Играта – Глава 19 от “ Среднощно слънце “ (част Първа)

Автор WomanitKa

Редактор: Fairy

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права и е само фен-материал с некомерсиална цел.

Тя прекрачи вратата и вече официално бях споделил всичко с нея. Всяко мое кътче беше вече и нейно. Всяка моя мисъл, която не я застрашаваше, беше споделена. Дори мракът в мен беше на показ. Никога досега не бях се „разголвал” толкова пред чужд човек, някой, който не носи фамилията Кълън. Щастието, което се разливаше в мен, не ми беше познато, но определено беше желано и приветствано.

Такова облекчение. Гледах я как разглежда стаята ми – стените, прозорците заемащи цялата задна стена, виждах как очите й се разширяват при вида на планините. Гледката беше запленила и мен навремето.

Погледът й пробяга по стената с дисковете ми. Знаех как й изглежда. Количеството беше впечатляващо, но бях имал доста време да събирам музиката си.

Учуди ме факта, че почуствах стаята си някак по-различна, по-топла. Сякаш с влизането си Бела запълваше някаква празнина, която не бях усетил, но я осъзнах сега, когато изчезна.

- Заради акустиката? – попита и аз видях, че гледаше към тапицерията на стените. Спомних си как беше полудяла Алис, когато се оказа, че стените ще бъдат в малко по-тъмен нюанс от пода. Тогава за първи път бях осъзнал, че малката ми сестра е леко луда. Чух думи от устата й, които никак не подхождаха на дама – Есме не пропусна да й го напомни после. И всичко това заради съвсем леко по-тъмния цвят.

Засмях се на спомена и кимнах на Бела в отговор.

Взех дистанционното и пуснах уредбата. Музиката се разнесе тихо из стаята, а Бела се приближи към дисковете и започна да оглежда внушителната ми колекция.

Аромата й и мекият джаз, който се лееше от уредбата, бяха сякаш в симбиоза. Мирисът й танцуваше около мен, напрягайки гърлото ми, отваряйки празнота в стомаха ми, но и толкова красив толкова чувствен. За първи път откакто бяхме дошли в къщата, болката в гърлото привлече вниманието ми. Но не беше като онзи път в класната стая, беше поносима, беше под контрол. Нямах усещането за обреченост, а въпреки болката бях щастлив.

- На какъв принцип са организирани ? – беше очарователна, любопитна и беше с мен. Прекрасна мисъл.

- Ъмм, по година,а после в рамките на годината, според лични предпочитания.

Мисълта не си отиваше. Тя знаеше всичко и беше тук. Не си тръгна. Бела се обърна и явно нещо в изражението ми я учуди затова попита:

- Какво ?

- Сигурен бях, че ще почувствам облекчение. Когато ти кажа всичко и вече няма да има нужда да крия нищо. Не очаквах, че ще почуствам още нещо. Харесва ми. Чуствам се … щастлив.

„Щастлив” беше слаба дума, нищожна за описание на чуствата, които бушуваха в мен. Бях като току-що прогледнал слепец. Чувах музиката по-нежна от всякога, виждах къщата по-красива от всякога, пейзажа абсолютно незначителен пред прелестната девойка, която стоеше в стаята ми. Даже не бях усетил кога се бях усмихнал, докато не видях как на устните й разцъфна усмивка към мен в отговор.

- Радвам се – каза и видях облекчението, което се изписа на лицето й. Май все пак имаше нещо, което я беше притеснявало. Загледах се по-добре. Наблюдавах за най –малкия намек, че се страхува, че шокът е близо или че се готви да се срути на пода, както за малко да направи днес сутринта. Освен че след като забеляза напрегнатото ми изражение, нейното също стана сериозно и познатата трапчинка между веждите не закъсня да се появи, нямаше нищо друго, нищо тревожно.

- Май все още очакваш да хукна с писъци – предположи тя.

