Играта – Глава 19 от “ Среднощно слънце “ (част втора)

Автор: Womanitka

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права и е само фен-материал с некомерсиална цел.

Времето летеше когато бях с нея. Докато успея да свикна с чувството да е в къщата ми и вече карах стария пикап към дома й. Тя сияеше. Не мислих, че може да разцъфне повече, но грешах. Когато отмина притеснението за реакциите на родителите ми сякаш виждах емоциите си отразени на лицето й. Усмивката, блясъка в очите й. Потопих се в очите й и исках да остана там завинаги. И точно тогава го чух. Решителна мисъл идваща от верандата й.

„Трябва да я предупредя. Да я предпазя. Майната му на споразумението, той е най – добрия ми приятел ! Ако тя не ме послуша ще кажа на Чарли и този път ще го накарам да ми повярва”

От приповдигнатото ми настроение не остана нищо.

- Само през трупа ми. – казах тихо.

Бела ме погледна питащо, но след секунда насочи поглед следвайки моя и ги видя. Усещах как гневът изригва в мен на талази. Никога не бях прекрачвал границата, никога не бях нарушавал договора, но въпреки това стареца изглеждаше убеден, че ще го направя. И не можех да отрека, че нямаше право да се съмнява.

Знаех, че го прави за нейно добро. Част от мен искаше той да предупреди баща й. Онази част, разумната, която въпреки еуфорията и щастието ми, стоеше в крайчеца на съзнанието ми, винаги рационална и песимистична. С тази част от ума си знаех, че стареца бе прав – аз бях опасен.

Сега беше различно, но все пак гърлото ми още гореше. Все още жадуваше да бъде облекчено с нейната топла и така примамлива кръв.

Другата част от разума ми обаче се противеше с всички сили. „ Тя е моя” крещеше и искаше да бъде чута. Бях спрял да се боря с нея. Бях я приел и нямах сили да пусна Бела да си отиде. Същата тази част от мен яростно изръмжа, когато чух мислите на другия обитател на верандата.

Младежа мислеше за съвсем други неща и учудващо ме дразнеха повече от заканите на възрастния. Докато Стареца мислеше за безопасността на Бела, то ума на младежа беше  отново ангажиран с  нея, но по съвсем различен начин.

„Как се оставих да ме убеди да дойда? С неговите суеверни глупости започва да прекалява. Дано само не почне да ги дрънка и на Бела, че ще умра от срам.”

Не толкова мислите като такива събуждаха ревностна в мен, а начина по който я виждаше в главата си. Не както другите в гимназията. Гледаше на нея с обожание, което дори той не осъзнаваше и едно тъничко гласче неповикано се обади в мен. Младежа на верандата я виждаше така, както аз я видях, след като мъглата на кръвта й се вдигна от очите ми и я погледнах истински. Гърдите ми болезнено се стегнаха не беше от сърцето ми. Нямаше как то отдавна вече не ми причиняваше дискомфорт.

„Идва с гаджето си! Страхотно! Излагацията е пълна...Стоя като детенце, за което най – вероятно ме мисли въпреки че вече съм почти колкото нея угаждайки на побъркания си баща…”  продължаваше той. „ Има нещо сбъркано в него. Не мога да разбера какво вижда Бела в него толкова. Не е подходящ за нея.”

С усилие прочистих ума си от неговите мисли и насочих цялото си внимание към стареца в инвалидната количка.

„По-зле е отколкото очаквах. Джейк ми каза, че се виждат, но това е по – сериозно. Била е с него цял ден сама. Слава на боговете, че се връща жива.”

Лицето му не изразяваше нищо, беше като замръзнало, но аз чувах всичко и знаех, че в главата си се страхуваше. Беше ужасен за дъщерята на най–добрия си приятел. Намерението му да уведоми Чарли се превърна в твърда увереност, че това е единствения начин.

- Това вече преминава всякакви граници. – гневът прозираше в гласа ми и Бела го усети веднага. Нямах нужда да чета мислите й, защото всичко се изписа на лицето й. Устните й пребледняха, а прекрасния розов оттенък на страните й изчезна за секунда. Тя знаеше, разбираше какво се кани да направи Блак.

