Автор: Hailie

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

In the dark

I can feel you in my sleep

In your arms I feel you breathe into me

Forever hold this heart that I will give to you

Forever I will live for you.

(Тази история е вдъхновена от песента „Awake And Alive“-Skillet)

Глава първа.

„Ослепителна външност подобна на ангел.

Малките бели прашинки не спираха да се спускат надолу, достигайки земята. При допира с нея те сякаш я целуваха и изчезваха. Гледах ги през стъклото на колата. Проследявах с очи краткото им съществуване до мига, в който се разтапяха върху студената пръст. Отново и отново.

Дерек беше казал, че ще се забави около половин час. Беше ме оставил в колата, както винаги. Знаеше, че нe обичам да ги виждам, още по- малко да разговарям с тях.

Погледнах металния часовник на ръката си.

- По дяволите! – измърморих под носа си.

Бяха минали два часа, а него все още го нямаше. Ако не го познавах толкова добре, бих започнала да се притеснявам.

Приятелството ни с Дерек трае от цяла вечност в буквалния смисъл на думата „вечност“. Да, истина е. Свръхестествените създания съществуват. Някои от тях са добри, опитват се да живеят нормален живот, до колкото е възможно, маскирани като хора, други са не толкова добри – те просто използват глупавите човешки същества за постигане на техни цели, обединени от една идея – власт. Трети, като мен, са безразлични, те са оръжие, ресурс в ръцете на първите две групи.

Погледнах отново през заскреженото стъкло. Навън снега трупаше все повече и повече. Не беше спирало да вали от два дни, а температурите спадаха непрекъснато. Не, че това ми пречеше. Не усещах студа, нито топлината. Бях замръзнала във времето. Това беше мoето най-голямо предимство и моето най-голямо проклятие.

Търпението ми започваше да се изчерпва и аз слязох от колата. Подпрях се на вратата и се загледах в посоката, от която трябваше да дойде Дерек. Покрай мен минаха две момичета. Бяха се облекли толкова дебело, че само очите им се виждаха. Двете си шушукаха нещо, прилепили главите си една до друга.

Когато ме наближиха разговора им спря, а те самите забавиха крачка. Гледаха ту мен, ту колата на Дерек. Не беше трудно да разбера причината за тяхното любопитство. Бях облечена само с пуловер, дънки и ботуши. Почти бях забравила какво е да си човек и още не бях изградила навика да се съобразявам с принципи и норми, които не принадлежат на моя вид. Бързо отворих вратата и грабнах черното си палто. Облякох го и продължих наблюдението си към кафеникавата сграда, в която Дерек бе влязъл.

Не след дълго се зададе нова група дебело облечени пешеходци. Тези бяха няколко момчета. И този път, както при двете момичета, те млъкнаха щом ме видяха. Огледах се около мен. Всичко беше наред. Бях подходящо облечена и за да е по-достоверно започнах леко да треперя. Усилията ми да се впиша не се увенчаха с успех. Момчетата продължаваха да ме гледат, а едно от тях, вероятно най-смелото, се приближи към мен:

- Леле, каква красота! – усмихна ми се лукаво той.

Не му обърнах внимание. Съсредоточих се в кафявата сграда. Мислено крещях на Дерек да се връща по-бързо, преди търпението ми да е свършило и да сложа край на подмятанията на непознатото момче.

- Красавице, твоя ли е колата? – приближи се по-близо той.

Ядосах се. Дерек винаги спираше любимата му катранено черна Aston Martin на видно място. Обичаше да се фука с нея. Сега само това ми липсваше – хлапак, който се интересува и от мен, и от колата.

- На един приятел е. – промърморих аз.

Погледнах го. Изглеждаше свестен, като че ли.

- Е, жалко. Бих те помолил да ме повозиш малко, но щом не е твоя. – Усмихна ме се. – Аз се казвам Хари, между другото.

