Автор: The Vampire girl

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Глава първа. Началото

Отворих очи. Опитах се да си спомня нещо, но след секунда осъзнах, че не зная нито коя съм, нито къде съм. Не си спомнях нищо! Усетих някаква празнина и в този момент се почуствах изгубена и самотна. Да, аз бях сама. Съвсем сама! Идеше ми да се разкрещя! Но не издадох нито звук.

Все така неподвижна очите ми започнаха да смъдят и ми се прииска да заплача и да излея болката, която ме завладяваше. Усещах очите си сухи и знаех, че след по-малко от пет секунди цялото ми лице ще е обляно в сълзи, но за моя голяма изненада не пророних и една сълза. Почуствах се много странно. Защото очите ми продължаваха да смъдят, а лицето ми все още бе така сухо?!

И точно тази изненада разсея за малко болката и ме накара да се съвзема. С надеждата, че ще разбера къде съм бавно станах на крака и се огледах. Намирах се в гора. Беше вечер. Само звездите осветяваха тъмното небе над мен, но това не ми пречеше да виждам всичко с кристална яснота. Значи беше новолуние.

Продължавах да се оглеждам, но малката надежда, която изпитах малко по малко започваше да се превръща в разорачование, болка и пак тази непоносима празнина.

Започнах да се оглеждам още по-бързо в търсене на знак или нещо, което да ме накара да разбера къде съм и дали наистина съм сама. Главата ми се местеше във всички посоки с нечовешка скорост, но единственото нещо, което виждах беше една обикновена гора.

Ето, че и последната капка  на надежда  вече я нямаше. Затворих очи и сведох глава. Болката и разорачованието, които почуствах ме удариха като плесница в лицето. Незнайно защо направих една крачка напред като знаех, че краката ми ще поддадат и че ще падна на земята след няколко секунди.

Като направих първата крачка чух странно шумолене, което звучеше като на хартия. Изненадано отворих очи и видях, че съм се оказала права. Беше един обикновен плик. Усетих как надеждата бавно се надигаше в мен, но се опитах да не се размечтавам прекалено много, защото знаех, че разорачованието ще направи болката още по-силна. Сякаш не беше достатъчно.

Бавно седнах на земята и внимателно вдигнах намачкания плик. От нетърпение бързо го обърнах и забелязах, че това движение би трябвало да се размаже пред очите ми или пък не би трябвало да се движа толкова бързо. Но с тази информация се занимаваше едва една част от съзнаието ми. Другата искаше веднага да отворя и да го прочета на един дъх.

Не се чуствах никак нормално, но любопитсвото дали това писмо ще даде отговори на всичките ми въпроси надделя. Започнах бързо да оглеждам писмото и видях, че върху него с красив почерк беше написано „За Вероника”. Така ли се казвах?! Вероника. Харесваше ми, но може би това писмо беше за някой друг?!  Но за всеки случай ще го прочета.

Пак с нечовешка скорост отворих писмото и започнах да чета. Докато четях толкова силни емоции се събираха в мен, че имах чуството, че съм бомба със закъснител.

Мила Вероника,

Знам, че в момента си много объркана и че нямаш представа къде се намираш. Сигурна съм, че няма да си спомняш нищо, но не се тревожи – спомените ти един по един ще се върнат, но имам опасението, че това може и да не се случи скоро. Затова ти оставих това писмо.

Сега искам да следваш тези инструкции много внимателно! Първо искам да страниш от хората и да отидеш до Италия. Там отиди до град наречен Волтера. После, когато е късно вечер, отиди до площад „Палацо дей Приори” и застани от дясната страна на часовноковата кула. Огледай се внимателно и когато видиш тясна уличка тръгни по нея и продължавай докато не се озовеш пред равна, тухлена стена без прозорци. Там трябва да видиш зейнала в настилката дупка, спусни се вътре. Другото ще се случи от само себе си. Просто те моля да бъдеш търпелива и спокойна.

Тово беше първото, което исках да ти кажа, а второто е, че ти си вампир и аз съм твоя създател. Знам, че първоначално ще помислиш всичко за някаква глупост, но моля те повярвай ми! И ако не ме послушаш за хората ще усетиш изгаряща болка в гърлото. Това мила се нарича жажда. Затова, за да не си навлечеш неприятности, моля те, страни от хората и бъди добра.

За жалост няма да имаме възможността да се срещнем, но там където отиваш е старото ми семейство и ще ти обяснят всичко.

С много обич от Катерина

Треперещите ми пръсти бавно оставиха писмото на земята. До мен имаше едно дърво и реших да го изполвам за опора, но в момента, в който се облегнах на него, дървото се наклони и корените се откъснаха от почвата. Дървото падна с оглушителен звук и още едно нещастно дърво го последва. Като опарена се отдръпнах с три крачки назад, но това движение беше твърде бързо за обикновен човек. Не можеше да съм толкова силна и бърза! Просто не е въможно.

Не знам колко време стоях така, но после чух как една мечка минаваше на около стотина метра от мен. Вятъра духаше и изведнъж миризмата от мечката ме удари като гръм от ясно небе. Миришеше ми на най-хубавото нещо в света – кръв. Явно беше пострадала, но това не ме интересуваше, интересуваше ме ужасната болка в гърлото. Желаех тази кръв, копнеех за нея повече от всичко.

Несъзнателно тръгнах към миризмата и без да се усетя вече бях пред мечката. Беше доста едра, но сякаш дори не ме интересуваше, че може да ме смаже. Точно обратното, зарадвах се и изръмжах от удоволствие, не, по-точно измърках. Бях се оказала права, кракът на мечката беше ранен и от него течеше кръв.

Вече не издържах и се нахвърлих върху нея. Забих зъбите си във врата й и тя почна да се мята на всички страни, но напразно аз продължавах жадно да пия от кръвта й.

Скоро тя спря да реве и да се мята и тялото й се отпусна безжизнено до моето. Аз продължих докато не усетих, че съм изпила и последната капка кръв. Изръмжах недоволно.

За част от секундата осъзнах какво стана току-що отвратена от себе си разбрах, че всичко е вярно. Аз бях вампир. Един ужасен вик се откъсна от устните ми.

Паднах на краката си и се загледах в кървавите ми ръце, след няколко секунди започнах да плача без сълзи.

Не знам колко време седях така, но малко по малко започнах да се съвземам. Премислих няколко пъти случилото се току що и накрая решително се изправих.

Отидох до мястото където бях оставила плика, взех писмото и известно време препрочитах редовете отново и отново. Въздъхнах и прибрах писмото в плика. Обърнах се и тръгнах натам където бях сигурна,че ще получа отговори на моите въпроси – към Волтера!

Ето това беше моето начало, началото на моята история!