- Дошъл е да предупреди Чарли? – тихо попита тя.

Звучеше ужасена. Паниката й засили яростта ми. Кимнах в отговор и отвърнах на твърдия поглед на индианеца.

„Остави я на мира чудовище” – една мисъл от него ме удари като шамар през лицето. Той нямаше представа, че знам какво мисли, но уверен бях, че нямаше да има проблеми да ми го изкрещи в лицето.

Нямаше право да се меси. Не бях стъпвал в резервата, съблюдавайки границата, която бяха описали преди време Карлайл и неговия прародител. Стоеше на неутрална земя и заплашваше да отнеме единственото нещо, което бе внесло лъч надежда, че съществуването ми не е напразно. Заплашваше да ми отнеме Бела. Нямаше да го позволя.

До преди няколко часа се молих да се случи нещо за да се отдръпна и да я предпазя, но сега бях уверен, че можем да се справим. Самия факт, че тя стоеше до мен ЖИВА го доказваше. Нямаше да позволя да застраши семейството и любовта ми. Яростта отстъпи място на решителността.

- Остави ме аз да се оправя – тихо предложи Бела до мен. Гледаше ме с молба осъзнаваше сериозността на ситуацията, а виждайки отражението си в очите й, виждаше и гневността ми. Искаше да предотврати сблъсъка.

Може би щеше да успее. Блак може би щеше да я изслуша. Мен със сигурност нямаше. Нямаше заплаха за нея, така че единственото разумно нещо в цялата безумна ситуация, беше да й дам възможност да говори с него и да се опита да го убеди, че няма опасност.

- Май така ще е най–добре. Но внимавай. Детето не знае нищо.

- Джейкъб не е много по–малък от мен – възмутено отговори тя.

Погледнах я и се усмихнах, неспособен да остана сериозен пред възмутеното й изражение. Въпреки, че беше наясно какво съм, защо се възмущаваше, когато един 100 годишен наричаше приятеля й – дете?

- О, зная – уверих я.

Въздишка на примирение излезе от гърдите й. Тя сложи ръка на дръжката на пикапа, а в очите й виждах безпокойството й от предстоящия разговор.

„Няма ли да излезе вече. Какво толкова си говорят ?”

Блак започваше да губи търпение. Разговора нямаше да е лесен и трябваше да улесня Бела максимално достатъчно неприятности и носеше присъствието ми.

- Вкарай ги вътре, за да мога да си тръгна. Ще се върна привечер.

Непоносимо дълго време, но ми беше нужно за да видя какви са последствията след посещението на Бела. На мен ми предстоеше един не по–малко труден разговор – с Розали. И въпреки това беше неустоимо примамливо да я взема и да я заведа отново на полянката да имаме времето си само за нас. Да почувствам отново онова неземно чувство да я целувам и притискам до себе си. Никога до сега не бях отказвал възможност да поиграем бейзбол, но за първи път днес играта не беше най – съблазнителното нещо в ежедневието ми.

- Искаш ли да вземеш пикапа?

Знаех защо го прави, но така и не можех да свикна с бавния ход на колата й.

- По-бързо ще ми е да се прибера пеша, отколкото да разчитам на бавната ти кола.

- Не е нужно да си ходиш – печално изрече тя. И въпреки, че не беше редно ми стана приятно от идеята, че и тя като мен не иска да сме разделени. Искаше ме до себе си толкова приятно и завладяващо чувство.

- Ще се върна скоро – обещах й.

Нещо в мен се съпротивляваше. Отказваше да я пусна просто така. Гнева започна да се надига отново. Защо съдбата винаги беше против мен? Вътре в мен се проведе кратка борба. Правилното и грешното.

