гореше любопитството. Исках ги толкова много. Вече нямаше тайни. Всъщност имаше само едно нещо, което не биваше да допускам тя да разбере, но всичко останало тя го знаеше и все още беше тук. Погледнах я за последно и после се обърнах към клавишите.

Започнах с песента на Есме. Първите акорди прозвучаха в стаята и след секунда Джаспър се засмя в ръце. Опитваше се да е сериозен, но не му се отдаде. По навик погледнах в главата му на какво се смее и видях изражението на Бела. Разбрах какво предизвика смеха му, но съзнанието му не я описваше така както аз я виждах затова я погледнах сам. Тя беше зяпнала изумено. Сякаш не можеше да повярва на ушите си. Гледаше надоло към ръцете ми, а очите й блестяха от смайване.

- Харесва ли ти ? – попитах я намигайки й. Вече знаех отговора, но беше приятно да го чуя от нейните устни.

- Ти ли го написа ? – възкликна тя.

„Едуард благодаря ти. Оставяме Ви на спокойствие. И да знаеш винаги е добре дошла. Тя е разкошна сине !”

Кимнах към Бела, но се отнасяше и за Есме видях, че ме разбра. После чух семейството си как напуска стаята и къщата. Алис щеше да накара Есме да й помогне за Розали. Трябваше да намеря начин да й благодаря после.

- Любимата на Есме. – казах.

Бела затвори очи и поклати глава. В този момент искрено се зарадвах, че Джаспър и Алис бяха тръгнали. Аромата, който изпълни нозрите ми при поклащането на косата й, едва ли беше нещо с което Джаспър нямаше да има проблеми. Трябваше да призная, че се справи блестящо днес.

- Какво има ? – попитах я. Видях, че лицето й леко помръкна.

- Чуствам се безкрайно незначителна.

За пореден път се подценяваше. Време беше да й покажа как я виждах аз. Бавно преминах от едната мелодия в другата, ази мелодия, която композирах мислейки за нея. Онази мелодия която идваше директно от мъртвото ми сърце и вплиташе в себе си всички онези неизказани неща за които не намирах думи и не виждах начин по които да ги покажа.

Видях по изражението й че позна приспивната си песничка. Начина по който ме караше да се чуствам тук в къщата си свирейки за нея. Начина по който звучеше сега самата мелодия неможеше да се опише усетих как омекват чертите ми усетих в себе си нежност която не бях изпитвал досега.

- Тази ти я вдъхнови – казах, а мелодията обгръщаше двама ни и създаваше усещане, че сме сами че всичко е възможно.

Тя стоеше и слушаше мълчаливо. Замислено .

- Между другото те те харесват. Особено Есме. – споделих. Исках да премахна притеснението й от сутринта, а не можех да разбера дали сама е усетила одобрението на семейството ми.

Тя хвърли поглед назад търсейки другите с очи, но нямаше как да ги намери. Те тактично ни бяха оставили насаме.

- Къде отидоха ?

- Предполагам, че много деликатно ни осигуряват малко уединение.

Въздъхна, но не облекчено както се надявах. Нещо все още я притесняваше.

- Те може и да ме харесват, но Розали и Емет … – недовърши, а и нямаше нужда -отново беше напипала проблема.

- Не се тревожи за Розали – смръщих се, но това изражение нямаше да помогне да ми повярва, затова отпуснах чертите на лицето си и продължих с възможно най–уверения си глас – тя ще свикне със ситуацията.

Тя обаче не беше убедена. Начина, по които сви устните си ми доказа, че въпреки усилията ми не ми беше повярвала.

- А Емет ?

- Ами, той определено смята, че съм обезумял, но не мисли, че проблемът е в теб. Опитва се да убеди и Розали.

Направо му съчувствах. Знаех, че Розали излива гнева си на него в момента, но въпреки това Емет не се поколеба да отиде след нея и да я убеди да приеме Бела.

- А нея какво точно я тревожи ? – попита ме Бела, но в очите й нямаше ентусуазъм да узнае отговора. Тя знаеше, за недоволството на Розали още от сблъсъка в училище.

Поех дълбоко въздух чудейки се как да й обясня без да изпадам в подробности унижаващи сестра ми. Аромата й се удари в небцето ми и за момент напрегна мускулите ми. Нямах осигурен допир с Бела за да помогна за баланса си, но сякаш нямах толкова належаща нужда от него. Гърлото ми се напрегна, да, но нямаше желание да опитам вкуса й. Нямаше го онзи инстинкт, който едва бях преодолял в началото.

- Розали най–много от всички ни се измъчва от … от това което сме. – пропуснах думата „вампири” отново неисках да развалям момента – Трудно й е да приеме, че външен човек е наясно с истината. И малко ревнува.

