Автор WomanitKa
Коректор: Bella
Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

– Това е остров Есме – казах го и паниката от предстоящото ме завладя. Не биваше да се поддам, не и сега. До мен стоеше моята жена, вперила поглед в гледката пред себе си, и не исках да мисля за това, че отново я излагам на опасност преди да дойде съвсем моментът. Бях се подготвил, доколкото можех да се подготвя. Изобщо някой можеше ли да се подготви за нещо подобно. Ако не изпитвах срам и вина за начина, по който отблъснах Таня навремето, може би щях да говоря с нея за опита й с човешките мъже. Но не можех да започна подобен разговор и да я нараня допълнително. А и едва ли е същото, все пак Таня можеше да ми представи нещата само от женска гледна точка, което нямаше да ми е много от полза.

В опит да прочистя главата си от тези мисли, намалих скороста. Изгасих двигателя и погледнах сърцето си, надвесено над палубата с коса развяваща се от морския бриз и само една мисъл вече имаше значение: Бела беше моя. Г-жа Кълън. Моята жена. Гърдите ми се изпълниха с гордост и задоволство. Страните й бяха в любимия ми цвят – розови от вълнение и предполагам от пътуването с яхтата. Тя излагаше лицето си без страх да го брули вятърът, наслаждаваше се на милувката му, а косата й се вееше непокорно. Запечатах спомена на сигурно място в съзнанието си, никога нямаше да забравя картината.

– Остров Есме? – попита тя тихо, сякаш се страхуваше да не наруши красотата на тишината, която ни обгръщаше в този рай, който сега бе само за нас.

– Подарък от Карлайл. Есме предложи да го ползваме.

При тази информация челото й се смръщи. Знаех какво си мисли. Сигурен бях, че се възмущава на големината на подаръка. Все още трудно приемаше подаръци. Дори за да й дам по-солидна и защитена кола, трябваше да прибягвам до помощта на Алис. Но когато видя новата си кола, направи същата физиономия. Усмихнах се, припомняйки си този момент.

Разтоварих лодката и се обърнах отново към Бела. Усмихнах й се и се наведох към нея. Вече знаех какво ще ме посрещне. Сърцето й не закъсня. Лудешкото му биене започна още преди да я докосна, а въздухът започна да излиза някак по-неравномерно от усните й.

Видях че ръката й леко трепна, явно очакваше, както досега да я хвана за ръка и да я поведа, но грешеше. Днес тя ми каза „ДА” и само това ме караше да искам да е в прегръдките ми постоянно и завинаги.

Опасна дума, но с нея аз трябваше да свиквам. Бела изпълни договорката ни, сега оставаше само още една точка от устния договор и после… завинаги нямаше да звучи като празно клише, а съвсем реална опция в живота ни.

Вместо очакваното от нея хващане, аз я вдигнах и гушнах в ръцете си. Толкова крехка бе и беше само за мен. С нея в ръцете си скочих от лодката.

– Не би ли трябвало да изчакаш да стигнем до прага? – попита ме задъхано. – Все още не обичаше да се грижат за нея, да я глезят. В това отношение не се беше променила през времето, прекарано с мен. Все толкова упорита и така мразеща да се чувства слаба. Усмивката пак се появи на лицето ми.

– Искам да съм изряден.

Освободих едната си ръка, за да поема двата куфара и я понесох към скритата все още от погледа й къща. Предпочетох човешката скорост пред стремителния бяг. Не исках да я пускам толкова скоро, а и предстоящото надвисваше над нас и ме плашеше. Чуствах се както, когато вървяхме към вече нашето любимо място – една закътана полянка в планините около Форкс – с натежали крака и тръпнещ от любопитство и очакване. Но тогава се страхувах от чудовището в мен – онова, което беше част от същността ми и което Бела укроти и завърза здраво. Сега не то беше проблемът.

Вече и Бела виждаше ясно светлините на къщата. Издаде я шумът от блъскащото се в гръдния й кош сърце. Дали и тя като мен си мислеше за това, което следва? Дали се страхуваше? Осъзна ли най-после колко ужасно безрасъдно е желанието й. Не ужасно, смъртоносно безрасъдно. Едва ли?! Тя беше най-смелото и същевременно най-упоритото същество, което познавах. Знаех, че усеща погледа ми, но упорито отказваше да срещне очите ми. Беше й навик, когато искаше да скрие и малкото, което можех да прочета от мислите й в нейните очи. Не я попитах какво мисли. Не исках тази вечер да прави или казва неща, които не желае. Оставих куфарите на верандата отворих вратата и я зачаках да ме погледне в очите. Исках да запомня този момент -дълбочината на очите й, ръцете й, изгарящи врата ми в прегръдката си. Бузите й, които станаха още по-червени, когато ме погледна. Имах толкова малко време с нея като човек и исках да запазя колкото се може повече спомени.

