Автор tedity

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Днес беше осемнадесетият ми рожден ден, вторият който празнувам с Едуард… или не точно.

Бяха минали точно четири месеца откакто той твърдо ми бе заявил, че няма да ме превърне във вампир. Идеално си спомнях и последният ни разговор по тази тема.

Беше вечер и както обикновенно Едуард беше в стаята ми, разговаряхме…

- Единственото нещо, което може да накара мъртвото ми и студено сърце да се стопли отново, това си ти, любима! – бе казал той.

- Да, но до кога? – бях му отвърнала.

Тогавава започнах да му обяснявам, че го обичам повече от всичко и ако наистина държи на мен ще ме превърне. Едуард се ядоса, започна да говори за това как не искал да ми го причини. Било твърде опасно, можел да ме убие.

Всичко това беше толкова болезнено, всяка една негова дума се забиваше в съзнанието ми и ме караше да изпитвам вина. Имах ужастното чуство, че се натрапвам неканена в семейството му, че налагам собствените си амбиции и желания.

От онази вечер нататък животът ми се промени още повече. Разбира се, не смеех да изкажа гласно притесненията и тревогите си, но винаги когато Джаспър беше наблизо се втренчваше в мен и започваше да ме разпитва. По дяволите, отново братът на Едуард се бе заел със задачата да разкодира чуствата ми. Защо се интересуваше толкова?!

- Бела! – извика Джесика, когато ме видя.

Явно съвсем бях забравила къде се намирам, а именно в стола на колежа.

- Какво? – попитах рязко.

- Амии, чудех се дали искаш… – започна тя.

- Не, не искам. Спести си го, каквото и да е! – казах.

Станах от масата и си хвърлих таблата при другите, чу се силен трясък, но не ме интересуваше.

Запътих се към кабинета по физика. Все още не бях разучила напълно кабинетите в този колеж. Всеки на мое място би се радвал, че е приет в такова престижно учебно заведение, но аз не бях много въодушевена. Животът ми изгуби огромна част от смисъла си, когато разбрах, че ще последвам примера на всички обикновенни хора и ще умра някой ден.

Отново сякаш взех да се разпадам, с всеки изминал ден ставаше все по-непоносимо. Всеки ден можеше да ми е последен, защото беше възможно на прибиране към вкъщи да ме блъсне кола и да загина. Едуард не би могъл да направи нищо, защото категорично отказваше да ме превърне във вампир. И тогава мисълта да го загубя разрушаваше останалата част от мен…

На всичкото отгоре и по някаква неузнаваема причина Джесика Станли се оказа в същия колеж като мен и Кълън, и сега след неуспешни опити да се впише при другите се беше лепнала за мен. Тя беше пълен аутсайдер, като се замисля точно като мен във Форкската гимназия, но сега тя беше на мое място. Може би сега беше моментът да злорадствам. За жалост обаче нямах намерение да го правя, бях прекалено подтисната със своите проблеми или по-точно с живота си. Чуствах се толкова… нежелана.

Звънецът би и аз се втурнах към кабинета, но за съжаление отново влязох след декана.

- Отново закъсняхте, госпожице Суон. – Констатира той.

- Аха. – казах.

Наясно бях, че трябва да се извиня и да кажа, че това няма да се повтаря, но пък каква полза имах от това? Никога физиката не ми е била силна страна.

Господина започна да преподава урока, за миг се почудих дали въобще да го слушам?
Тогава в кабинета влезе Едуард.

- Съжалявам за закъснението, господин Дерън. – Каза му той, при което, разбира се, учителят омекна. Мислех си, че само жените се връзват така. Е, явно съм грешала.

- Бела, търсих те! – изшептя ми Едуард, докато сядаше до мен.

- Защо? – попитах.

Вгледах се в нежните му очи и отново забравих къде съм. Всеки път, когато го погледнех се изгубвах някъде. Той беше толкова съвършен, а аз толкова… не. Милиони пъти съм се питала как и защо ме обича, но винаги Едуард ми отговаряше по един и същи начин. Така или иначе той си мислеше, че съдбата е дарила него с мен, а не обратното.

- Може би сега не е моментът, по–късно ще ти кажа. – каза Едуард и ме целуна бързо по челото.

Умирах от любопитсво какво ли има да ми каже, дано само не ми готвеше отново някаква изненада. Едуард знаеше, че ги мразя и въпреки това преди две седмици ми беше купил нова кола.