Исках да я докосна, да докосна устните й, но публиката пред вратата й нямаше нужда от още масло в огъня. Погледнах към наблюдаващите, всевиждащи очи на куилета и реших. Трябваше да свикват. Нямах сила да се откажа от Бела, така че…

Наведох се бързо и докоснах с устни любимото си място под ръба на челюстта. Копринения допир на кожата й, както винаги ме зашемети, а сърцето й подскочи и заби силно карайки сетивата ми да се напрегнат лудешки и на ръба на контрола ми.

“ГОСПОДИ “ – чух ужасена мисъл, почти вик, в главата си. Стареца ни гледаше с безумен поглед, ужасен. За миг в главата му видях онзи образ, който ужасяваше и самия мен. Онзи образ, който ме преследваше от както Алис обяви, че Бела ще бъде една от нас. И в този миг гнева ми към стареца се изпари. Не можех да го виня, за ужаса. Не можех да го обвинявам за страховете, които имах аз самия. Не можех да го обвинявам за любовта към Бела, която го караше да постъпва по този начин.

Не можех да го виня, но можех ли да го оставя да информира шерифа?

Трябваше да кажа на семейството, но знаех каква ще е реакцията на Джаспър и Емет. „Един човек – стават инциденти”.

Карлайл щеше да предпочете да напуснем Форкс пред това, но аз не бях готов за това. Щях да дам шанс на Бела да се справи сама. А ако не успееше щях да се опитам да говоря с Блак сам.

- До скоро ! – подчерта Бела и излезе от пикапа.

Гледах как се отдалечава и лицата, които я посрещаха. Старото лице, сбръчкано и угрижено, притеснено. И младото лице я гледаше очакващо сияещо. Побъркваше ме. Беше по зле отколкото с Майк Нютън. Исках да скоча и да я скрия от очите му, но не можех не трябваше. Ревността ме разяждаше, но не беше удачна сега.

- Защо не влезнете за малко да се изсушите? – чух поканата й.

И след минута вече бяха в къщата.

Отворих вратата на пикапа и забързах към прикритието на дърветата. Не можех да влеза, но трябваше да разбера какво ще последва.

- Пак ли е на риба ? – попита я стария куилет – Долу на обичайното местенце ли? Може да минем да го видим.

- Не – рязко чух гласа й. Дори и от това разстояние, без да виждам лицето й знаех, че излъга. Изобщо не умееше да го прави и мислите идващи от Били го показваха.

„Притеснена е. Не иска да говоря с Чарли. Сигурно я е предупредил да ни държи надалеч от баща си. Какво ли й е казал всъщност Кълън? Едва ли истината ?!”

Само ако знаеше стареца, че всъщност не аз, а младежът с него, бе разкрил истината на Бела. Че потомъкът му бе нарушил договора, макар и несъзнателно. Чувствах се като страхливец, така сврян в сенките, оставил на нежна девойка да води моята битка. Не Бела трябваше да ме защитава там. Не така бях учен. Безсилието ми беше болезнено осезаемо.

Вътре отново имаше раздвижване.

„ Трябва да говоря с нея насаме. Джейк не бива да е замесен. Не още!”

Явно не искаше да говори пред момчето и го отпрати навън. Момента наближаваше. Чух затварянето на вратата и ядните мисли на Джейкъб

„ Скапана снимка ! Поне нещо по умно да беше измислил и на първолак му става ясно, че ме разкара. Пак с неговите паранои. Стареца съвсем се е побъркал дано само Бела не се обиди много.”

Умен беше трябваше да му го призная стареца не успя да го заблуди.

- Може би не ми влиза в работа, но не смятам, че е разумно. – продължаваше тягостния разговор вътре.

- Прав си. Действително не ти влиза в работата.

Дали и Блак усети стоманените нотки в иначе толкова нежния й глас ?

„Няма да е лесно. Ще трябва да й кажа истината. Но договорът ? Майната му та тя е дете тя също трябва да бъде предпазена !”

- Вероятно не си чувала, но семейство Кълън има доста неприятна репутация в резервата.

- Всъщност, чувала съм – отново ледени нотки – Но няма как да са заслужи такава репутация, не е ли така ? Защото никой от тях не е стъпвал в резервата, нали така ?

„Тя знае !” беше единствената мисъл на възрастния мъж.