Това беше много свободно и съвсем бегло описване на това, което мислеше сестра ми, но ако й разкажех защо точно ревнува, как за първи път погледна на себе си като на втората в нещо, щях да я унизя, а не исках. Ако навлезех в подробности за спора вчера можеше да издам видението на Алис и да дам храна за нездравословни размисли на Бела , а това не можех да го допусна.

- Розали ревнува от мен ? – изглеждаше искрено изненадана.

- Ти си човек – вдигнах рамене. – Нещо което и на нея и се иска.

Дали нямаше да разбере, че премълчавам нещо?

- О! – промълви тихо – Но и Джаспър …

Не довърши, но знаех какво има в предвид. Джас беше единствения днес, който не протегна ръка за поздрав. Той запази дистанция, но не поради причината, която тя мислеше е със сигурност пак се обвиняваше.

- Тук вината е моя. Споменах ти, че той най–отскоро е привърженик на нашия начин на живот. Предупредих го да се държи на разстояние.

Тя потръпна леко. Предполагам, че колкото й голяма смелост да показваше до момента все пак осъзна каква е причината за предупреждението ми и това предизвика конвулсията на тялото й.

- А Есме и Карлайл … ? – продължи бързо тя.

- Те са щастливи, че аз съм щастлив. Всъщност Есме би те приела дори ако имаше трето око и ципи между пръстите.

Есме никога не беше си представяла Бела като амфибия, но се надявах шеговитата забележка да върне усмивката на лицето й и да оправи настроението й след истината за Розали.

– Откакто сме заедно, все се тревожи за мен, опасява се, че нещо липсва в характера ми, че съм бил прекалено млад, когато Карлайл ме е променил… Така, че сега е във възторг. Всеки път когато те докосна, направо се дави от задоволство.

Това беше абсолютната истина. Есме, ако не сега, съвсем скоро вече щеше да гледа на Бела като на една от нас, макар и без екстра като безмъртие и течна диета прикачени към личноста й.

- Алис ми изглежда много… ентусиазирана.

Сякаш лед скова тялото ми. Знаех защо Алис е толкова въодушевена. Знаех, че тя все още се надява на точно определен развой в бъдещето. Развой с който щях да се боря с всички сили.

- Алис гледа на нещата по свой си начин – казах аз през зъби и знаех, че тя усети не желанието ми да разговарям по темата. Следващите й думи потвърдиха това:

- Май нямаш намерение да обясниш какво имаш в предвид?

Погледнах в очите й и видях искриците в тях. Погледнах нежната и мека кожа, розовите й страни, не алено червени, когато беше засрамена или притеснена, а нежно розови каквито имаха всички хора, нормалните хора. Чух сърцето й, единствената музика, която имаше значение за мен сега и знаех, че няма да й кажа. Не и докато имах избор да не го правя.

Тя също ме гледаше изпитващо питащо. Беше вперила очите си преценяващо в мен , но после явно осъзна че няма да говоря повече по темата и както правеше винаги просто остави нещата неизяснени за сега.

- А какво ти каза Карлайл преди малко ?

Изключително наблюдателна както винаги. Въпреки емоциите около запознаването със семейството ми тя беше видяла безмълвния разговор който проведохме с Карлайл. Беше невероятна !

- Забеляза ли ?

Тя повдигна рамене сякаш нямаше какво да ме учудва в това. Никога преди не бях срещал човек, който да беше така интуитивен. Мислех си че няма вече с какво да ме изненада, а тя го правеше отново и отново.

- Естествено ! – отвърна ми

Отново ме изправяше пред дилема. С нейния късмет определено ме тревожиха неочакваните посетители. Ако не й кажех щеше да усети прекалената ми загриженост в следващите дни, а неможех да виждам мислите й опасността да не разбере нещата правилно беше голяма. А и точно бях разкрил всичко не исках да почвам отново с тайните. Така че поех въздух изпълнен с аромата й и проговорих.

- Искаше да ми сподели нещо. Не знаеше дали бих искал да го споделя с теб.

В разговора Карлайл не го спомена, но ако мислеше че няма да е проблем за мен би го казал на глас. Така или иначе постъпи много тактично и друг едва ли би го забелязал, но това беше Бела, а тя умееше да забелязва неща, които биха се изплъзнали на всеки друг. Дори Есме не забеляза мълчаливия разговор.

- А ще го направиш ли ? – попита ме тя и очите й пак бяха пълни с въпроси, които нямаше да зададе ако аз откажех да коментирам.

- Налага се, защото ще бъда малко…прекомерно покровителствен през следващите няколко дни или седмици и не бих искал да си помислиш, че съм тиранин по душа.