Как успяваше толкова точно да разчита лицето ми? Понякога беше доста плашещо! Усмихнах се съвсем леко и кимнах. Наистина не знаех как успява да се държи така спокойно, въпреки историята която чу и въпреки факта, че беше в къща на чудовища.

-Съжалявам, че ще разбия надеждите ти, но не си чак толкова страшен, колкото си мислиш. Всъщност никак не те намирам за страшен – каза тя небрежно. Шегуваше ли се? Не виждах обаче нищо, което дори да ми намеква за обратното. После се сетих как Емет беше споменал нещо подобно, когато се върнах от престоя си при Денали :

„Може би не си толкова страшен, колкото си мислиш, че си,“

„Обзалагам се, че би могъл да я изплашиш по-добре от това.“ Това бяха точните му думи, но вече започвах да се съмнявам, че Бела притежава достатъчно разум, за да бъде изплашена. Изкушението беше голямо – не знам откъде дойде импулса, беше като хвърлена ръкавица в лицето ми: Можех ли да я извадя от равновесие от това влудяващо спокойствие което отдавна трябваше да я е напуснало ?

Усмихнах й се в отговор :

- Това определено не биваше да го казваш – усмивката не слизаше от лицето ми. Предчуствах удоволствието което предстоеше каквато и да беше реакцията й щеше да е забавна знаех го, а в крайна сметка тя щеше да се окаже в ръцете ми.

Приведох се съвсем леко напред и изръмжах закачливо. Ниско и леко, исках да я изплаша, а не да се налага да я водя при Карлайл, защото я бях стреснал до смърт. Усмивката ми стана още по широка: Позволих й да види зъбите ми – най – здравото ми оръжие онова което можеше да пробие кожата й преди да се усети и да сложи край на живота й за секунди. Извъртях се рязко и приклекнах в ловната си поза.

Тя направи крачка назад. Не отместваше поглед от мен дори не мигаше.

- Няма да посмееш. – гласа й наистина ли трепна или така ми се стори?

Последното изречение беше тласъка, който чаках. Едва ли разбра кога скочих. Положих ръцете си около нея за да я предпазя от нараняване. С моята си скорост, но възможно най – леко, я грабнах и прехвърлих на канапето. И въпреки скоростта, която със сигурност не беше очаквала, тя се съвзе достатъчно бързо и даже се опита да се измъкне и да се изправи. Не бях готов да я пусна. Не исках. Имах нужда от допира й, а и тази топлина върху тялото ми, идваща от нейното, беше толкова…

Свих я на топка в ръцете си и я притиснах по-близо до себе си. Тя повдигна глава и ме огледа внимателно. Не знаех какво търсеше, но явно не го намери, защото чертите й омекнаха, а тя се отпусна в ръцете ми.

- Та какво казваше ? – изръмжах палаво аз.

- Че си ужасяващо чудовище – каза тя саркастично, но и с леко задъхан глас.

Толкова беше забавна и смешна понякога. Начинът, по който се преструваше на ядосана и сърдита, а в същото време очите й се смееха. Господи, беше прекрасна, а аз – аз днес за първи път от много време насам успявах да се отпусна и да се забавлявам, да съм щастлив без да мисля за утре, без мрачния облак на бъдещето да помрачава миговете ми с Бела днес в къщата със семейството ми.

- Така е много по – добре – съгласих се аз. Точно в този момент чух Алис или по точно мислите й по стълбите.

„Едуард, идвам с Джаспър. Виждам, че се забавляваш, но идваме с предложение!”

Предложението го нямаше в мислите й. Явно или беше предупредила Джаспър да не мисли за това или той беше прекалено притеснен да сдържа контрола си и мислеше само за това. Така или иначе не разбрах точно какво ни готвеше Алис.

- Ъм – Бела се опита да се освободи от ръцете ми. Не й позволих – Дали мога да стана вече ?

Засмях се на слабите й човешки опити да ме надвие физически, за да се освободи от хватката.

- Може ли да вляза – чу се гласа на Алис пред вратата.