Бела отново ме изумяваше. Не бях я виждал в тази светлина. Борбена и рязка. Харесваше ми, че е такава за мен, за нас.

Мислех, че я познавам вече. Разгадавах почти винаги вярно израженията й вече. И всеки път, когато си мислех, че няма с какво да ме изненада, я виждах в различна светлина.

От днешната срамежлива и неуверена Бела нямаше и следа. Пред Били стоеше различна девойка не просто смела твърда и уверена.

- Така е – предпазливо заговори стареца – Май си … доста добре осведомена за семейство Кълън. По – добре, отколкото очаквах.

„Може ли да знае наистина всичко. Какво по – дяволите става? Възможно ли е Кълън да й е казал какво представлява наистина ? По всичко личи че е. Но как тогава тя е още с него. Това не ми харесва става по – сложно.”

- Може би дори по – осведомена от теб самия.

„ Безсмислено е да говоря с нея. Тя е доста увлечена. Няма да ме послуша. Все едно говоря на стена. Не все едно говоря на Джейк.”

- Може би – продължи на глас той – И Чарли ли е толкова добре осведомен.

- Чарли харесва цялото семейство – отговори му, но той усети, че Чарли не знае. Виждах в мислите му плана и знаех, че няма да я послуша.

- Вероятно не ми влиза в работата, но може би влиза в работата на Чарли.

„Чарли трябва да знае дължа му го. Ако нещо й се случи няма да ми го прости. Аз няма да си го простя. Защо Бела защо ти точно? „

- Все пак мисля, че е моя работа дали това влиза в работата на Чарли, не съм ли права ?

„Не, не си права ! Ти си още дете. Наша работа е да те предпазим.”

Усещах колебанието му. Не обаче дали да уведоми шерифа, а дали да продължи с опитите си да убеди Бела. Бях вцепенен. Ума ми отказваше да функционира. Точно всичко се нареждаше. Сякаш съдбата беше против нас. Как трябваше да се справя с това ? Имах няколко варианта, от които най – неприемлив беше първият.

Ако говорех със семейството Били беше в сериозна опасност. Емет и Джаспър, а и Розали нямаше да рискуват да ни разкрият. Карлайл щеше да е против, но винаги се съобразяваше с мнозинството. Знаех как ще реагира и той. Щеше да поиска да си тръгнем, както винаги преди да са ни разкрили. Но аз можех ли да тръгна? Само при мисълта да си отида от нея съзнанието ми се сви в агония. Оставаше ми само един начин. Трябваше да попреча на Били да говори с Чарли. Трябваше да го убедя да стои настрана.

Младежа беше влязал в къщата. Разочарованието му, че си тръгват ми идваше в повече. Симпатиите му към Бела ме дразнеха, но точно сега проблема беше баща му. Изчаках ги да се качат в колата и да потеглят. Колата им не беше по бърза от пикапа на Бела, не беше трудно да ги следвам. Но как щях да разговарям с него? Детето не беше наясно и не исках да става свидетел на разговора ни. Вярно е, че той беше разкрил тайната ни, но не вярваше в нея. За него беше легенда на племето му и нищо повече – небивалици.

Не бях наясно със себе си точно какво изпитвам към младежа, освен ревност. Благодарение на него, днес един човек знаеше за нас и това го постави в опасност. Наруши договора съществуваш от век. Несъзнателно, да, но можеше да ми е от полза. Едва ли стареца знаеше, че собствения му син всъщност информира Бела, не аз !

- Джейк, искам да се отбием до кея където ходим на риболов с Чарли. Извинявай, че е така неочаквано, но е важно.

Нямаше да се откаже. Упорито старче.

Джейкъб караше по пътя за резервата, а отчаянието започваше да ме обзема. Минеха ли границата нямаше да мога да го достигна. А пресека ли я това значеше война. Патова ситуация и не виждах изход.

„Как да подходя? Чарли не вярва на суеверия ?! Как да му докажа? Дори и да не ми повярва ще ги наблюдава повече. Ще го помоля да се разрови за информация за миналото им. Не може да не открие нещо!”