За съжаление нямаше да мога да бъда толкова покровителствен колкото ми се искаше. Ако зависеше от мен щях да изведа Бела от Форкс и околностите докато „гостите” не си тръгнеха. Естествено това беше невъзможно – баща й едва ли би се зарадвал на идеята, а и тя нямаше да ме послуша уверен бях. Понякога беше толкова упорита.

- Какво се е случило?

- Нищо не се е случило. Просто Алис вижда, че скоро ще дойдат посетители. Те знаят, че сме тук, и са любопитни.

- Посетители ? – запита, но знаех че се досеща за какви гости точно става въпрос. Трябваше да й кажа и да я предупредя. С нейния талант да се забърква в неприятности нищо чудно да реши утре отново да се поразходи в гората и да я открият. Щях да съм до нея през повечето време, но за да можех да понеса аромата й се налагаше да ловувам по–често, а това означаваше, че щеше да е сама. Просто се налагаше да научи всичко, а аз се надявах да прояви здрав разум и да внимава повече. Въздъхнах и продължих.

- Да…, те естествено, не са като нас… имам предвид по отношение на ловните си навици. Вероятно изобщо няма да влязат в града, но със сигурност не смятам да те изпускам от поглед, докато не си заминат.

Щях да измисля начин. Може би по често щях да ловувам в парка и да пропускам повече часове в гимназията и без това знаех учебния материал наизуст, а Бела щеше да е в безопасност сред човешките си приятели. Мисълта за лов на елени не ми допадаше особенно, но беше за предпочитане пред алтернативата да я оставя незащитена.

Реакцията й за пореден път ме изненада. За първи път видях страх в очите й, а тялото й потрепери при новината за предстоящото посещение. Не се сдържах и промърморих.

- Най–после някаква разумна реакция! Започвах да си мисля, че изобщо не притежаваш инстинкт за самосъхранение.

Тя не отговори, но заоглежда стаята с прекалено голямо внимание. Явно желаеше да сменим темата, а и нямаше нужда да я плаша още.

- Не очакваше нещо подобно, нали ? – попитах я.

- Не – каза ми искрено.

- Няма ковчези, нито купчини черепи по ъглите… Дори май нямаме паяжини… колко ли си разочарована – закачих я аз.

Знаех как бяха представени домовете ни във филмите и книгите. Рядко се намираше някой човек, който да вярва в съществуването ни, но дори и тогава имаше погрешна представа как всъщност живеем ние и къде. Така че изумлението на Бела от дома ми не ме изненадваше.

- Толкова е светло … просторно. – харесваше й виждах го. Сякаш през нейните очи аз оценявах красотата на дома си наново. До този момент го приемах за даденост, а Есме беше положила толкова много усилия да го реставрира и обзаведе. Да го направи уютен да превърне старата тогава къща в истински дом за нас. Никога не й бях благодарил за това.

- Тук е единственото място, където не се налага да се крием – казах на нея, но всъщност го осъзнах едва сега с пълна сила. Тя Ме караше да виждам света по – друг начин. Харесваше ми.

Последната нота на мелодията излезе изпод пръстите ми и после настъпи тишина. Видях в погледа й вълните на емоциите които я заливаха. Видях физическото им проявление – сълзите в очите й.

- Благодаря ти – прошепна тя, а ръката й се стрелна към очите в опит да избърше и скрие сълзите си. Мразеше да показва слабост. Протегнах ръка за да спася една пропусната от нея капка човечност. Вдигнах пръст към лицето си. Разглеждах поредното доказателство колко различни бяхме. Тази капчица бе недостижима за мен. Въпреки силата си и физическите предимства дадени ми при промяната аз никога нямаше да мога да създам това малко съвършенство.

Държах частица от Бела на пръста си и се чудех каква ли е на вкус. Дали можех да я поставя на езика си? Щеше ли вкуса й да върне онзи демон, който сега държах под железен контрол? Мириса беше на солена вода и съвсем леко ухание на собствения й аромат. Вдишах дълбоко опитвайки се да усетя дали огъня в гърлото се засилва? Не долавях промяна! Копнежа да почуствам тази малка капчица на езика си беше непреодолим, изгарящ. Тогава осъзнах – не беше жажда това, което ме караше да поставя пръст в устата си, а желанието да погълна една частица човечност. Сякаш тази капчица би могла да ме прибли съвсем мъничко поне до човек.