Звънецът удари! Най-накрая часовете свършиха, звучах като петокласничка, но нямаше особено значение. Сега трябваше само да видя какво иска да ми каже Едуард.

- Е? – Подканих  го когато излязохме в коридора.

Той не каза нищо, просто хвана ръката ми и ме поведе навън на двора на колежа. Когато стигнахме паркинга спряхме.

- Аз ще карам. – каза Едуард усмихвайки се.

Бях толкова объркана, че машинално седнах на другата седалката. Нямах представа защо е тази тайнственост.

- Ще ми кажеш ли къде отиваме? – попитах, когато забелязах, че се отклоняваме от пътя за вкъщи.

- Едуард, чуствам се като в някакъв трилър! – продължих.

- Отправяме се към твоята изненада. – отговори ми с усмивка.

- Изненада? – казах шокирана.

- Да, Бела. – Едуард изглеждаше развеселен.

- Ти какво? Искаш да ми докараш инфаркт ли? – Попитах заядливо.

- Нищо ти няма, уверявам те, ще ти хареса. – каза той като че ли още по-щастлив.

- Така каза и миналия път, обаче май забрави факта, че щях да припадна като видях мерцедеса който ми подари. Освен това инфарктът е съвсем възможен за обикновените хора! – Продължих.

Едуард не обърна внимание на казаното от мен и продължи да кара към моята “изненада”.

Пътувахме около двадесет минути, докато не спряхме в някаква гориста местност. Огледах се добре и видях някаква пътека.

Едуард ми отвори вратата на колата и заедно тръгнахме по пътеката. Тишината беше някак си неестествена, затова реших да прекратя зловещото мълчание.

- Къде ме водиш?- попитах.

- Шшт. Скоро ще разбереш. – каза тихо той.

След няколко минути излязохме до една шумна река, огледах се и видях една голяма и красива къща. С Едуард седяхме като статуи.

Когато най-сетне успях да проумея ситуацията, погледнах въпросително любимия ми.

- Това, любима, е изненадата по случай рождения ти ден. – каза нежно и ме целуна.

Трябваше ми известно време, за да възстоновя мислите, когато Едуард откъсна от мен щом ме целуна.

- Помислих, че вече няма да се празнува този ден. – Отвърнах смутена.

- Това е невъзможно. – прошепна в ухото ми и ме вдигна на ръце.

Сгуших се в него докато ме носеше към вратата.

- Какво е това и между другото можеш да ме пуснеш. – казах.

- Вила и между другото не искам. – засмя се той.

Когато влязохме най-накрая ме пусна на земята. Вилата беше огромна, много просторна и топла.

- Тук ли ще останем днес? – Попитах невярващо.

- Да, не се безпокой, Чарли мисли, че с Алис ще пазарувате и после ще спиш у нас. – отговори ми Едуард.

- Хитро. – Засмях се.

- Тук е много хубаво. – признах.

- Радвам се, че ти харесва. – отвърна с усмивка.

- Но все пак не разбирам защо? – казах, когато се сгуших в него на дивана.

- Хмм, може би съм планирал нещо за тази вечер. – отвърна загадъчно Едуард.

- Какво например? – попитах.

-  Не още, Бела. – каза той.

…

Вече стана късно, минаха пет часа откакто пристигнахме във вилата. С Едуард се забавлявахме много, за първи път харесах снега. Особено когато замерях с него любимия ми. Чувствах се победител от самото начало, защото знаех, че той нямаше да посмее да ме уцели, колкото и да беше точен.

След това вечерях, естествено сама. Едуард беше далеч от идеята да погълне “човешка храна”.

- Искаш ли вече да се качим горе? – продложи ми той.

- Да, защо не?! – отговорих.

Двамата се качихме на втория етаж и Едуард отвори вратата на спалнята.

Пред мен се откри  прекрасна гледка. Спалнята беше великолепна, цялата обсипана с розови цветчета. Беше невероятно, а и ухаеше прекрасно. Обърнах се към Едуард, за да му кажа колко е хубаво, но той не ме изчака, обхвана талията ми и ме притисна плътно към него. Целувката му беше страстна, не обикновена като всеки ден, в нея гореше желание…

Той леко ме постави на леглото и започна да целува врата ми.

- Обичам те. – Прошепна Едуард.