Започнах мислено да прехвърлям евентуалните следи, които би могъл да открие при проверка шерифа. Джаспър изпипваше всичко, но все пак работеше с хора, а до тях можеше да се достигне. Може би грешах. Трябваше да се върна и да потърся Карлайл, но вече беше късно. Дори и с моята скорост нямаше да стигнем навреме.

- Трябва да заредим татко, а и може да са докарали цилиндъра които ми трябва за колата. Ще спра на бензиностанцията в края на града за няколко минути.

- Наложително ли е ?

- Да , ако не искаш да бутаме до Ла Пуш !

„Няколко минути. Тя каза, че Чарли ще се прибере чак вечерта. Няма да го изпуснем, а и ще мине край нас.”

Това беше шанса ми. Осъзнах го веднага. Бензиностанцията беше на края на града, оградена с гора. Ще го изчакам да Джейк да влезе и тогава щях да имам шанс да предупредя възрастния. А трябваше ли?

Бела беше сърцето ми, живота ми, но аз не би трябвало да съм жив. Съществуването ми беше проклятие, беше неестествено. Дори и да не убивах хора, аз бях ходещ мъртвец. Бях чудовище, което всеки момент можеше да изпусне веригите на контрола си и да погуби хората в градчето. Само преди месец исках да убия момичето, за което сега бих умрял. Нямаше ли да е по – добре за нея, ако трябваше да напуснем Форкс ?!

Трябваше да се съвзема. Тук въпроса не беше само за мен и не само за нея. Намесено беше цялото ми семейство. От сега знаех какви упреци щеше да изсипе Розали.

Спрях сред дърветата зад бензиностанцията и зачаках. Не отне много време и младия индианец влезе вътре. Стареца стоеше в колата угрижен, а мислите му бяха изцяло заети с гледката, която беше видял. Сега я виждах и аз в главата му. Видях себе си надвесващ се над Бела, целуваш врата й точно под челюстта.

Били влагаше различна интерпретация. Не предполагаше изобщо, че аз бих могъл да имам чувства. И как би могъл – за него аз бях чудовище. Потръпваше само от спомена за видяното. Не беше разбрал посланието ми. Исках в онзи момент да види, че мога да не я убия, че я докосвам, целувам най-сладкото и примамливо място, където вената й разпръскваше апетитната й миризма и не забивам устни. Но той не го видя така. Беше толкова ужасен, че спомена му беше само до мига в който допрях устни до врата й. Трябваше да го убедя, но какво можех да му кажа? Никога нямаше да повярва, че мога да имам чувства, че Бела откри и събуди човешкото в мен и покори звяра, който би могъл да я прекърши само с едно движение. Трябваше да играя ОТНОВО. „Здравословен респект и уважение” така го наричаше Джаспър. Какво бих могъл да загубя ? Единственото което имаше значение беше онова което искаха да отделят от мен.

Затичах с нормална за мен скорост. Знаех, че никой не би ме видял не и докато бях себе си по този начин. Единствено Били, а от него нямаше защо да се крия.

Той гледаше напред и нетърпеливо барабанеше с пръсти върху таблото. Нетърпението му прозираше от всяка клетка на тялото му.

Озовах се до прозореца му и само се надявах появата ми да не го стресне до смърт, но трябваше да рискувам.

- Няма да я нараня – казах тихо и спокойно

Човека срещу мен се вцепени. Дори мисли нямаше ужаса на лицето му беше достатъчен.

– Няма да наруша договора. И вярваш или не, бих умрял преди да я нараня или да я превърна в чудовище като мен. Не съм нарушил договора и няма да го направя, но си помисли дали ти трябва да го направиш ? Ако бъдем принудени да си тръгнем от Форкс не знам дали бих могъл да живея без нея. Може да реша, че не мога и да я помоля да ме последва. Тя знае всичко и не от мен.

Продължаваше да мълчи. Цвета на лицето му обаче започна са се възвръща. Момчето щеше да се върне всеки момент. При последните си думи многозначително погледнах към сградата, в която беше сина му. Това трябваше да е достатъчно. Надявах се да беше. Обърнах се и се скрих в дърветата.

