“Карлайл” – глава 18 от “Среднощно слънце”

Автор: WomanitKa

Коректор: Izida

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

- Карлайл смята, че е роден в Лондон през четиридесетте години на седемнадесети век. По онова време не отбелязвали годините особено прилежно, поне що се отнася до обикновените хора. Но било точно преди управлението на Кромуел.

Наблюдавах я внимателно, знаех учебния материал по история перфектно и бях наясно, че името й говори достатъчно, за да направи връзката между годините и историята, която й разказвах. Тя запази самообладание. Лицето й остана непроменено, което беше достатъчно, за да усетя, че го прави насила, за да е храбра за мен, да ме успокои.

-        Бил единствен син на английски пастор. Майка му починала при раждането. Баща му бил твърде нетолерантен човек.

„Нетолерантен” беше  слаба дума, за да опиша бащата на Карлайл. Всеки път, когато се сещах за него, гневът ме заливаше, но едновременно с това и удивлението: Как може Карлайл да е син на подобен човек?! Бях се опитал веднъж да опиша на Карлайл точно какво мисля за отеца му, но с присъщата си доброта той ме помоли да не бъда толкова краен, и че човек не избира родителите си, но е длъжен да ги уважава. Беше прав разбира се и никога повече не започнах темата отново, но и не можах да се примиря с глупостта и тесногръдието на биологичния баща на моя създател.

-        Когато протестантите дошли на власт – продължих с разказа без да правя Бела свидетел на непоносимостта си към стареца, това дължах на Карлайл. Щях обаче да й разкажа всичко.Сама щеше да си направи изводите и преценката – проявил огромен ентусиазъм в преследването на католиците и привържениците на други религии. Освен това, силно вярвал в проявленията на злото. Водел гонитби на вещици, върколаци … и вампири.

Бела застина при последната дума. Не знаех дали беше заради самата дума или заради предположението, че бащата може би после е преследвал и сина си. Не исках да я питам, щеше да ми каже предположенията си после сигурен бях. А и тепърва щеше да разбере, че заради глупостта на стария пастор бяха измрели стотици невинни повече, отколкото бях убил аз самия. И въпреки това аз се водех чудовище, а той свят човек.Каква ирония?!

-        Изгорили доста невинни хора, естествено, съществата, които преследвал не били толкова лесни за залавяне. Когато свещеникът остарял, поставил послушния си син начело на тези гонения. В началото Карлайл го разочаровал – не бил склонен да прибързва с обвиненията, да вижда демони там, където не съществували.

Пак слаба дума. Заплахите и настояванията на стареца да наблегне на “мисията която му е поставил” едва ли могат да се опишат като просто разочарование. Бях видял мъката на Карлайл в спомените му. Бях видял как се бори с всички сили да озапти манията на баща си и същевремено да бъде добър син. Само тези мисли ми бяха достатъчни за да намразя озлобения старец и да се възхитя отново на търпението и добротата на Карлайл.

-         Но бил упорит и доста по-умен от баща си. Всъщност открил сборище на истински вампири, които се криели в каналите на града и излизали на лов само нощно време. В онези дни, когато чудовищата не били само митове и легенди, мнозина живеели по този начин. Хората грабнали вили, и естествено, факли –

Тук се засмях горчиво – разбира се огъня би унищожил вампир, но глупакът доближил се толкова близо до него, едва ли би оцелял, за да успее да го подпали.

-        и зачакали там, където според Карлайл чудовищата     излизали на улицата. Накрая единият от тях се показал.

В началото, когато го срещнах, Карлайл още не беше превъзмогнал напълно случилото се. Имаше въпроси в главата му, на които вече нямаше как да си отговори: Ако не беше избързал толкова? Ако беше избрал да се опълчи на баща си и да поеме пътя, който винаги е искал и вместо да е пастор, да лекува хора ? Накрая отговорът винаги беше: Така е било писано ! Спомняше си ясно всеки аспект на онази нощ, от нападението до вонящите картофи и болката. Ужасната болка. Бела ме гледаше, а очите й, очакващи и големи даже не мигваха.

- Вероятно е бил изключително стар, изнемощял от глад. Карлайл го чул да се провиква на латински към другите, когато надушил тълпата. Хукнал из улиците и Карлайл – бил на двадесет и три и много бърз – повел гонитбата.