Прекрачих прага в мълчание. Напрежението беше толкова осезаемо, но не исках да го разпръсквам. Усещах тялото си по-топло, винаги бе така, когато Бела беше в ръцете ми, но и странно напрегнато. Вървях с нея в ръцете си, включвахме лампите една по една. Знаех, че нарочно се бавя. Влезем ли в стаята, която беше за нас, нямаше да мога да отлагам повече изпълнението на обещаното. Плашеше ме, но и толкова много го исках. А от това се страхувах най-много. Прекалено го исках. А беше опасно, можех да я нараня сериозно и това беше, ако имахме късмет. За най- лошото не исках да мисля. Нямаше да позволя да я нараня. Но едно гласче в мен, много тънко гласче, питаше щях ли да успея да спра, ако станеше прекалено опасно.

Спрях и запалих последната лампа.

Голямата и бяла спалня, която щеше да бъде наша за престоя ни тук, беше обляна в лунна светлина, идваща от стъклената стена отзад. Бела застина в ръцете ми, но очите й бяха вперени в леглото по средата на стаята. Легло с внушителни размери и в обичайния за семейство Кълън бял цвят.

Пуснах я на земята, а тя продължаваше да гледа леглото. Исках да я успокоя, но не можех. Не трябваше, може би, изправена пред реалността, щеше да прояви здрав разум и да се откаже. Аз бях дал думата си. Решението беше нейно, но при нея липсваше инстинктът за оцеляване, така че почти нямаше надежда да се откаже от безумието. Една част от мен ликуваше и тръпнеше в очакване, но всичко останало беше сковано от паника.

– Ще… взема багажа. – казах и избягах от стаята. Трябваше, защото гледайки я пред онова легло, дори мисълта, какво бях обещал, ми идваше в повече. Фантазиите сами нахлуваха в главата ми, а трябваше да внимавам много. Контролът ми трябваше да е невиждан. А сега не можех да разчитам до такава степен на жаждата и болката в гърлото да притъпяват страстите ми. Отидох до куфарите и поех свежия въздух. Нямах нужда, но седнах на верандата и отпуснах глава в ръцете си. Дишах на често, сякаш за да изчистя миризмата й. Всеки път, когато бяхме разделени, болката в гърлото после беше по-силна, а днес ми трябваше повече от всякога. Извиках в ума си всичко, което бях виждал в мислите на братята и сестрите си за секса. Трябваше ми всяко зрънце информация. Джентълменът в мен протестираше, че така грубо нарушавам поставеното от мен табу за мислите на семейството ми, но имах ли друг избор. Всеки детайл обаче засилваше отчаянието ми. Как щях да контролирам толкова голяма страст? Разбирах защо Емет се шегуваше и искаше солидни подпори за стените на къщата им с Розали, разбирах защо Алис винаги закачливо хапеше Джаспър по врата и той сякаш веднага разбираше посланието, хващеше я за ръка и не ги виждахме през целия ден. Оглеждах спомените им, които бях видял от всички ъгли. Чувствах се ужасно, като воайор надничащ от прозореца, но нямах никакъв избор и опит. А трябваше да успея да се овладея. Да открия най-добрата поза, най-безопасната за Бела. Как се съгласих на това? Късно беше за съжаления, Бела чакаше. Взех куфарите и се отправих към мястото, където щяха да се сбъднат или най-големите ми кошмари или най-съкровените ми желания, онези желания, за които никога не си бях позволявал дори да мисля.

Стигнах до вратата за секунди. Застинах там и просто гледах Бела няколко мига. Бе застанала до леглото и с протегната ръка галеше балдахина, който го опасваше. Тук заслуга имаха Алис и Есме. Те го бяха добавили скоро, за да предпазва Бела от комарите. До тогава не ни беше нужен, нямаше такъв комар, който да успее да пробие моята или на някой от семейството кожа.