В този момент телефона ми иззвъня. Знаех кой е :

- Алис? – казах когато го допрях до ухото си.

- Едуард – чух разтревожения й глас – защо отиде сам? Казах на Карлайл, но вече беше късно. Били добре ли е ?

- Разбира се, че е добре. Не съм решавал да го убия!

- Само да го изплашиш до смърт. Шока можеше да го довърши. Чакаме те. Всички.

Натърти на последната дума. Това означаваше, че бяха наясно и Розали щеше да ми вгорчи деня още. Но всичко по реда си, сега трябваше да видя имаше ли успех представлението. Джейкъб точно влизаше в колата. А баща му се беше посъвзел от шока, но не достатъчно за да не забележи сина му, че нещо не е наред.

- Татко добре ли си ? – тревогата в гласа му беше като шамар в лицето ми. Можеше да получи инфаркт и то заради мен, заради желанията ми. Отвратих се от себе си, от егоизма си, но нямах друг избор, трябваше. Дано само не е било напразно.

- Добре съм, но искам да се прибирам. Ще се видя с Чарли друг път. Прибери ме в къщи Джейк.

- Ама нали беше важно ?

„Стареца не изглежда добре крие нещо. Защо не  ми казва?”

- Вече не е. Джейк моля те, не ме разпитвай не е нещо важно.

„Бела, дано знаеш какво вършиш ?!”

Беше мисъл идваща от Били Блак. Това ми стигаше. Обърнах се и поех към къщата. Имах няколко минути да се подготвя за сблъсъка. Поне Били засега щеше да ни остави на мира.

Как можах да приема, че всичко се нарежда? Че всичко си идва по местата? Когато бях с нея, когато я държах в ръцете си всичко изглеждаше наред, истинско, човешко. Но аз не бях човек. Аз бях привидение сред хората. Целия ми живот ако можеше да се нарече така беше нищо. Никой не трябваше да ме помни, никой не трябваше да знае тайните ми, спомените ми. Никой не можеше да влезе в дома ми. До днес. Бела разби традицията на парчета. Разби мен и после ме събра отново вдъхна ми живот, нов непознат за мен. Тя беше топлината в тази нова същност беше сърцето и душата. Не можех да я пусна сега, да се отдръпна и да си тръгна както искаше куилета. Молех се само ако се наложеше да намеря сили да я откъсна от себе си за да я защитя.

Вече виждах къщата. И никой пред нея. Това значеше само едно чакаха ме всички вътре. Спрях се трябваше ми време да се успокоя. Роуз щеше да е бясна, но аз нямах право да я обвинявам. Бях ги изложил на опасност така, че щях да изтърпя сцената.

Прекрачих прага и ги видях. Цялото си семейство … Карлайл беше прегърнал Есме до рояла. Там, където ни чакаха, когато въведох Бела. Лицата ми издаваха тревогата им. Не ми беше нужно да чувам мислите им за потвърждение. Не ми беше нужно, но ги чувах

„ Слава богу всичко е наред с него. Защо не ни потърси Едуард?”

Обвиняваше ме Есме.

„Сине, трябваше да се обадиш.”

Идваше от Карлайл.

Алис беше седнала на дивана невъзмутима знаеше всяка подробност, нямаше какво да ме пита. Получих само едно потвърждение, което донякъде възвърна равновесието ми.

„ Нямаше друг вариант Едуард. Всички възможни посоки бяха провал, видях го. „

Мълчаливо изгледах картините в главата й. Две или три от тях завършваха трагично. Не исках да гледам достатъчно ми беше. Не ме караха да се чувствам по – добре. Показваха ми какво сме, а как това можеше да ме ободри? Тръснах глава за да й покажа, че не желая повече.

„Нямаше друг начин Едуард, а и всичко мина добре”

Джаспър стоеше до нея и виждах само твърдо решение. Спокойствие. Нямаше да позволи нещо да застраши Алис. Прав бях и за това, видях го при Алис ,виждах го и в главата му. Били извади късмет, че реших да говоря с него сам. Обърнах се към останалите двама члена на семейството си.