Той си подаде ръката. Загледах се в нея без да я поема. Не можех да рискувам да докосне кожата ми, толкова студена и твърда.

- Рейвън. – отвърнах и преместих поглед към приятелите му.

И четиримата ме гледаха, без да помръднат. Бяха запленени от външността ми, както винаги се случваше. Проклятието ми беше дало ослепителна външност, подобна на ангел.

- Хей, ъм..- започна отново Хари, отмествайки погледа ми към неговите очи. – Ние с моите хора…- обърна се и ги посочи. – Ние.. ъм.. ще ходим на кино. Искаш ли да дойдеш с нас?

Поредното предложение от хлътнало по мен момче – ресторант, кино, разходка… Трябваше да го разкарам. Мразех да говоря с хора. Мразех ги, въпреки , че някога бях една от тях.

- Виж… – започнах аз – няма да се получи. Заета съм, затова вървете вие.

Разочарованието в очите му ясно си пролича. Той ми измънка едно „чао“ и се обърна към приятелите си. Вървеше към тях бавно. Останалите се намръщиха и си тръгнаха.

Една кола паркира до тази на Дерек и от нея излезе жена. В първия миг се стресна от външността ми, а после пооправи прическата си, вирна нос и влезе в близкото кафене.

Погледнах отражението си в прозореца на колата й. Тъмно кестенявите ми къдрици описваха снежно бялото ми лице като рамка. Кристално сините ми очи проследиха падащите снежинки,които щом се стопяваха в косата ми,започваха да искрят,подобно на диаманти. Не беше лесно,нито удобно да нося сините лещи,но нямах избор. Кървавочервените ми очи щяха да развалят прикритието ми. Хората бързо щяха да забележат нечовешкия ми вид, a това щеше да е фатално за свободата да се разхождам сред тях.

Обичах зимата безкрайно много. Това беше единствения сезон, през който не давах обяснения за бледия ми тен или студената ми кожа на любопитните хора.

Плътните ми устни се разтеглиха в малка усмивка. Към мен вървеше Дерек. Лицето му, снежно бяло като моето, притежаваше типично мъжки черти, но красотата им беше умножена по няколко пъти. Равно чело, прав нос, нежни устни, остри скули. Косата му стърчеше на всички краища. Хаоса в прическата му придаваше по-детински вид на така мускулестото му тяло. Все пак и двамата бяхме на седемнадесет годишна възраст. Такива щяхме да останем завинаги. Такава роля трябваше да играем завинаги.

Дерек измина още няколко крачки и се спря пред мен. Усмихна ми се.

- Съжалявам, Рейвън, че закъснях. Знаеш какви са всички – разпитваха ме на дълго и на широко.

Дерек и аз принадлежахме на различни кланове, враждебни помежду си. Моят клан бяха добрите. Обичах ги с цялото си сърце, макар да нямах родствена връзка с тях. Те играеха роля на голямо семейство. Клана на Дерек бяха тези, които се показваха само нощем. Те мразеха хората и ги използваха.

Дерек и аз сме неразделни от много време. Познаваме се толкова добре, че вече се разбираме само с поглед. Преди около десетина години обаче се случи това, което и двата рода очакваха – приятелството ни прерасна в нещо повече. Нещо много по-голямо и по-силно от любов. Двамата бяхме като две части от пъзел, които се допълват идеално и същевременно заедно представляват едно цяло.

Връзката ни не трая дълго. След като клана на Дерек, така наречените Амадеус, разбраха за нас, на Дерек му беше забранено да ме вижда. Разбира се причината не беше специално в мен, а в рода, към който принадлежах.

Мейбъл и Амадеус бяха изконни врагове, заради едно-единствено нещо – начин на разбиране на живота и отношение към човешките същества. Амадеус казваха, че те са нашия начин на живот, нашата храна, нашия източник на енергия. Без нея сме слаби и уязвими за другите кланове. Семейството ми разбираха истината в тези думи, но те бяха далеч по-милозливи от жестоките Амадеус. Те предлагаха да се храним с хора, които не заслужават да живеят, предимно врагове на самите хора – престъпници, злодеятели, измамници. Мейбъл се бореха за по-добър свят, в който да живеят, подобно на нормалните хора.