Спрях погледа си на врата й. Една капчица вода се беше появила и потичаше надоло. Протегнах ръка като омагьосан. Още една човешка черта – тялото й регулираше по естествен начин температурата си.

– Тук е малко топло. Мислех, че така… ще е по-добре. – Извиних й се. Дали бях сгрешил? Онова изпитание за нея в планината беше доста поучително. Предпочитах да й е горещо и аз да я охлаждам, а не обратното.

– Напълно изряден – промърмори тя под носа си. Засмях се нервно. Тя беше толкова спокойна. Как го правеше?

– Постарах се да предвидя всичко, което би направило нещата … по-лесни – признах си. Погледнах през прозорците към океана. Повърхноста беше огледална и почти идеално плоска. И тогава ме осени идеята.

– Чудех се – проговорих бавно, обмисляйки все още – дали… първо… не би искала да направим едно нощно къпане?

Водата щеше да е доста топла, а на мен винаги ми действаше успокояващо. Може би там нямаше да е… толкова трудно. Водата щеше да омекотява движенията донякъде. Да, това беше. Господи, надявах се да съм прав. – Водата ще е съвсем топла. Плажът е от тези, които харесваш.

– Добре звучи – каза тя, но гласа й изневери и издаде напрежението й. Идеята за къпането ми се стори още по-добра. Топлината и водата винаги й действаха успокояващо.

– Сигурен съм, че ще искаш една – две човешки минутки… Пътят беше дълъг.

Всъщност аз имах нужда от тези човешки минутки. Докосването до нея винаги ме наелектризираше и огънят на тялото й сякаш запалваше всяка частица от мен, но днес беше още по-зле. Днес знаех, че не мога да я спра. Щяхме да стигнем до края. Бях й обещал и не можех да спра да си го представям. Затова трябваше да остана сам за малко, за да се овладея напълно.

Тя кимна в отговор. Вената на врата й пулсираше бясно. Наведох се и допрях устни до нея. Вдишах аромата й и се засмях. Упражнението на верандата беше свършило работа. Болката в гърлото беше по-силна, дори за момент забравих, че устните ми горят, допрени в кожата й.

– Не се бавете твърде дълго, госпожо Кълън – новото й име погъделичка небцето ми. Сигурно, защото ми идваше да го изкрещя вместо да го прошепна в ухото й. Засмях се на реакцията й. Когато ме чу да го изговарям, Бела направо подскочи на място. А сърцето й задумка в гърдите отново, заплашвайки да пробие ребрата й. Знаех, че това е реакция на целувката и на дъха ми по кожата й. Обожавах точно тази реакция, затова вместо да се отдръпна и да я оставя за минутките, които обещах, продължих целувката си по шията й, спускайки се надоло до прекрасната извивка на рамото й.

Биенето стана оглушително. След малко щеше да прескочи в ритъма си. Не се излъгах. Дишането й се накъса и тя потрепери в ръцете ми. Наложих си да спра. Мислено исках да я вдигна и да я положа на леглото и да продължа да целувам тялото й. Стиснах устни, опитвайки се да изляза от дупката, в която ме отнасяха фантазиите ми. Поех въздух, приемайки като благословия огнената жарава в гърлото си. Позволих й да стигне до съзнанието ми и да прогори мислите.

За първи път от доста време ми се налагаше да влагам всяка капчица самоконтрол.

– Ще те чакам във водата – казах и с почти невъзможно усилие се запътих към френските прозорци, които бяха изхода към плажа.

Кожата ми гореше, мислите ми горяха… За първи път от 80 години насам ризата ми пречеше, исках да усетя бриза върху кожата си. Сякаш той можеше да отвее и охлади страстта, заплашваща да ме изпепели.

Съблякох ризата преди да изляза навън и я хвърлих на пода. В отражението на прозорците видях душата си. Гледаше ме с прекрасно изчервени бузи, разрошена коса и сърце, което ме изпращаше с песен. Песен само за мен.

Този път не вървях с човешка стъпка. Използвах цялата енергия, която сякаш кипеше в тялото ми, за да стигна до брега. Отне точно миг да усетя пясъка под краката си. За секунда се загледах във всичко наоколо. Луната бе приказна тази вечер. Огряваше околноста с мека светлина, придаваща на целия плаж вълшебна нотка. Бела щеше да го хареса.