„Бъди търпелив, Едуард. Знаеш, че е трудна, но няма да тръгне срещу семейството” опитваше се да ми помогне Алис.” Поговорихме с нея и аз и Есме. Постигнахме напредък затова не усложнявай нещата.”

- Емет, Розали – започнах.

„Казах ти, че така ще стане. Казах ти !”

- Да, Роуз каза ми. Но не можех да послушам. Познаваш ме не съм искал да се получи така.

- И какво сега ? Договора вече нищожен ли е ? Ще трябва ли да пребием няколко индианчета ? – Емет винаги готов да разведри обстановката.

- Съжалявам, Емет. Ла Пуш остава забранена територия. – отвърнах, но не свалях очи от Розали.

„И всичко заради едно невзрачно момиченце. Сигурно се е побъркал”

- Сине. Алис ни каза в общи линии. Но сигурен ли си, че ще има ефект? Искаш ли да се опитам да говоря аз с него ?

- Не. Едва ли би понесъл повече от семейство Кълън. Когато тръгвах беше в шок, но помоли момчето да го откара в къщи. За сега поне Били ще мълчи.

„ За сега не е достатъчно. Прекалено опасно е да го оставим. Не се знае кога ще реши да довърши започнатото.”

Естествено Джаспър.

- Не! Чуваш ли ме ! Той не е единствения от куилетите, които помнят.

Ако се случи нещо ще се усъмнят в нас и тогава …

- Предполагам какво мисли Джаспър и съм съгласна. Той е заплаха. Знаете, че едно от правилата..

- Знам правилата Розали, но ние ги нарушихме преди години, когато сключихме договор с тях. Били няма да проговори.

- Сигурен ли си, че не го защитаваш по различни причини ?

Видях въпроса в главата й – заради Бела. Той й допадаше. Беше част от семейството й. Възможно ли беше Розали да е права ? И какво ако беше всъщност?!

- И какво ако е така. Каква е разликата в случая? Преценката ми не е замъглена. А ти твоята ?

- Правя го за семейството знаеш го.

- Аз също.

„Едуард, успокой се. Моля те успокой се!”

- Ти го правиш заради човека, заради онова момиче. Тя не е една от нас Едуард, кога ще разбереш и ще спреш да се правиш на нещо, което не си. Усложняваш живота на всички ни. Включително и нейния!

- Розали, не искам да се караме. Грешиш за две неща. Бела е една от нас. Бела е с мен, Роуз. И не това не е игра. Сериозно е.

- Ок, заблуждавай се. После пак ще се окажа права. Прави каквото решиш. Само я дръж настрана от мен. Няма да гледам домашния ти любимец, когато те няма да го разхождаш.

Яростта затопли стомаха ми. Познавах я, бях се подготвил за нещо подобно, но да сравни нежното и прекрасно създание с … куче.

Вълни на спокойствие се удариха в мен. Видях за части от секундата как Алис кимна на Джаспър, а мен погледна умолително.

- Розали прекаляваш. – хвана я Емет. – Обеща да й дадеш шанс.

- Да, така е. Но това не включва и Били Блак.

Карлайл направи крачка към нас. Лицето му беше притеснено, неспокойно.

„А трябваше да е един спокоен ден. Бела дали е притеснена.”

Мислеше Есме после гласно се обърна към мен.

- Едуард, трябва да кажеш на Бела, че всичко е наред.

- Не се притеснявай, тя мисли че го е убедила сама. Няма да развалям илюзията. А и мисля, че не би трябвало да й казвам за този разговор. Моля ви да не й го споменава те.

- Какво ще предприемем с индианеца?

- НИЩО ! – твърдо каза Карлайл. – Докато той не наруши договора няма да взимаме мерки. Джаспър, Розали дал съм думата си, че куилетите ще бъдат в безопасност. Няма да посегнем на живот по какъвто и да е повод. Ако стане по сериозно ще си заминем. Няма да го притеснявате, ще отбягваме границата и ще гледаме да не се засичаме.