За съжаление обаче чудовищата от Амадеус не бяха съгласни, а любов между една Мейбъл и един от Амадеус беше истински позор за двата вампирски клана. Ето защо Дерек трябваше да избира между мен и родът, към който принадлежеше. Аз трябваше да реша на кого съм по-вярна – на семейството ми, което ми даде нов живот или на любовта ми, която го изпълни с надежда.

Беше трудно бреме и голяма отговорност да носиш на плещите си последствията от избора. С Дерек стигнахме до общо решение – раздяла. Не издържахме дълго един без друг и отново подновихме отношенията си, този път само като приятели. Двата клана си отдъхнаха и напрежението помежду им започна да отслабва. Всички обаче бяха наясно, че двамата още се обичаме и че ще се борим за любовта си. Имахме достатъчно време за това.

- Можеше поне да дойдеш с мен и да ги поздравиш – кристалния глас на Дерек ме отскубна от залелите ме спомени.

Погледнах го, а после понечих се да се кача в колата, като измърморих:

- Знаеш, че никога няма да се зарадват искрено на появата ми.

Дерек се качи, погледна намръщеното ми лице и запали колата. Преди да потегли се обърна към мен и ми каза:

- Соня пита за теб.

Автоматично се усмихнах. Знаеше, че това е най-лесния начин да ме накара да се усмихна. Соня и Дерек бяха близнаци. „Аз съм лошия, а тя е добрия близнак.“ – както се беше изразил един път Дерек с една от любимите ми негови дяволити усмивки.

Приликата между тях беше поразителна, с разликата в това, че нейните черти бяха по- нежни, а косата й беше искрящо руса. Приятелството ни беше изтръгнато насила, веднага след рухването на любовта ни с Дерек. Соня винаги подкрепяше връзката ми с брат й. Отчасти защото искаше той да е щастлив, отчасти защото вярваше, че това е крачка към обединяването на двата най-могъщи и властни клана в града. След раздялата с Дерек й беше забранено да се вижда с мен. Е, нарушавайки всички правила, нямаше как да не наруша и това и двете си уговаряхме тайни срещи от време на време.

- Соня? – прошепнах аз. – Как е тя?

Дерек се усмихна.

- Добре е. Продължава да излиза с онзи Лукас.

Дерек направи физиономия на отвращение.

- Не й се сърди. – както винаги се застъпих за нея. – Тя го обича.

Чертите на Дерек поомекнаха малко, но той пак сбърчи нос.

- Страхувам се за нея. Трудно ми е да го приема.

Аз се засмях и неволно докоснах лицето му. Той не се дръпна.

- Соня е достатъчно зряла, за да взима сама решенията си. Пък и физическата сила, която притежава, е почти колкото твоята. Няма за какво да се тревожиш.

- Аз съм по-голям от нея, а тя не слуша волята ми.

- Да, по- голям си… – разсмях се по- силно аз. – С шест минути…

Дерек също се усмихна.

- Къде да те водя сега, принцесо?

- Какво ще кажеш за нашето място? – усмихнах се аз.

Дерек не отвърна. Рязко подаде газ и Aston Martin-а превъртя гуми и излетя по мокрия път.

Замислих се за миг, докато Дерек шофираше с една ръка, а с другата докосваше ръцете ми. Въпреки, че семейството на Дерек не ме харесваше, въпреки, че моето не смяташе Дерек за достатъчно добър за мен, въпреки, че все по-рядко виждах Соня и Лукас,  аз бях щастлива. До себе си имах най-прекрасното същество на този свят. А още по- хубавото беше, че и аз бях най-ценна за него.