Как да действам оттук нататък? Първо да осигуря възможно по-голямо влияние на аромата й върху себе си. Започнах да поемам свежия морски аромат на чести и дълбоки вдишвания. Усещах соления мириз на водата като спирт, минаващ през тялото ми и прочистващ носа и дробовете ми от вълшебния й, но и болезнен аромат. Съблякох дрехите си и ги метнах небрежно върху една палма край пътечката, идваща от къщата. Бела щеше да ги види. Щеше да знае, че по себе си няма да имам нищо и ако решеше, можеше да се откаже. При тази мисъл една част от мен се сви в агония.

Ослушах се. Тишината беше нарушавана единствено от вълните, галещи брега. Това не беше проблем и отчетливо дочух пускането на душа в банята и биенето на най-важното в света сърце за мен.

Влязох във водата отначало само до кръста, заслушан в сърцето й. Усещах горещата вода върху кожата си. Но не ме успокояваше, както си мислех. Напрежението ми растеше – какво ставаше с мен? Ако сега контролът беше проблем, какво ли щеше да е после, когато най-после Бела дойде при мен? Карлайл ми каза, че е опасно, че е несравнимо с нищо до момента… А аз още дори не я бях целунал, както първия път на полянката! Споменът не помогна за контрола ми… Напрегна сетивата ми още повече, но ми припомни кое ми беше подействало ободряващо тогава – бягането надолу с Бела на гръб. Сега обаче нямаше как да се получи. Имаше само вода, островът не беше чак толкова голям. Тогава плуване. Да това беше добра идея, отпуснах се по вълните и загребах с ръце. Отдадох се изцяло на усещането. Никога досега не бях плувал така абсолютно гол, по-бърз от яхтата, с която дойдохме. Водата галеше и стопляше кожата ми. А движението ми помагаше да върна контрола над тялото си. Спрях и обърнах назад в момента, в който вече почти не чувах сърцето й. То беше моят компас. Стигах до брега, слушах за кратко движенията й, за да преценя колко време имам още и поех отново навътре в морето. Наистина ми действаше ободряващо. Не знам колко време бе минало, когато на поредното връщане до брега, чувах сърцето й, но не и водата.

Тя беше почти готова. След няколко минути щеше да дойде, а аз не знаех дали щях да успея да я опазя жива. Това беше странно дежа-вю. Споменът изскочи в главата ми: скрит в дърветата, чакащ Чарли да замине, слушах водата в банята и сърцето й, и се питах дали щях да я прибера у дома. Беше минало доста време, но ето и сега въпросът беше почти идентичен с тази разлика, че сега кръвта й не беше проблем, което донякъде усложняваше нещата.

Щях да я запазя. Бях й го обещал тогава, бях й го обещал и след като се върнахме от Италия. Прекалено ценна бе за мен. Нямаше да я нараня. Ще намеря начин да спра, ако стане опасно.

Силата на мисълта беше помогнала тогава, щеше да ми помогне и днес. Карлайл ми беше казал: “Контролът е толкова, колкото ти решиш да бъде”. Зависеше само и единствено от мен.

Изострените ми до невъзможност сетива доловиха първо приближаващото биещо сърце, а после и тихите стъпки по пътеката.

Стоях обърнат с гръб към къщата, до кръста във водата и дишах все по-бързо. Вдишвах бриза, за да мога след това да изгарям в болка, достатъчно сила, за да изпепели и страста ми.

Дочух падане на плат. А после и плясъка на вълните по нечии крака. Знаех, че е тя. Усещах я с всяка фибра на тялото си. И я исках в прегръдките си.

После горещата й длан легна върху моята над водата и чух гласа й

– Прекрасна е – усетих движението, когато повдигна глава и погледна луната.

Поех въздух и ароматът й сви стомаха ми. Това беше повече от прекрасно, можех да постигна баланса поне за сега.

– Не е лоша – поех отново дълбоко въздух и се обърнах към нея. Впих очите си в нейните. Не смеех да погледна нищо друго. Все още не. Извих ръката си и вплетох пръсти с нейните под водата – Но не бих използвал думата прекрасна. Не и докато ти си тук.