Създанието лесно можело да ги надбяга, но според Карлайл бил твърде гладен, затова се обърнал и нападнал. Хвърлил се първо върху Карлайл, но останалите го следвали плътно, така че се наложило да се защитава. Убил двама и отвлякъл трети, оставяйки Карлайл потънал в кръв на улицата.

Спрях ужасен. Какво направих?! Прехвърлих бързо думите, които бях използвал, търсейки в тях нещо, което би могло да подскаже на Бела, как точно се превръща човек в такова бездушно същество като нас. Знаех на какво е способна понякога, и че най – малкото късче изпусната в повече информация би могла да я поведе по пътя, който не исках да поема никога.

Тя ме гледаше въпросително. Беше осъзнала, че крия нещо. Молех се само, както винаги, теорията върху премълчаното да не е близо до истината.

-        Карлайл знаел, какво ще направи баща му. Телата щели да бъдат изгорени – всичко, докоснато от чудовището, трябвало да се унищожи. Действал инстинктивно, за да спаси живота си. Изпълзял от уличката, докато тълпата продължавала да преследва хищника и неговата жертва. Скрил се в някакво мазе и прекарал три дни, заровен в купчина гниещи картофи. Цяло чудо е, че е успял да запази тишина и така не го открили. После всичко приключило и той осъзнал в какво се е превърнал.

Разказвах й с глух глас. Усещах, че говоря тихо, но вътре в себе си преживявах всичко. Знаех какво е чуствал Карлайл тогава, бях го виждал в главата му. Усещах болката от превръщането му в мислите си, познавах вонята на картофите, които го бяха спасили от изгаряне, и разбира се пламъка навсякъде в тялото му. Все едно някой изгаря вътрешностите ти и после ги заменя с нови, студени. Знаех, защо му е било по-лесно да издържи на болката и на мъчението в тялото си. Но и това не можех да споделя с Бела. Бащата на Карлайл освен “нетолерантен” към различните, вярваше и във възпитателната сила на камшика. Баща ми имаше бегли спомени за наказанията, на които е бил подлаган. В църквата зад амвона, на който висял кръста, коленичил гол, без риза, понасящ поредните удари целящи да изкоренят злото в душата му.

С мъка се измъкнах от капана на спомените си. Бела изглеждаше шокирана. Лицето й беше побеляло. Сърцето й беше забързало ритъма си. И въпреки,че дишането й беше равномерно, нещо не беше наред !

- Как се чустваш ? – попитах.

- Добре съм – отговори, но навика й да прехапва устната си когато се страхува да не каже или попита нещо неподходящо издаваше желанието й да научи още. Искаше да задава въпроси, но я спираше нещо ! Усмихнах й се окуражаващо :

- Предполагам, имаш още няколко въпроса .

- Няколко, да.

Знаех, че изгаря от любопитство и съвсем не бяха просто няколко въпроса. Така, че повеждайки я за ръката я насочих към стаята в къщата, която съхраняваше историята на Карлайл – кабинета му. Самият Карлайл беше в него и може би щеше да пожелае сам да разкаже за себе си това, което прецени.

-        Ела тогава. Ще ти покажа.

До вратата спрях и почуках бързо. Не мисля, че Бела дори успя да види движението на ръката ми, но дори и да не бях почукал Карлайл знаеше, че сме пред вратата.

„Интересно, тези симптоми, описани по този начин дават съвсем различна диагноза”

Баща ми мислеше по някакъв случай в болницата.Никога не се уморяваше да преглежда отново и отново всички томове с медицинска литература, които имахме в къщата.

Чу почукването ми и това го отдели от книгата.

-        Влезте – покани ни. Питаше се какво ли ни води при него.

„Трябва да довърша тази глава, дава съвсем нова гледна точка върху проблема” – мислеше докато отбеляза страницата, до която беше стигнал и затвори книгата.

-        С какво мога да съм ви полезен? – попита и дружелюбно стана от стола.

-        Исках да покажа на Бела нещичко от нашата история.Всъщност от твоята история. – казах му, но се постарах да оставя Бела между нас. Трябваше да мога да разговарям с баща си без наблюдателния й поглед да виждаше това. Ако Карлайл насочеше разговора в неправилна посока щях да мога да реагирам и да го предупредя.

-        Не искаме да те безпокоим – тактично отбеляза Бела.

“Колко е мила и внимателна. Дано всичко приключи добре!” дойде към мен от мислите на баща ми, а на глас каза само:

-        Няма проблем. Откъде ще започнем?

-        От Коларя – отвърнах бързо за да му покажа,че сме минали часта с превръщането и не желая да се връщаме на нея.