Очаквах го , но не и паниката на Бела. Страните й се зачервиха и отново направи опит да се изправи. Наместих я на коленете си, за да й е по-удобно и да мога да реагирам ако контролът на някой от идващите ни гости се изплъзнеше, и казах:

- Влизайте!

Алис първа влезе в стаята. Грейна при вида на Бела в прегръдките ми. Пристъпи към нас, но запази дистанция. Когато стигна до средата на стаята, седна в обичайната за нея поза на земята. Огледа набързо стаята ми:

„Пфу тия стени ме убиват, трябва да го накарам да смени тапицерията. Разваля всичко!”

Джаспър остана до вратата. Беше шокиран. Виждаше как държа Бела в ръцете си, усещаше щастието ми и нейното, а усещаше и болката в гърлото си мириса й, и се изумяваше как успявам. Шокът идваше от атмосферата, която го обгърна. Очакваше всичко друго, но не и такова пълно щастие, толкова любов. Вгледа се в мен недоумяващ, възхитен и, разбира се, започваше да усеща как същноста му просмуква емоциите в стаята.

“Това е лудост ! Не е нормално, не е естествено! Как може да е толкова близо до нея и да няма прогоряла дупка в гърлото си? А и тази атмосфера никакво напрежение, никаква агресия?! Щастие?!”

Джаспър беше разтърсен до дъното на същността си. Сканираше с дарбата си емоционалната атмосфера в стаята и беше изумен.

- Отвън звучеше, сякаш си решил да схрускаш Бела за обяд, така че решихме да проверим дали няма да остане нещо и за нас – прекъсна идващите от Джаспър мисли Алис.

Бела застина в ръцете ми. Дъхът й излезе рязко от дробовете й и съвсем неочаквано за никой аз се разсмях.

Бях я подхвърлял из стаята, бях й казал, че исках да я убия, бях й разкрил, че бях убивал други хора и тя не трепна, а се уплаши от малката ми нежна сестра. Май Емет наистина беше прав – губех таланта си да ужасявам човеците, трябваше да го преглътна.

- Съжалявам, но нямам намерение да я деля с никого – казах през смях и я прегърнах още по-силно.

„Бейзбол, Едуард, бейзбол”

Алис най – накрая изплю камъчето. Беше успяла с Розали и Емет гореше от нетърпение да „срита всезнаещия ми задник”. Точно това беше казал на Алис и тя естествено ми го предаде дословно.

- Всъщност – пристъпи сякаш без да осъзнава какво прави Джаспър – Алис твърди, че довечера ще има истинска буря и Емет иска да поиграем на топка. Навити ли сте ?

Джаспър се усмихваше, докато говореше, а съществото му греше с отразеното от нас щастие и спокойствие. Противно на очакванията си Джаспър се чустваше добре в компанията на Бела. Щеше да свикне. Наистина ли всичко се нареждаше?

Бях открил смисъла на съществуването си. Бях победил себе си и успях да запазя Бела жива. Представих я на семейството си и всички с изключение на Розали я приеха, а изненадващото беше, че и тя май ги харесваше.

Всичко беше прекрасно, но бейзбол и Бела? Понякога игрите доста загрубяваха, а Емет обхванат от спортна злоба рядко се съобразяваше какво говори?

„Едуард, всичко ще е наред и Бела ще се забавлява много вярвай ми. Нищо няма да се случи. Хубаво е да поразпуснем малко.”

Алис ме гледаше умолително, но после спокойно и уверено каза:

- Естествено, ще вземеш и Бела.

Джаспър я погледна многозначително за един кратък миг.

„Явно трябва да свиквам. Май не се шегуваше, че ще са близки приятелки. Определено ще бъде интересно!”

В главата ми изникна картина. Полянка осем души играещи бейзбол. Почти човешка картина с тази разлика, че от осемте същества на поляната само едното щеше да е човек и определено нямаше да взима участие в игрите. Беше неустоимо  съблазнително.

