“Пречупена стомана”

Автор: Womanitka

Снимката е любезно редактирана от нашият приятел Steliyan

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел

Тя погледна детето в ръцете на Бела и в гърдите й забушува непознато досега чуство. Разпозна го веднага обаче. Беше прекалено силно и не можеше да го сбърка.

Беше завист. И не само – завист, а и ревност и болка. Знаеше, че не е права, че няма защо, но въпреки това всичко в нея крещеше и проклинаше.

Семейството й не виждаше. Всички освен един, но той беше толкова погълнат от дъщеря си, че точно сега не чуваше нищо друго.

Тя трябваше да се махне от там. Не можеше да понесе повече. Те не бяха виновни, но и тя не беше. Но въпреки всичко най – съкровеното й желание никога нямаше да стане реалност. Тя нямаше да държи в ръцете си свое бебче. Нямаше да му гука и да го храни, нямаше да го пази и учи. Очите й пламтяха. Дори това й беше отнето – да изгаси огъня в тях с утешаващ плач.

Излезе навън и побягна.

Остави вятъра в косите си, които винаги бяха грижливо оформени, да всява хаос. Ако можеше да помете и мислите й, но не можеше.

Беше свикнала да получава всичко. Беше свикнала да има всичко. Но какво значение имаха дребните неща, пълнежа. Сърцето й винаги беше копняло само за едно и беше спряло, но бляна в него си остана замръзнал като нея самата.

Усети го преди да чуе стъпките му. Не знаеше кога се случи за първи път, но той беше вече част от нея. Усещаше го както и той нея. Имено затова идваше. Знаеше, че иска да е сама, но интуицията му говореше, че й трябва подкрепа.

- Розали, искаш ли да по ловуваме?

Подхождаше отдалече. Тя беше виновна за това. Малко ли от нейните гневни изблици бе понесъл ?

- Не сега ! Сериозно искам да съм сама. Не искам да ти крещя отново, моля те !

Мъжът спря изумен. Беше очаквал всичко друго но не й молба. Тя беше свикнала да става каквото иска, никога не беше молила. Смиреността  й го притесни повече отколкото биха го направили виковете й.

Пристъпи към нея плахо, внимателно. Никога досега не се бе страхувал, но нещо в нея беше пречупено. Той виждаше нова жена пред себе си. Беше прекарал с нея цял човешки живот. Беше я виждал всякаква – щастлива, гневна, стенеща от страст под тялото му, разярена и студена, но никога не я бе виждал победена сякаш съсипана. Тя беше нещастна, по зле сякаш за първи път в нея нямаше живец.

- Мила, какво става ? Притесняваш ме, Розали ?

- Емет – обърна се към него тя за първи път и после просто падна на земята.

Той се изплаши не на шега. Какво ставаше? Допреди минути беше вътре в къщата, държеше в ръцете си Ренесме и излъчваше толкова привързаност, такава любов ? После изведнъж я видя как сякаш застина, лицето й се превърна в маска, а очите й засвяткаха сякаш в тях горяха огньове. Седна до нея, хвана леко ръката й и замълча. Не знаеше какво да я попита ? Не искаше да я разпитва. Ще й даде време да му каже сама, ако не реши изведнъж, ще помоли брат си да му каже какво я тревожи. Едуард виждаше мислите на всеки нямаше да успее да се скрие и от него.

- Емет – това нейния глас ли беше? Звучеше странно. Пак като мелодия за човешките уши, но неговите бяха по чувствителни. Усети болката в думата и вътрешно се сви очаквайки удара – мисля, че ще се махна за малко. Не мога да се справя с бебе, не мога.

Прегърна го и скри лице в гърдите му. Ридания разтърсиха тялото й но тениската му остана суха. Вампирите нямаха сълзи, но болката й беше толкова силна, че с някакъв стар човешки инстинкт той повдигна лицето й очаквайки да го види мокро от солени капчици идващи от очите й.

- Розали скъпа, плашиш ме. Какво става ? Искаш ли да потърся помощ?

- Няма помощ за мен. Никой не може да ми помогне.

- Разкажи ми, моля те ще се побъркам от притеснение.

Какво трябваше да му каже ? Че мрази съществуването си . Да му каже, че иска дете въпреки че никога не можеше да има. Той не можеше да й помогне. За нея нямаше чудо, нямаше шанс. Можеше да се задоволи да бъде любима леля, но болката беше прекалено силна. В началото дори за миг само си мислеше, че Бела ще умре и тя ще осинови Неси. Искаше го толкова силно, че се уплаши от себе си. Не беше тайна, че е егоист, но никога не бе пожелавала някой от семейството й да умре за да получи нещо негово. Беше за части от минутата, но го поиска и беше отвратена от себе си. Не може да погледне Едуард в очите – той знаеше, виждаше го в погледа му, в начина по който я гледаше докато се грижеше за малката. Гледаше я и в очите му нямаше упрек, а съжаление и разбиране. Очите му я караха да се чувства още по зле.

- Розали, кажи ми.

- Не мога, ще ме намразиш. Не мога да понеса да ме намразиш, Емет, а не заслужавам друго. Винаги съм знаела, че съм кучка, но…

Нови ридания.

- Розали, ще извикам Едуард. Побъркваш ме от тревога. Кажи ми!

- Исках Бела да не оживее, Емет. Исках да умре. Въпреки, че Едуард щеше да я последва. Не ми пукаше, за минута пожелах смъртта й и бях искрена в желанието си.

Той я гледаше изумен, шокиран. Беше очаквал всичко друго но не и това.

- Мила говориш глупости. Та ти дори харесваше Бела. Я какъв пазач й беше само. Изплаши Едуард дори, а това не е лесно.

- Не го правех заради нея, Емет. Харесвам я, но я исках мъртва за да получа нещо, което никога няма да имам.

Той ахна тихо. Вече разбираше. И знаеше, че тази болка няма да бъде излекувана. От всичко, което можеше да й даде, точно това не можеше. От думите му се изтръгна само едно име, което казваше всичко.

- Ренесме!