Баща ми ме погледна въпросително, но не можех да бъда по-категоричен пред Бела. За това нежно положих длан на рамото й и я обърнах към вратата.Сърцето й прокънтя в стаята, както всеки път, когато я докоснех. Усмивката на Карлайл не закъсня. Стената около вратата разказваше картинно цялата история на създателя на клана Кълън. Не знаех как изглежда странния пъзел нареден на стената през човешко око, но предполагах, че беше като цапаница , хаос без видим ред и логика в подредбата, но картините, всяка една от тях, беше хронологично късче от живота на Карлайл.

Заведох я до началото на стената пред картината, която шеговито наричахме “Коларя”. На картината беше изобразен Лондон от седемнадесети век. Течащата Темза и един от мостовете над нея. Нарисувана беше от вампир, когото Карлайл срещнал в Италия. Бяхме я кръстили на една незабележима с просто човешко око фигура в края на моста. Художникът беше изпипал всеки детайл от каруцата и човека на капрата, но Бела нямаше да може да се наслади освен с лупа, но сега друго беше по важно от ретроспекцията на картината. Важна беше историята скрита в нея.

-        Лондон през петдесетте години на седемнадесети век – наруших тишината.

-        Лондон на моята младост – изказа мислите си на глас Карлайл. Под мен Бела трепна уплашена от гласа му.

-        Защо не разкажеш ти ? – попитах аз баща си, но тайно се надявах да не се съгласи. Някой детайли трябваше да се пропуснат, а не знаех, дали той щеше да го направи. Бела обърна гръб на картината и се обърна към баща ми.

Той я погледна и й се усмихна.Мислено Карлайл се обърна към мен:

“Мисля, че ти ще се справиш по – добре, сине. Не знам дали преценката ми за онов,а което Бела може да понесе ще бъде правилна. Някои детайли може да не приеме, а аз едва ли ще усетя кои. А и без това исках да отида в болницата, има болен лекар, хубаво е да съм на линия. За разлика от другите аз не боледувам, нали така ?”

Гласно за Бела той каза:

-        Бих го направил, но малко закъснявам. От болницата ми се обадиха сутринта, доктор Сноу е болен. Освен това, знаеш историята точно толкова добре, колкото и аз.

“Всичко се нарежда, сине! Трябва само малко вяра. Гордея се с теб и да знаеш тя е прекрасна. Есме вече е влюбена в нея.”

След това след още една усмивка към Бела, Каралайл излезе от стаята.

Погледнах Бела – беше вперила очи в малката картина на стената. Лицето й беше спокойно и съсредоточено, устните й леко отворени, а долната й устна така примамлива и по-плътна от горната, беше с отпечатък от зъбите й, които имаха навика да я прехапват от време на време. Искаше ми се да я целуна, да я усетя между моите устни. И изведнъж с част от мозъка си осъзнах, че откакто погълнах сълзата й не съм изпитвал нужда да търся баланса в себе си. Имаше го, но сякаш го постигах машинално, без да се замислям. Болката в гърлото я имаше, сега я усещах, когато умишлено я проверих, но дотогава сякаш бях забравил за нея. Странно, аз никога не забравях, това беше един от бонусите при превръщането.

-        И какво се случило после ?- извади ме от размислите Бела и ме погледна очакващо – След като осъзнал какво се е случило с него ?

Погледнах картината закачена до Лондонския пейзаж. Беше мрачна като настроението на Карлайл, когато осъзнал какво е. С краски, обрисуващи бунта му срещу чудовището, което се очаквало да бъде. Мракът, който беше завладял до толкова съзнанието му, че баща ми, който вярваше в Божията доброта и в това, че не сме лишени от душа, решил да извърши непростим грях и да посегне на себе си.

-        Когато разбрал в какво се е превърнал- той възстанал. Опитал се да се самоунищожи. Но това не се постига лесно.

В главата ми бавно изникваха спомените на Карлайл болката му, безсилието му.

-Как? – смаяно попита Бела.

- Скачал от високи места, опитал се да се удави в океана … но бил съвсем в началото на новия си живот и много силен.Невероятно е, че е успявал да се съпротивлява на…глада…макар да бил толкова нов.

Карлайл след това винаги се чудеше защо се е получило така. Имаше зад гърба си 4-и вампира, които беше създал сам, и никой с такъв самоконтрол като неговия. Виждах как изгражда теориите си, до една непроверени, защото нямаше други освен нас и Денали, които да се хранят с животни. Питаше се дали знанието за това, какво е, му е дало някаква сила да преодолее изпитанията на жаждата върху себе си.