Карлайл си беше Карлайл. Беше издигнал живота на пиедестал и нямаше да позволи да бъде погубен. Не и от неговото семейство. Кимнах му леко за благодарност. Нямаше нужда от думи. Той ме познаваше по – добре от всеки друг. Винаги съм разчитал на него, а ето че днес ги бях изложил на опасност.

Розали беше права усложнявах живота на всички. Знаех го, но нямах сили да го предотвратя. Всичките ми сили бяха насочени в това да задържа светлината в живота си. Не ме интересуваше, колко сили щеше да ми коства колко борба , борба най – вече със себе си. Единствено имаше значение да усещам мириса й, кожата й. Да виждам очите й. Безсилен бях да се лиша от това.

- Е, ако сме решили въпроса предлагам да се обзаложим?- предложи Емет.

Всички се оживиха. Играта на бейзбол беше дълго чакано удоволствие.

Всички освен Розали. Приближих се до нея и я погледнах настоятелно. Единствено Алис забелязваше.

- Розали, моля те. Тя е много важна за мен, няма да се откажа от нея. А струва ли си да вгорчаваме живота на всички със спорове ?

„ОК, Едуард. Но не се шегувам, дръж я далече от мен. Не съм добра актриса, няма да я посрещна с прегръдки. Ще е добре за всички да не се засичаме много много”

- Благодаря ! – казах само. Днес ми вървеше. При Розали това обещание си беше успех.

Оставаше само още нещо.

- Емет, ще възможно ли е да взема джипа ти днес.

„Взимай го ! И без това ще ти е нужен като ти сритам задника на игрището да се прибереш.”

- Мечтай си ! – Казах и побързах към стаята си да се преоблека.

Днес срещите още не бяха приключили. Предстоеше ми да ме представят официално на Чарли като гаджето на дъщеря му. Трябваше да изглеждам безупречно.

На канапето ме чакаше спретнато подреден чифт дрехи. Алис разбира се. Облякох се набързо и след секунда бях в гаража.

Запалих мотора и без бавене се понесох по пътя. Нямах търпение да я видя, да погледна в очите й и да намеря себе си. Чувствах се като изгубен далеч от нея. Дори в къщата, която наричах свой дом, днес за първи път беше оживяла и пак с нейна помощ. От тук до края на съществуването ми щеше да е така, знаех го. Щях да се стремя да я накарам да се усмихне. Да попивам сълзите й и да я пазя. Да пазя нас.

Завих по улицата към къщата й. Дъждът се беше усилил, скоро щеше да започне бурята, но имах достатъчно време. Поне сега всичко вървеше по план.

„Ти ще играеш бейзбол – чух гласа на началник Суон.

Изумен разбира се. Бела и проблемите й с равновесието.

- Е, вероятно повечето време само ще гледам – дори гласа й ми действаше. Разливаше се като мелодия. Като песен на сирена викаща ме да се разбия в скалите й.

- Явно наистина харесваш това момче. – заяви баща й, но в главата на шерифа картината не беше така успокояваща. Спомняше си или се опитваше да си спомни лицето ми с всички подробности. Нещо за бързо шофиране и алкохол. Бела не се шегуваше когато каза, че баща й много държи на отговорното шофиране. Стана ми ясно най – важното Чарли се притесняваше за безопасността на дъщеря си.

Спрях джипа пред къщата, но не слязох веднага. Не можех да повярвам, открих още една емоция в себе си. Исках Чарли да ме хареса исках да ми се довери. Да ми довери най – важното в неговия живот и да вярва, че тя ще е най – съкровеното в моя. Днес беше важен ден. Есме винаги ми казваше, че няма втори шанс да направиш добро първо впечатление. Излязох навън под дъжда и закрачих към къщата. Водата падаше отгоре ми като в пречистваш ритуал. Никога не се бях чувствал така. Поех дъх повече по навик отколкото от необходимост и натиснах звънеца.

След минута шериф Суон отвори вратата.