Усмивката, която се появи на лицето й, беше напрегната и слаба. А след това тя вдигна ръката си и я сложи върху гърдите ми. Огънят пламна изведнъж. Силата беше неописуема, нечовешка, мъртвото ми сърце потрепери в отговор. Не можеше да бие, но сякаш електричеството от ръката й му подаде достатъчно сила за един последен трепет. А може би си въобразявах, не знам. Бях забравил да дишам и това засили чуството, което ми причиняваше ръката й. Поех дълбоко въздух, молейки се огънят и сухотата в гърлото да успеят да спуснат онази мъгла над съзнанието ми и да ми дадат нужното време за възвърна контрола си. Поех дъх, фокусирах се отново върху сърцето й. Спомних си чуството, което изпитах когато мислех, че е мъртва, болката от спомена беше добре дошла. Можех отново да разсъждавам и да говоря.

– Обещах, че ще опитаме… Ако направя нещо не както трябва, ако ти причиня болка, трябва веднага да ми кажеш.

Тя ми кимна сериозно и пристъпи към мен. Склони глава на гърдите ми, доверчива, сигурна, безумно смела.

– Не се страхувай – прошепна ми, а дъхът й сякаш облиза с огнен език кожата ми – Ние си принадлежим.

Силата на думите й, простичката истина, съдържаща се в тях, ме сломиха. Всяка вътрешна съпротива срещу това, което искаше да направим падна в мен. Обичах я, исках я и днес в първата ни брачна нощ щях да й покажа колко всъщност я обичам. Не с онова което тя искаше, а с това, че въпреки него, щях да я запазя жива.

Обвих тялото й с ръце и я притиснах към себе си.

– Завинаги – съгласих се и знаех, че ако нещо се обърка, ще я превърна преди сърцето й да спре. Знаех, че ако стане прекалено, ще намеря сили поне за това. Бела беше съдбата ми, животът ми  – тя нямаше да умре , не и в прегръдките ми.

Нежно я придърпах към по-дълбоката вода. Така опряна до гърдите ми, без дрехи които да я пазят от студената ми кожа, беше нужно да й осигуря поне топлината на водата. Но дали кожата ми беше студена, дали изобщо още имах кожа. Извивките й прилягаха така добре на тялото ми. Коприна върху камък, огън върху лед. Обвих ръцете й около шията си и наведох глава, за да й дам онази възможност, която й отказах преди толкова много време. Целунах я малко по-силно и страстно, отколкото си позволявах до момента. И бурята дойде.

Не знаех аз или тя, опитвах се да изплувам от чуствата, да остана в съзнание. Устните ми изгаряха, горещият й дъх топеше езика ми, а аз вдишах отново и отново, за да не позволя на ръцете си да я сграбчат в смъртоносна хватка. Не знам кое ме спря, може би навика да се отдръпвам, когато стане прекалено или нейната реакция. Ръцете й се вдигнаха към косата ми, а пръстите й запалиха скалпа ми сякаш пожарите в тялото ми не бяха достатъчно. Изплаших се да не загуби съзнание отново. Отдръпнах се от устните й, но тя не ме пусна. Имах нужда от аромата на кръвта й, имах нужда от доза от нейния наркотик, защото иначе бяхме изгубени. Плъзнах устни надолу по брадичката й, а тя затрепери в ръцете ми. Всичко губеше смисъл. Семейството ми, островът, красотата която ни заобикаляше. Нищо нямаше значение освен жената, която държах в ръцете си. Дишах дълбоко и целувах всеки милиметър от прекрасната й почти прозрачна кожа. Спусках се надолу по шията й. Любимото ми местенце онова което винаги караше сърцето й лудо да забие беше точно под ухото й. Вената, която пулсираше бясно и излъчваше най-сладкия аромат, който някога бях подушвал. Проследих я с устни, а съзнанието ми се огъваше и гърчеше в опит да се задържи цяло. Всяка част на тялото ми искаше да я докосне, да я обвие. Вдишах отново и продължих по дължината на вената. Преди се страхувах, че няма да се сдържа и ще впия зъбите си във врата й, а сега се молех за аромата, който идваше от нея. Когато стигнах извивката на рамото й, Бела пое дълбоко дъх сякаш до сега го беше сдържала.Ръцете й освободиха главата ми от прегръдката си и се спряха на раменете ми. До където се докоснеха имах усещането, че пламва искра. Не знаех какво ще направи не бях подготвен за действията й, не бях подготвен, въпреки разговорите, въпреки подготовката, въпреки дългите си години съществуване. Не знаех какво ме очаква.

Усетих лек натиск на ръцете й върху раменете ми, а след това самото движение във водата. И после краката й обхванаха кръста ми, а устните й намериха моите и не търпяха да бъдат отблъснати.