Продължавах да говоря, макар части от този разказ да бяха някак прекалено нереални за човек. Не знаех как ще ги приеме, но отчаяно исках да разкрия всичко за себе си, за историята на семейството.

-        В началото инстинктът е изключително силен, заглушава всичко останало. Но той бил толкова отвратен от себе си, че събрал сили и опитал да се самоубие с глад.

Не знаех и до сега как е успял ? Виждах го в мислите му, знаех как е разсъждавал, но не можех да повярвам, че току що „роден” вампир може да се съпротивлява на жаждата си толкова силно, така самоотвержено. Аз самият не бях успял. Това беше едно от най-тъмните неща в миналото ми и едва ли някога щях да успея да намеря в себе си оправдание за онова, което бях извършил.

-        Това възможно ли е ? – глухо прекъсна мислите ми тя.

-        Не, твърде малко са начините, по които можем да бъдем убити.

Сякаш виждах как в главата й се оформи следващият въпрос, но не исках да вървим в тази посока. Съвсем лесно би могла да мине от това, “как умира чудовище като мен” към това, “как се става вампир” . Беше отворила устни да попита, за това побързах да я изпреваря.

-        Така че на края силно изгладнял, а в последствие достигнал крайно изтощение. Гледал да е максимално далече от хората, съзнавайки че волята му също отслабвала. Месеци наред се лутал само нощно време, търсейки най – самотните места, изпълнен с ненавист към себе си.

Карлайл беше прекарал почти година сам , абсолютно сам. Агонията му не можех да я опиша – не само ненавистта към новото му същество, но и невъзможността да сложи край на болката и мъката си. До една нощ. Нощ, в която се върнала надеждата, че не всичко е загубено.

-        Една нощ покрай скривалището му минало стадо сърни. До такава степен бил полудял от жажда, че нападнал, без да се замисли. Силите му се възвърнали и осъзнал, че има начин да не е противното чудовище, в което се страхувал, че се е превърнал. Нима в предишният си живот не бил ял дивеч ?

След тази нощ Карлайл отново беше повярвал, че има надежда, че имаме избор и не е невъзможно да устоим на същността си. Повярвал, че може да заживее отново ако не нормално, то поне много близо до нормалното. Върнал се при баща си. Опитал се да му обясни, да го накара да разбере. Тук отново ме обзе ярост. Как беше възможно нито веднъж Каралайл да не се ядоса и разгневи на баща си?!

Нямаше как да разкажа, как стареца не само не го изслушал, но го обявил за издирване и унищожение.

Нямаше да бъде коректно към Карлайл. Въпреки огорчението, той изпитваше огромна почит към баща си и се натъжаваше, когато някой го нападаше, пък било то и с основание. За това пропуснах частта с вилите и огъня. Опитал да влезе в църквата на баща си, за да им покаже, че Бог го приема в дома си и как беше избягал, след като баща му собственоръчно беше подпалил храма. Изгорял до основи както и мостовете на Карлайл с човешкия му живот. Единственото, останало от живота му тогава, беше старият кръст, който висеше в къщата, оцелял като по чудо, както самият Карлайл. Взел го от отломките и обърнал гръб на миналото си.

Продължих разказа за Бела без подробностите. Това даже Есме не го знаеше. Просто от мен Карлайл не беше успял да го скрие.

- През следващите месеци се оформила новата му философия. Можел да съществува и без да бъде демон. Открил отново себе си. Започнал по-пълноценно да използва времето си. По природа бил интелигентен, жаден за знания. Сега разполагал с неограничено време.

Учел през нощта, планирал през деня. Стигнал до Франция с плуване и …

-        Стигнал до Франция с плуване? – някак странно изумена звучеше Бела.

-        Хората най – редовно плуват през Ламанша, Бела.

-        Да, вярно. Просто прозвуча странно в този контекст. Продължавай. – каза ми нетърпеливо.

-        Плуването е лесно за нас.

-        За вас всичко е лесно – иронично отбеляза тя и разбира се беше права, но тонът й ме развесели звучеше почти… завистливо. Сякаш можеше някой да ни завижда за това, което сме .

Изчаках я да довърши коментара си, но явно нещо в изражението ми я накара да спре и вместо това да ми обещае :

-        Няма повече да те прекъсвам, обещавам.