- Искаш ли да отидем? – попитах момичето в ръцете си.

А очите й топлите й и усмихнати очи ми дадоха отговора още преди да го чуя.

- Разбира се. А къде ще ходим?

- Ще трябва да изчакаме да започне бурята, ще разбереш защо – обещах й.

Нито капчица колебание не се излъчваше от нея. Не знаех защо ми имаше такова доверие. Дори не се надявах на такова щастие до преди няколко дни.

- Ще ми трябва ли чадър?

Чух смеха си и този на Алис и Джаспър.

„ Чадър, хахаха това какво беше? Хората са много забавни и толкова зависими от дреболии!” мислеше Джаспър, а в главата ми кънтеше и смеха му.

„ Ако валеше, нищо нямаше да убеди Розали да дойде на полянката. Три пъти ме накара да повторя, че няма да си намокри косата” смееше се и Алис, но за разлика от мен и Джаспър, съвсем не на Бела.

- Ще й трябва ли? – обърна се Джаспър към Алис изненадващо загрижен.

„Мокра човешка кожа – това едва ли ще го понеса. Кажи не, Алис, моля те, кажи не !”

Разбирах го перфектно. Бела беше неустоима, когато миризмата й се смесеше с дъждовната вода. Преди време мислех, че би могло водата да отмие част от миризмата да я направи по поносима, но това беше преди и бях разбрал колко се бях заблуждавал. Контрола на Джаспър не беше на нивото което би ми се искало, но облекчение беше, че тя не му въздействаше както на мен.

- Не – категорично заяви Алис и се обърна с лице към Джаспър. От нея се излъчваше подкрепа и увереност, че всичко ще е наред. Нямаше нужда да имам дарбата на брат си за да го усетя. Както винаги Алис знаеше кога и как да му даде подкрепата си. – Бурята ще удари града. На поляната ще е достатъчно сухо.

- Добре тогава – ентусиазирано започна Джаспър и веднага усетих, как еуфорията от предстоящата игра заема централно място сред емоциите ми. Дължеше се на брат ми, знаех го, но все пак с не по-малко нетърпение очаквах бейзбола и аз. Щяхме да бъдем себе си – силни, волни и бързи. Разчитайки на бурята да запази тайната ни. Алис както винаги беше права, щеше да ни дойде добре. Дори Розали трудно оставаше в лошо настроение, когато ни се отдадеше такава възможност.

- Да идем да видим дали и Карлайл ще се включи – каза на глас Алис, но в ума си вече знаеше. Карлайл щеше да е с нас на полянката и щеше да е в моя отбор. Игнорирах я. Не беше интересно да знам предварително резултата.

- Ти пък все едно не знаеш – Джаспър я последва шегувайки се. А после и двамата излязоха и се насочиха към болницата. Последните мисли на Джаспър бяха облекчение и за моя изненада съжаление. Не искаше да си тръгва от стаята, емоциите бяха по вкуса му. Моя мълчалив и понякога плашещ брат изпитваше слабост към „среди наситени с положителни емоции”, а моята стая днес преливаше от такива.

- Какво ще играем? – попита Бела.

Преглътнах смеха си. Тя ненавиждаше физическото, никога не гледаше бейзболни мачове по телевизията, а сега такъв ентусиазъм.

- Ти само ще гледаш – обясних й аз – А ние ще играем бейзбол.

Тя завъртя очи, както винаги когато нещо не й се струваше реално или си мислеше, че се шегувам.

- Вампирите обичат бейзбол ?

- Все пак е най – популярният американски спорт – сериозно и отвърнах аз.

Знаех, че се учудваше. В крайна сметка това беше напълно нормално човешко забавление. Дори баща й беше запален по играта. Едва ли обаче 7 вампира, живеещи изолирани от хората в градчето й, се струваха нормалния бейзболен отбор.

Вампири или не, в последните дни тя ми доказа, че нищо човешко не ни е чуждо. И не мислех само за бейзбола.