- И аз те обичам, но мисля че трябва да спрем преди отново да не мога да заспя цяла нощ заради теб. – казах, вглеждайки се в очите му.

- Кой е казал, че тази нощ ще спиш? – Попита игриво.

Ето, че на рожденият ми ден Едуард бе решил да изпълни една от мечтите ми. Най-накрая имах възможност да го почуствам истински, да усетя близостта му, да се насладя на устните му.

Беше толкова вълшебно. Имах чуството,че сме застинали във вечноста и нашият прекрасен миг няма никога да приключи. Най-накрая бях негова и повече никой никога не би могъл да го промени…

След осем години

Събудих се с ясната мисъл за 26-ят ми  рожден ден. Той беше утре, а аз така силно мразех  всеки изминал ден, с който остарявах все повече и повече, че само при представата за утрешното “парти” на Алис ми призляваше.

Годините течаха, аз се променях, а Едуард – не. Животът ми се превърна в развалина и той беше този за когото дишах, той ме караше да живея. Правех се, че ми е забавно докато Емет се шегуваше с това как ще остарея и ще умра, правех се, че не ми пука… С времето неочаквано станах добра актриса, сигурно беше от възрастта.

Станах от леглото и се запътих към банята. Днес бях сама. Любимият ми беше на лов, а Чарли отдавна замина при Рене и Фил и всички бяха заети по създаването на някаква собствена фирма. Не ме интересуваше особено, щом бяха щастливи нека вярват, че световният икономически пазар няма да ги съсипе.

Отворих бавно вратата на банята и се вгледах в огледалото. В него видях само едно уморено лице и нямах предвид състарено или сбръчкано. Видях в собственото си отражение ясните белези на мъка, болка и теразние. Беше ми изписано на челото. Бях просто обикновен човек, който можеше съвсем скоро да загуби всичко.

Цялата настръхнах. От както разбрах, че Едуард няма да ме превърне във вампир, започнах да се страхувам от смъртта. Станах бдителна, не излизах нощем, оглеждах се по няколко пъти, когато пресичах. Пазех се, защото не исках да стане нещо.
Но, по дяволите, имаше ли смисъл? Да се пазя? Защо? Така или иначе някой ден ще се случи и кълна се, предпочитах да е сега, отколкото след педесет години, когато хората щяха да ме мислят за баба на Едуард. Не исках това…

- НЕ! – Изкрещях, бутайки огледалото на земята.

То падна и се счупи. Можех да видя отражението си във всяко едно парченце, но аз не исках, не исках да се гледам. Мразех се, мразех същността си, мразех живота си.

Бавно се свлякох на земята до парчетата стъкло. Истерията в мен продължи да завзема съзнанието ми и сълзите ми започнаха безспирно да се стичат по бузите ми. За Бога, мразех и това. Ненавиждах начина, по който съществувах. Аз бях единствено обикновен и крехък човек, когото щяха да забравят десет години след смърта му. Най–голямата болка в мен беше породена от мисълта как Едуард ще ме забрави някой ден, защото щях да бъда мъртва. Той щеше да продължи живота си или както  го наричаше “съществуването си” без мен. Бях такава егоистка.

След миг усетих остра болка в ръката си, вдигнах я и видях, че в истерията си съм се порязала на едно парче стъкло. В съзнанието ми изникна план, който щеше да спре мъката и щеше да сложи край. Щеше да ме изправи пред най-големия ми страх с единствената надежда, че мъртва нямаше да мога да усещам болка.

Взех едно голямо парче от огледалото и се вгледах в него – продължаваше да се отразява едно отчаяно момиче борещо с дилемата на живота си. Дали да не спра съществуването си или да продължа да живея заради Едуард? Знаех, че трябва да съм бърза, защото в мига, в който си го помислех, Алис щеше да е получила видение, навярно вече подозираше за намеренията ми. Въпреки това можех ли винаги да мисля за другите? Не можеше ли веднъж за винаги да дам спокойствие на себе си?!

Тогава се сетих за съня ми от преди седем години, когато сънувах, че съм с Едуард на поляната и виждам баба си, която в последствие се оказвам… аз.