Засмях се, защото знаех, че няма да удържи на обещанието си. Някои от нещата щяха да я изумят и нямаше да се сдържи. Щеше да си наруши обещанието и то само след секунди.

-        Защото всъщност нямаме потребност да дишаме.

-        Какво ? – не ме изненада с реакцията си тя.

-        Не, не, обеща – разсмях се аз на изражението й и това, че този път отгатнах как ще реагира правилно. Видях, как се готви да спори, за това долепих пръста си до устните й, за да я спра. Никога нямаше да свикна с огъня на устните й. Дори най – малкото докосване до тях изгаряше. – Искаш ли да чуеш историята, или не ?

Предварително знаех отговора.

-        Не може да ми сервираш такова нещо и да очакваш да не реагирам – промърмори тя изпод пръста ми, а дъхът и  беше като огнен език с една едничка цел – да ме разстопи, като започне от пръста ми, опрян в устните й. Почти непоносимо беше. Исках да я докосвам, но не с ръка. Исках да усетя устните й върху моите, да ме залее онази поглъщаща страст, да чуя как кръвта бушува във вените й, но не можех да се поддам сега. Отместих пръст от устните й, но не можех да се лиша от допира й. Исках да чуя пулса й. Затова не отпуснах ръката си, а опрях пръсти в шията й. Разбира се, посрещна ме любимата ми мелодия – сърцето й реагира както винаги бурно на докосването ми.

-        Не ви се налага да дишате ? – гласът й прекъсна вълната от емоции.

-        Не, не е необходимо. Просто навик – примирено повдигнах рамене. Любопитството й беше голямо и нямаше да позволи разсейване. Искаше да разбере, да узнае цялата история.

-        Колко време можете да издържите … без да дишате ?

Последната част на изречението я изрече накъсано, все още невярващо, но в очите й нямаше страх, а само искрена изненада.

-        Неограничено, предполагам.Нямам представа. Става малко неудобно, оставаш без обоняние.

-        Малко неудобно – повтори думите ми сякаш за да ги осъзнае по – добре.

Съсредоточих се върху лицето й. Това, което беше научила току що, не беше лесно за преглъщане. Дали бях стигнал границата на възприемчивост? Щеше ли това да бъде нещото, което ще отприщи в нея страха. Беше ли осъзнала най- после какво точно представлявахме ?

-        Какво има? – попита тихо и докосна лицето ми. Как ли съм изглеждал за да прозвучи така загрижено? Погледнах в единственото огледало наоколо, а именно очите й и видях.. Бях твърде напрегнат. Сериозното ми изражение сигурно я беше уплашило. Допирът й върна живота в замръзналото ми лице въздъхнах и се опитах да й обясня.

-        Все чакам да се случи.

-        Да се случи какво ? – не ме остави да довърша тя.

-        Знам, че в някакъв момент нещо, което ти кажа, или нещо, което сама ще видиш, ще ти дойде в повече. И ще побегнеш с писъци.

Усмихнах се повече, за да облекча напрежението в думите си. Вече не знаех, колко пъти очаквах точно подобна реакция от нея. Всеки път се подготвях вътрешно ако се случи да я оставя да си отиде. Да я пусна. За нейно добро , за безопасността и щастието й. И всеки път болката от възможността не намаляваше , а ставаше по – голяма. Сега пак бях в същото положение. Но частта от мен, която искаше Бела до себе си, беше още по – голяма. И въпреки това нямаше да я спра.

-        Няма да те спра. Дори искам да се случи, защото искам да си в безопасност. И все пак искам да бъда с теб. Две желания, които е невъзможно да съвместя…

Спрях потока от думи, загледан в лицето й. Търсех някакво разколебаване, страх. Нещо, което да ми покаже, че тя не иска да е част от живота ми, че иска да си тръгне и да не се обърне никога.

-        Нямам намерение да побегна – обеща тя без капчица колебание.

-        Ще видим – усмихнах й се . Все още не бе чула цялата история.

Смръщи ми се леко , закачливо и каза:

-        Добре, де, продължавай – Карлайл доплувал до Франция.

Идваше онази част от историята, която беше опасна както за нея така и за семейството ми. Но тя, вече и без друго, знаеше опасно много. Не се съмнявах в нея. Беше доказала неведнъж, че е дискретна и умее да пази тайна. Карлайл беше оставил решението на мен. А аз се бях уморил от тайни. Щях да нахвърлям щрихите без подробности, какво щеше да се случи със семейството ми ако онези, за които смятах да й разкажа разберат, че съм нарушил най – важното правило и съм разкрил съществуването ни.