Сякаш в мен се отприщи бент. Емоциите ми потекоха като реки от лава, събираща се в една точка на тялото ми … Нежно, бавно – крещеше един вътрешен глас, но едва го чувах. Спаси ни само това, че лицето ми беше между гърдите й. Ароматът, който поех не просто изгори гърлото ми. Опостуши го. Загубвах битката усещах го. Само една частица от разума ми крепеше все още контрола над тялото ми, а Бела неправеше нещата по – лесни. Покриваше всеки милиметър от кожата ми който достигаше с целувки, който сякаш прогаряха рани в мен и вливаха нова късчета страст в тялото ми. Ако досега вампир не беше полудявал то аз бях на път да стана изключение в статистиките. Невъзможно е да се опише колко жив бях точно в момента. Никога не съм мислил че може някой да гори така и да е щастлив. Всичко в мен всяка една моя частица искаше да се слее с нея, да я завладее да покори тялото й и да се загубя в топлината й. Незнаех колко още можех да заповядвам на ръцете си да са нежни да помня че това е Бела, че е чуплива и крехка. Ръцете й отново бяха на врата ми притискайки тялото й към моето с желание което дори незнаех че може да съществува в човешкото тяло. Устните й отново намериха мойте и можех да се закълна че при допира им сякаш светна искра. Прегърнах я вдишвах силно отчаяно борейки се да докарам онази болка от първия миг в който се видяхме. Дори онова чудовище сега ми се струваше като дребно ръмжащо същество пред онова което беше в мен сега.

В този момент Бела пусна врата ми и се отдели от тялото ми.

Бриза достигна до гърдите ми горящи от допира с тялото й и за малко облекчи сладката агония на която бях подложен. Разума ми се позакрепи и можех отново да виждам. Незнаех защо се отдръпна от мен, но съвсем скоро разбрах. По красива гледка не бях виждал през съществуването си. Беше се отпуснала на морските вълни по гръб. Косата и мокра и разпиляна като ветрило се носеше около лицето й. КОжата й бяла почти колкото моята разкошно контрастираше с чернотата на морската вода. Няведох се омагосан от гледката целунах гърдите й корема й погалих всяка извивка на тялото й. Не мърдах краката си изобщо като стълб закован в дъното , а тя беше лодка акостирала около мен. Вълните я блъскаха в тялото ми и я дърпаха обратно във влудяващ ритъм . Незнаех колко време мина изобщо нямаше значение, но реших че съм готов да я направя своя жена … Не чуствах нищо друго освен желание да я притежавам и увереност че ще я опаза жива . Наведох се напред повдигнах я леко с ръката си и преди да се слеем в едно слях устните си с нейните. После дойде огъня, като изригващ вулкан набиращ сила … Държах ръцете й незнаещ защо точно –  да я притисна повече или да я избутам от себе си, ако усетя че я наранявам. Бела извика името ми чух и това бе всичко което достигна до разума ми …

По – късно когато огъня вече само тлееше в мен , а Бела лежеше притихнала в ръцете ми първото нещо което ме посрещна след като вече можех да мисля и съзнанието ми се беше върнало, беше сърцето й. Туптенето му бавно успокояваше ритъма си, а от гърдите ми се изтръгна въздишка. Бела беше жива. Вдишах аромата й с пълна сила , но болката не прогори гърлото ми. Беше там но беше незначителна слаба. Бях променен още не можех да определя разликата, но я усещах вече не бях същия. Погледнах жена си притихнала в ръцете ми и ме заля вълна от обожание и любов . Очите й затворени устните й леко разделени. Страните й огрени от лунната светлина грееха.

Тя спеше в ръцете ми. Спомнях си страста с която ми се бе отдала и умората й не ме учудваше. Мъртвото ми сърце завинаги беше в ръцете й ние бяхме едно цяло принадлежахме си . Думите който ми каза по – рано вечерта придобиха друго значение. Досега не го вярвах не си позволявах дори да мисля по този начин дълбоко в себе си знаейки, че е прекалено хубаво за да е отредено за мен. И после тя ми отдаде тялото си, душата си. Доверчиво се беше отпуснала в ръцете ми знаейки , че може и да не излезе от тях жива. Беше повярвала в мен когато самия аз не вярвах на себе си.

Скоро нямаше да се налага да се излага на подобна опасност. Бях й обещал и въпреки, че имах резерви относно желанието й да бъде като мен щях да го направя. Този път същноста ми не се сви от болка при идеята започвах да свиквам с нея.