Затворих очи и се облегнах на студените плочки. Не можех да продължа повече. Замахнах с лявата си ръка. Изпищях, болеше ме много… Осъзнах, че съм забила стъклото в корема си, когато дръпнах ръцете си, то остана в мен. Фонтан от кръв бликна от устните ми, а раната в тялото ми ме изгаряше. Виждах края. Въпреки огромната и непоносима болка знаех, че скоро всичко ще свърши. Най-накрая…

Мисълта за Едуард изплува в съзнанието ми, тя беше по-болезнена и от раната в корема ми. Трябваше да намеря начин да му кажа сбогом. Не можех да оставя нещата така.

След няколко неуспешни опита успях да се надигна от земята и бавно вървях към стаята си. Там щях да намеря лист и щях да му оставя бележка. Той заслужаваше повече, но осъзнах че няма какво повече да му дам.

Влязох в стаята си и отново се строполих на земята, за мое щастие на пода имаше лист и паднал химикал. Взех ги и с последни сили започнах да пиша.

”Едуард, прости ми… не мога да живея повече така Не мога да понеса мисълта, че някога ще умра… и ще бъда без теб. Реших, че така ще е най-добре за всички ни и просто сложих край на мъките си.

Умолявам те, прости ми. Знам, че не бива да те моля за това, но моля те не ме забравяй!

Обичам те, ти беше причината за цялото ми съществуване!

Бела”

Усещах как силите ме напускат и оставих химикалката на пода. Отпуснах тялото си на земята и започнах да се унасям, усещах едно до болка познато чувство. Този път обаче не исках да бягам от него, този път го приемах. Едуард не бе тук, за да ме спаси. Съществото, за което живеех и което осмисляше цялото ми съществуване беше далеч. Навярно така беше по-добре. Би било много по – болезнено, ако той беше тук и страдаше с мен. Внезапно усетих как цялото ми тяло изтръпва и в съзнанието ми настъпи… мрак.

Само след няколко часа Едуард и семейството му се прибраха. С необичайно добро настроение пристигнаха в къщата на Бела. Неописуема тревога се настани в любимият й щом усети мириса на кръв.

Уплашени и полудели от тревога, семейство Кълън изтичаха в стаята на Бела. Едуард, разбира се, беше пръв и му се наложи да преживее болката и изненадата първи. Той обгърна безжизненото тяло на бъдещата му годеница. Това беше запланирал за утре, да й предложи брак и най-накрая може би имаше надежда да я превърне в част от тях… Но беше твърде късно.

Отчаяният вампир не спираше да вика името й, с надеждата тя да отвори нежните си очи и отново той да се вгледа в тях, но беше твърде късно. Тялото на Бела отдавна беше изстинало и посиняло.

Въпреки силната миризма на кръв нямаше и един член на семейството, който да излезе от стаята. Всички бяха там. Карлайл, Есме,Емет,Розали, Алис и дори Джаспър бяха обградили мъртвото тяло на малката им сестричка и страдаха заедно с брат им.

Карлайл винаги е бил най-силният психически от тях, но дори и той не можеше да проговори. Дори не смееше да заяви, че Бела е мъртва и да прекърши окончателно сина си, който продължаваше да притиска до себе си трупа на любимата си и да гали косата й. Вътре в ума му се бунтуваха много чуства и въпроси. Съзнанието му бе до толкова замъглено,че дори не успяваше да чуе мислите на околните. Той си мислише, че вината е негова и че без Бела е нищо…

- Оставила е бележка. – проплака Алис.

Едуард вдигна бавно глава и с празен поглед взе бележката. Нужни му бяха няколко секунди, за да се фокусира и да разчете написаното. Щом го стори, той се срина, светът му пропадна още повече. Вината стана неописуема.

Едуард се вгледа в мъртвото момиче, което озаряваше животът му и бавно се наведе към лицето й. Леко и почти недоловимо той докосна устните си в нейните.

- Никога няма да те забравя, ще бъдеш в мислите ми постоянно и ще се моля някой ден отново да мога да зърна прекрасния цвят на очите ти. – прошепна й той.

Това беше тяхното сбогуване.Техният край. Краят на един живот и на една любов.

В мислите му се въртеше само една мисъл, надяваше се, че има Бог и той щеше ги събере отново в отвъдния живот. Отново в главата му се състави план и този път щеше да го изпълни.

Едуард щеше ли да отиде при Волтури този път окончателно да прекъсне съществуването си и с надежда да се отправи към смъртта? Всъщност правилния въпрос беше кога щеше да го стори…

КРАЙ