Обърнах се към картината изобразяваща следващия етап от пътуването на Карлайл. Най – голямата от всички на стената, най – цветната. Помпозна и натруфена – абсолютно изцяло отговаряща на същността на онези, за които разказваше – Волтурите.

-        Карлайл доплувал до Франция и продължил през Европа, към тамошните университети. Нощно време изучвал музика, естествени науки, медицина. Открил призванието си и изкуплението си в това, да спасява човешки животи. Не мога да намеря подходящите думи, за да опиша борбата му. Нужни му били два века мъчителни усилия, за да усъвършенства самоконтрола си. Сега е направо имунизиран срещу миризма на човешка кръв и е в състояние да върши любимата си работа, без това да му причинява агония. Болницата му носи невероятен душевен мир…

Всъщност не беше имунизиран. Надушваше кръвта като всички нас. Огъня в гърлото беше като при всички ни, но болката беше тъпа, почти незабележима. Беше ми го обяснил преди, но не можах да го разбера напълно. Сега обаче го разбирах. Беше открил нещо прекалено важно за него, прекалено значимо. А жаждата би била пречка да го върши.

И беше решил както аз реших за себе си. Не знаех дали ще успея да постигна неговия самоконтрол и дали огнените езици в гърлото ми ще намалеят някога, но определено имах напредък. Сега ги усещах ,знаех че е заради близостта й, но го нямаше напрежението в мускулите, нямаше го желанието да изчезне болката. Имаше само радост, че е тук до мен, и че семейството ми я прие като отдавна чакана дъщеря. Е, поне Есме я прие така. Отърсих се от мислите си и отново се насочих към разказа .

За да й посоча къде да погледне почуках леко с пръстите си по картината.

-        А докато учел в Италия, открил другите. Били много по – цивилизовани и образовани от призраците в лондонските канали.

По – цивилизовани, но все пак чудовища. Добре облечени, с винаги изискани маниери, но това беше само фасада. Каралайл беше видял и другата им страна – манията за власт, манипулациите, жестокостта. И това бе само върхът на айсберга. Докоснах с ръка добре познатите образи. Аро, Марк, Кай и Карлайл. Дори художникът бе уловил разликата между тях. Жестоките лица на тримата вампири, гледащи на себе си като на кралете на вампирите, контрастираха с топлотата, идваща от лицето на баща ми, която беше уловил художникът.

-        Солимена бил дълбоко вдъхновен от приятелите на Карлайл. – продължих аз – Често ги рисувал като богове.

Засмях се тихо. Аро донякъде се изживяваше като такъв. Държеше много на пълното обожание и себеотдаване от свитата си.

-Аро, Марк и Кай – посочвах всеки един от тях поотделно и се молех това да е единственото запознаване на Бела с тях – Нощните покровители на изкуството.

- Какво ли е станало с тях ? – каза тя, но сякаш не осъзнаваше че говори на глас. Посегна към картината, но както и преди с кръста на Карлайл задържа пръста си на разстояние.

- Все още са си там. Както са били от Бог знае колко хилядолетия. Карлайл останал с тях за кратко, едва няколко десетилетия. Невероятно се възхищавал на обноските им, на тяхната изтънченост, но те упорито се опитвали да го излекуват от отвращението му към „естествения му хранителен източник”, както го наричали. Опитвали се да го разубедят, а той се опитвал да разубеди тях, безуспешно и за двете страни.

Съвсем повърхностно разказах историята. Не виждах смисъл да я плаша с всички „кървави подробности”.

Карлайл беше подлаган на постоянни атаки от Аро в опит да го върне в правия път. Бяха го изкушавали по всички възможни начини. Аро можеше да бъде много упорит, когато си поставеше някаква цел. Беше започнал с настояване Карлайл да му прави компания на „масата”. Незнаех точно как Карлайл беше успял да издържи. Тогава все още не беше със същия самоконтрол, който имаше сега. Да вижда хранещия се вампир и прясно разливащата се кръв толкова близо до себе си било невероятно изкушение. Но устоял.