Трябваше да я изкарам от водата затова поех към къщата. За секунди стигнах до огромното бяло легло и я поставих върху него. Тя не промърмори отпусната в съня си. Легнах до нея и зачаках сънищата й. Зачаках да ми покаже чувствата си мислите си които успяваше да скрие от мен, но така охотно споделяше в съня си. Един кичур коса беше паднал върху лицето й и го скриваше наполовина от мен. Протегнах ръката си за да го махна и тогава го видях…

Син оток опасваше скулата й и личеше ясно на бялата й кожа. Силен спазъм на паника проби път към мислите ми и ме накара да изтрезнея от еуфорията и емоциите които ме бяха засипали тази нощ. Погледа ми обхождаше тялото й и ужаса започваше да набира сила. Устните й бяха подпухнали синини обримчваха цялото й тяло. Най тревожни бяха тия около ребрата й. Погледнах ръцете си отвратен … Какво й бях причинил ? Цялата красота и оптимизъм се отекоха от мен. Бях чудовище ! Но бях ли и убиец. Не не сърцето й биеше равномерно , дишането й обаче беше слабо. Нормално за спящ човек. Опитах се да възвърна ума си да разсъждавам трезво, но гледайки синините по тялото й паниката стягаше гърлото ми в клещи ,а мозъка ми отказваше да действа скован от картината. Опитвах се да си спомня дишането й когато стоях в стаята й да видя дали е нормално. Нещо в картината пред мен не се връзваше. Спомените извадиха най накрая различията в главата ми. Бела беше прекалено тиха. Никога не е била толкова тиха в съня си. Винаги говореше и колкото по вече бяха емоциите през деня толкова по бурен беше монолога в съня й. А сега стоеше сякаш изпаднала в безсъзнание.

За първи път незнаех какво да направя. Страхувах се да обърна поглед от нея за да не изтърва и най малкия намек за промяна в състоянието й.

-         Бела ! Бела ! Погледни ме любов моя ! -  казах първо леко после по силно. Исках да ме чуе , нормално спящ човек би чул вика ми. Нещо не беше наред. А ако умираше ? Ако бях наранил някой орган фатално? Не трябваше да я мърдам ако имаше вътрешни наранявания това би било фатално.

И в този миг чух звъна на телефона. Знаех кой е мелодията го издаваше. Беше Алис !

Всичко в мен се сви. Вълната от болка която прониза мозъка ми и небиещото ми сърце беше неописуема. Алис звънеше само когато виждаше нещо лошо, звънеше когато член от семейството беше в беда. Погледнах Бела и вече знаех тя умираше. Всяка частица в мен крещеше и се самоубвиняваше гледах ръцете си и виждах отпечатъците им по кожата й и вината която ме връхлиташе ме караше да се свия на две от болката. Паднах пред леглото и погледнах момичето което бях направил жена и чийто живот си отиваше заради мен. Момичето което ми донесе толкова емоция и любов, което пожела да обвърже живота си с моя и да се обрече на проклятието на семейсвото ми. Безумно смела , омагьосваща и чиста , а аз й бях обещал да не я нараня никога.

Изведнъж разума ми намери изхода намери вратичката спомни си обещанието ми. Можех да го изпълня сега на мига. Нали това искаше тя. Да я направя като мен и да сме заедно завинаги. Имаше ли значение кога беше решено след сватбата ми и след като тя изпита чуството да прави любов като човек аз трябваше да я превърна в чудовище като мен. Преди правех всичко за да отдалеча момента във времето, но сега разбирах какво означава да нямаш избор. Разбрах защо Карлайл се беше съгласил и защо аз ще го направя сега. Бела неможеше да умре. Самата мисъл да не съществува под каквато и да е форма и за това да бъда виновен … Не не неможех да го мисля. Приближих се към леглото заслушан за всеки звук за някаква реакция. Но нищо тя сякаш беше изпаднала в безсъзнание , в кома. Незнаех как да го направя. Въпреки че беше решено смятахме да е при семейството ми и не бях говорил за това с Карлайл , а беше късно да питам. Осланях се на спомените му за преобразяването на Есме и спомена ми за деня в който Джеймс я беше подложил за първи път на болката от превръшането. Всичко в мен се съпротивляваше . Не исках да го правя. Беше грешно беше кошмарно. Бела не трябваше да бъде като мен тя не беше чудовище. Ако можех да плача сигурен бях очите ми щяха да са плувнали в сълзи но сега само смъдях кухи и някак прекалено сухи. Наведох се над нея пазейки тялото й от своето за да не го нараня допълниелно. Не крещеше всичко в мен, не трябваше да става така … Струваше ми се най нормално да впия зъби във вената на врата й онова любимо мое местенце което винаги откликваше на допира ми.