Преди да се разколебая я сложих в устата си. Не я усетих дори. Очаквах чудовището в мен да започне борба с „оковите”, които го задържаха, но нищо не се случи. Просто знаех, че бях поел нещо от нея и това не я застрашавеше. Тази погълната сълза направи Бела част от мен. Когато това достигна до съзнанието ми чуството беше неописуемо. Не можех да го споделя с нея. Сигурно щеше да ме помисли за луд, но не бях. Мъртвото ми сърце вече й пренадлежеше, но сега тя физически беше в тялото ми завинаги. Тази капчица нямаше да се абсорбира от кожата ми, нямаше да се преработи от органите ми тя щеше да съществува в мен вечно.

Погледнах я. Тя ме гледаше въпросително. Не знаех видя ли какво направих или не. Движението на ръката ми беше толкова бързо, че невярвах да е станала свидетел на ритуала извършен от мен. Погледнах очите й търсейки още от сълзите й, но освен незададен въпрос друго нямаше. Усмихнах й се и попитах нещо на което знаех, че няма да устои.

- Искаш ли да видиш останалата част от къщата ?

- Няма ковчези? – саркастично запита, но нюанса на тревога звучеше зад иронията на въпроса й.

Разсмях се. Просто не можех да се сдържа. Въпреки, че виждаше с очите си дома ми все пак митовете които се разказваха за нас бяха оставили своя белег в съзнанието й.

- Никакви ковчези – обещах тържествено.

Поведох я нагоре по стълбите водейки я за ръка към моята стая. Очите й попиваха всеки детайл, а свободнота й ръка се плъзна по перилото.

Самото движение предизвика в мен спомена за точно това докосване, но по моята ръка. Кожата ми пламна и онова страстно желание, онзи трепет в стомаха ми, които нямаха нищо общо с кръвта й се върнаха.

Поех въздуха около нея изпълнен с аромата й за да придобия пълен контрол над себе сипо единствения начин, който бях открил.

- Стаята на Розали и Емет… – започнах да й показвам къщата опитвайки се да държа гласа си спокоен без да издавам, че в мен се водеше отново битка. – …кабинетът на Карлайл… – баланса беше намерен, а тя беше в безопасност – …Стаята на Алис и Джаспър…

Вече почти бяхме достигнали до моето кътче в къщата, когато тя внезапно спря. Погледнах я бързо. Какво става ? Изплаши ли се ? Тя се беше втренчила невярващо във висящия от тавана кръст.

Този път успях да се овладея донякъде и смехът излезе по тих от устните ми.

- Спокойно, можеш да се засмееш. Иронията действително е голяма. – казах й аз. Разбирах привързаността на Карлайл към украшението, но не беше ли прекалено арогантно да държим в дома си една от емблемите на църквата. Олицетворение на божията доброта. Точно ние които не бяхме достойни за нея. Бездушни чудовища пиещи живота на неговите любими творения .

Тя посегна с ръка да докосне дървото, но спря преди да го достигне.

- Май е много стар – предположи.

- Някъде от трийсетте години на седемнайсти век. – вдигнах рамене.

Бела се обърна към мен и очудена попита :

- Защо го държите тук?

Не знаех как изглежда това украшение в очите й. Надявах се да не погледне на него като богохулство. Нямаше как да разбера. Каквото й да мислеше беше защитено от мен, затова отговорих на въпроса й надявайки се да разбере.

- От носталгия. Принадлежал е на бащата на Карлайл.

- Колекционирал е антики ? – колебливо каза тя.

- Не, сам го е направил. Висял на стената над амвона в църквата, в която проповядвал.

Тя бързо извърна лице отново към антиката, но нем ожа да скрие от мен смайването, което беше изписано на лицето й. Дали се учуди че син на свещеник е това което е? Понякога това че не виждах ума й ме побъркваше. Разстройх ли я ?

- Добре ли си ? – гласа ми издаваше тревогата ми.

- На колко години е Карлайл ? – попита ме тихо без да обръща лицето си към мен . Отново грешно преположение беше пресметнала годините и резолтата я смайваше.

- Наскоро отпразнува триста шейсет и втори рожден ден.

Бела обърна лицето си към мен. Очите й бяха разширени от изумление. Този поглед го познавах вече много добре. Любопитството което прочетох в него нямаше да отмине, а и историята на Карлайл беше съществена част от мен и от това, което съм. Знаех, че ще я разбере. Аз самият исках да й я разкажа. Исках да й доверя всичко, да няма тайни. Тя беше част от живота ми вече. Не, не! Беше моят живот и исках да й разкрия историята си. Поех въздух и без да я изпускам от поглед, за да мога да разбера ако нещо и дойде в повече, започнах да разказвам историята на създателя си, на баща си. Историята на човека създал семейството и на който аз се възхищавах от близо век.

Заразказвах й историята на Карлайл.