Гледал как Аро въздава правосъдие, как манипулира всички около себе си. Опитал се с цялото търпение, на което бил способен, да промени поне малко жестокото им съществуване. Дори веднъж успял да го убеди да го придружи на негов лов. Аро не бил впечатлен. Гледал на това като на „временна невменяемост”, като на нещо, което с времето ще отмине ще се излекува. Видял любознателността на Карлайл и се възползвал от нея, за да го задържи по-близо до себе си. Баща ми винаги е бил интересен събеседник. Но дори и това не можело да задържи дълго Карлайл в този свят на насилие и интриги. При първия удобен случай ги беше напуснал. Аро бил загубил надежда да го приобщи. Притеснявал се баща ми да не зарази и други с „лудостта си” . Надявал се,  когато Карлайл прекара няколко години сам, да се върне, изоставил състраданието и хуманността си и да се присъедини истински към тях. Възможно беше след време да го потърси – Аро не признаваше пораженията.

Не беше нужно Бела да знае всичко това. А и колкото по-малко знаеше за Волтури, толкова по-добре.

- По това време Каралайл – продължих да говоря – решил да поеме към Новия свят. Мечтаел да открие други като себе си. Разбираш ли, бил много самотен.

Дълго време не попадал на никого. Но с течение на времето хората все по – малко вярвали в чудовища и той открил, че може да общува с нищо неподозиращите човеци, сякаш е един от тях.

Спомените му тук отново бяха мъчителни. Не можеше да се сближи прекалено с никого. Не можеше да разкрие какъв е на нито един от хората, с които имал контакти. Правилото да не издаваме пред смъртните кои сме не трябваше да бъде нарушавано. Той виждаше логиката, беше я изпитал върху себе си. Какъв бил смисълът да се привързва, да създава някакви по-близки контакти, след като трябваше да изостави всичко след само няколко години. Самотата му беше неописуема. Не исках да ангажирам ума й със знанието , че след време трябваше да си тръгнем от Форкс. Щях да мисля за това тогава.

Тя ме гледаше и поемаше всяка една моя дума. Продължих, знаейки до къде ме води историята, а именно до мен. До моят първи ден като вампир и последният ми като човек.

- Започнал да практикува медицина. Но близостта, за която копнеел, му се изплъзвала, не можел да рискува да създаде близки отношения.

Когато започнала грипната епидемия, той работел нощни смени в една болница в Чикаго. От няколко години му се въртяла идеята, че щом не може да си намери другар, трябва да си създаде такъв и вече бил почти готов да действа. Не бил напълно сигурен как се е случила неговата собствена трансформация, затова се колебаел. А и ненавиждал мисълта да отнеме нечий човешки живот така, както откраднали неговия. Точно в такова настроение попаднал на мен. За мен нямало надежда – бил съм в отделението на умиращите. Лично той лекувал родителите ми и знаел, че съм сам на този свят. Решил да опита …

Не беше решил – бяха го помолили. Нещо като предсмъртно желание на умиращата ми майка. Винаги съм се чудел как беше разбрала, че точно Карлайл може да ме запази жив или поне съществуващ. Беше му минавала мисълта, че тя е знаела какъв е. Но аз не помнех нищо и не можех да знам, в какво е вярвала тогава майка ми. Но сега с Бела до мен и умението й да ме държи извън главата си, умение, което бях почти сигурен, че до някаква степен има и баща й, се чудех можеше ли аз да съм придобил таланта си от човешките си родители? Беше ли възможно майка ми тогава да е видяла, да е прочела или усетила по някакъв начин мислите на Карлайл ?

Нямаше как да науча вече. За едно бях благодарен – бях оцелял и открил в Бела смисъла на съществуването си. Усмихнах се и се обърнах към нея да я погледна, да я вдишам, да я усетя с всяка фибра на мраморното си тяло, дори с болката в гърлото. Всичко сега придобиваше смисъл и смисълът беше крехкото същество стоящо до мен.

-        И така кръгът се затворил – приключих разказа аз. Или поне така си мислех.

-        Значи винаги си бил с Карлайл, така ли ? – попита ме тя, а аз замръзнах за секунда, знаейки накъде поема историята и че ще й разкажа най – мрачната, най – тъмната и най – кървавата част от своята собствена история.

-        Почти винаги – казах й. Прегърнах с ръка крехката й талия и я придърпах леко и нежно по-близо до себе си. А след това я поведох към вратата. Мълчах, не знаех как да започна, а и не исках. Притесняваше ме реакцията й. Щеше да има пълното право да се отврати от мен, да избяга. А аз щях да съм заслужил всяка секунда болка, с която щях да живея след това и пак нямаше да изкупя животите, които бях отнел.