Наведох се с последна надежда докоснах с устните си вената. Отдръпнах се и погледнах лицето й целия бях в слух. Нямаше промяна. Сърцето й не засили ритъма си , а бепе откликнало на зова ми дори когато беше цялата бинтована след случката във Финикс. Нямаше надежда нямаше друг начин.

Наведох се над нея празен отвътре бях чудовище и сега го осъзнавах най пълно . Нараних единствения човек заради когото всъщност съществувах всичко останало нямаше смисъл губеше логика. Болката ми ме изгаряше . Целунах устните й за последно топли и се съсредоточих върху врата й. Вече усещах движението на кръвта й под кожата й. Оставих отровата да се влее в устата ми припомняйки си какъв е аромата на кръвта й какъв е вкуса й. Отворих уста със зъби напоени в отрова и бях готов за последната смъртоносна целувка. С нея щях да отнема душата й правото й да има деца, да остарее цялата красота на алените й страни и топлотата на очите й. Не бях готов за това но нямах друг избор . Дано тя не ме намрази за това. След миг вече щеше да е свършило. Затворих очи викайки целия си контрол цялата си любов към Бела и устните ми допряха вената й.

Миг я делеше от вечноста когато най – после чух нещо. Хъркане. Миг преди зъбите ми да пробият кожата й Бела за първи път откакто заспа показа някакъв живот в себе си. Хората в кома не хъркаха. Облекчение и яд ме заляха изведнъж. Яроста ми заплашваше контрола ми, а Бела все още спеше под мен. Какво ли щеше да си помсили ако ме видеше сега ако се събуди ? Незнам какво и защо просто трябваше някъде да излея гнева си яроста си. Толкова бях отвратен от себе си , че зъбите ми се забиха във възглавницата до главата й и я направиха на парчета.

Трябваше да се махна от стаята. Очарованието на ноща си беше заминало. Аз бях чудовище – дори и в мислите си не просто инстинкти те а и мислите ми бяха белязани от начина ми на съществуване. Трябваше да си прочистя главата. С периферното си зрение видях как от завихрянето след мен пуа от възглавницата се вдига във въздуха и пада като сняг върху леглото покривайки изтерзаното и наранено тяло на Бела от погледа ми.

Спрях пред палмата на която бяха закачени дрехите ми и с натежала ръка взех телефона. Не исках да чувам сестра си още. Не беше тя виновна за това че така идиотски прибързах със изводите. Дори незнаех дали изобщо днес бях в състояние да мисля. Съзнанието ми бе сковано откакто слезнахме на острова, но това не беше оправдание. За малко да отнема душата й що за егоист бях. Не я заслужавах не трябваше да е с мен. Джейкъб беше прав трябваше да се опитам да си отида и да му дам шанс да я направи щастлива. Поклатих глава за да премахна мислите … Немога да променя миналото , а и бях обещал . НИкога повече нямаше да я изоствя.

Телефона в ръката ми зазвъня тихо отново.

-Едуард – чух в мига в който натиснах копчето да приема разговора. Гласа й звучеше разстревожено – как можа първо да не ми се обадиш.

Аз съм виновна трябваше да погледна по внимателно и да видя какво става, но нямах търпение да разбера какво се е случило и Бела изхвърлили вече дрехите си в коша . О Едуард толкова съжалявам!

-         Не си виновна ти Алис. Отговорноста за Бела е моя. За сега всичко е наред . Ако нямаш нищо против смятам да отида при жена си ! – и затворих телефона. Нямах желание да говоря и знаех че Алис знае и ме разбира.

Тръгнах обратно към къщата взимайки дрехите си по пътя. Неможех да стоя далече. Каквото бе възможно да се обърка вече се беше объркало? Но аз никога повече нямаше да я нараня. Нямаше повече да правя любов с нея докъто не я променя ! Друг начин да я опазя нямаше. После закрачих към онази песен която щях да търся винаги – биещото й сърце.