Поведох я мълчаливо по коридора към своята стая, решен да изчакам. Ако не настоеше да й обясня нямаше да го правя. Страхливец – изкрещях си вътрешно. И беше вярно. Аз бях неразрушим физически, но ако тя си тръгнеше – все едно щях да съм мъртъв. Бях прекалено голям егоист, за да предизвикам кончината си сам.

- Почти? – погледна ме тя, а в погледа й видях лицето си. Жълтите ми очи, които показваха избора ми да последвам пътя на Карлайл. Чертите, които си мислех, че с времето, ако не същите, то ще придобият поне малко величието и добротата , топлината на лицето на създателя ми. Виждах любовта й, усещах доверието й и ясно си представих как след малко възхищението, което виждах в очите й,  се сменя с погнуса, с обвинения.

Въздъхнах, поемайки за пореден път болезнения й аромат и приех съдбата си.

-        Ами, прекарах типичен период на непокорно юношество – около десет години, след като бях … роден …създаден или каквото там предпочиташ да го наричаме. Неговият живот на въздържание беше неприемлив за мен и го намразих за това, че ограничаваше апетитите ми. Така че известно време бях сам.

-        Така ли? – възкликна тя, но в очите й нямаше страх, само чисто любопитство.

Бела беше невероятна. Откъде намираше в това нежно тяло толкова много сила, за да поеме шока, който би трябвало да я е повалил вече. Та тя дори не трепна.

-        Това не те ли отвращава ? – запитах, неспособен да повярвам, на очите си.

-        Не – шокира ме още повече. Просто трябваше да ми каже. Не понасях да не мога да разбера. Откъде се появи това ?

-        А защо не ?

-        Ами предполагам … защото звучи логично.

Смехът напираше в гърлото ми и накрая не можех да го спра. Излезе малко по-силен от обикновения, който си позволявах пред нея. Но от всичко най – малко очаквах аз да съм шокираният.

-        От момента на повторното ми раждане – започнах вече същинската част с глас почти като шепот – имах преимуществото да зная, какво мисли всеки около мен – както хора, така и нехора. Затова ми бяха нужни десет години, за да се опълча на Карлайл – можех да прочета колко съвършено искрен е, разбирах напълно, защо живее по този начин. И ми трябваха само няколко години, за да се завърна при него и да прегърна идеите му. Мислех, че понеже съм изключение, ще се спася от … депресията… която съпътства съвестта. Тъй като можех да прочета мислите на плячката си, можех да подминавам невинните и да преследвам единствено злите. Например, ако в тъмна уличка настигнех убиец, погнал младо момиче: ако успеех да я спася, то значи не съм чак толкова отвратителен.

Тя потрепери, когато замлъкнах. Не знаех дали е от личния й спомен в онази тъмна уличка на Порт Анджелис, или е заради моите признания. Имах ли право да й напомням ужаса от онази част, и то само защото копнеех толкова много да ме разбере, да ми прости. Каквато и причина да изтъквах обаче в онези дни аз бях чудовище. Хората , ако можех изобщо да ги нарека така, бяха убийци, изнасилвачи – най – долната утайка на обществото, а аз поемах част от тях в себе си. Не просто поемах част от живота им , изсмуквах ги и така съществувах аз. След време се почувах толкова омърсен, толкова отвратен от себе си. Виждах ги с очите си – онези, човешките чудовища, които все пак бяха наградени и бяха продължили напред. А аз…аз бях прокълнат, без душа, без път, просто съществуващ. Кое тогава ме правеше по-различен от тях? Кое ми даваше правото да решавам, че те не заслужават да живеят? Веднъж застигнала ме съвестта, вече не можех да я пренебрегвам. Тогава осъзнах истинността в идеологията на Карлайл. Но това си беше моето наказание и нямаше да направя Бела част от него. Бяхме спрели вече пред вратата на стаята ми, за това просто набързо разказах най – сбито случилото се.

-        Но с времето започнах да съзирам чудовището в очите си. Не можех да избягам от вината за многото отнети човешки животи, независимо как се оправдавах. Така че се върнах при Карлайл и Есме. Приеха ме като изгубения си син. Което бе повече, отколкото заслужавах.

След това отворих вратата и я поканих в стаята си – единственото останало лично пространство, с което не беше все още запозната.

- Моята стая -  и с жест я поканих вътре. С това тайните бяха казани. За моя изненада това , че тя знаеше всичко за нас, ми донесе не само облекчение. Беше невероятно, истинско и неземно щастие. Тя знаеше всичко и въпреки това прекрачи прага и влезе в стаята ми.