„Промени“

Автор: daikata

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Ренесме

„Карлайл, кажи ми, че ще се събуди! Тя трябва да се събуди! Направи нещо!” …

„Неси, Неси, събуди се, умолявам те! Не ни оставяй, не и точно ти!”

Това бяха някакви гласове, идващи сякаш отдалече, от километри. Бях се изгубила някъде в тъмнината на затворените си очи и бях забравила накъде точно е верният път към живота. Реших да последвам гласовете, защото те ми вдъхваха някакво доверие, въпреки че бяха непознати. Стана ми жал за тези хора, гласовете им пресекваха, трепереха, на моменти спираха по средата на някоя дума. Бяха измъчени, тъжни, потиснати. Последвах ги и след няколко секунди усетих, че вече мога да отворя очите си.

- Ренесме! – каза хлипащата жена и силно ме прегърна, след което ме целуна по косата. Забелязах, че всъщност изглеждаше по-скоро като момиче, отколкото като жена. Приличаше на…тийнейджърка.

- Боже мой, ти се събуди! – изрече едино момче, което беше горе-долу на възрастта на момичето, и също ме прегърна.

Лицата и на двамата бяха огряти от ослепителни усмивки. Гледаха ме в очите, прегръщаха ме, галеха косата ми и целуваха страните ми.

За няколко секунди анализирах някои неща, но въпреки това продължавах да бъда объркана. Намирах се в голяма стая със светли стени. Лежах на легло на колелца и бях облечена с широки, бели дрехи. До мен на няколко крачки имаше шкаф, върху който бяха поставени някакви някакви метални неща. Къде се намирах?!

Във външния вид на момичето и момчето имаше много прилики. И двамата бяха високи, момичето не много, но все пак достатъно, а мъжът бе висок. Имаха тъмни коси, на жената кестенява, чуплива и дълга до кръста, на мъжа къса и тъмнобронзова. Очите им бяха големи и златисти, обрамчени от черни, гъсти мигли, приказни. Кожата им беше снежно бяла, почти прозрачна, но много студена и невероятно твърда, сякаш мраморна. Нямаха нито едно несъвършенство като бръчка, петно или луничка. Бяха със слаби, стройни фигури. Момичето имаше грациозно, изваяно тяло, а под тенската на мъжа се очертаваха оформени мускули. И двамата имаха плътни устни, сега разтеглили се в изящни усмивки, разкриващи диамантени, прелестни зъби. О, за малко да забравя най-голямата им прилика – и двамата бяха невероятно, неописуемо, невъзможно красиви.

- Ъм… – казах аз и внимателно отместих ръцете им от себе си. Защо ме прегръщаха, по дяволите, та аз дори не ги познавах!?

Момичето изведнъж придоби по-сериозно изражение и впери поглед в моя. Очите й издаваха любопитво, обърканост. Тя ли беше обърканата!?

- Извинявай, миличка. Забавих, че не трябва да прекалявам. Все пак ти току-що се събуди. Добре ли си? Нещо боли ли те?

- Бела, спри. – Каза момчето и я хвана за ръката. – Изчакай.

Той гледаше право към мен, така се бе втренчил в очите ми, сякаш вникваше в душата ми. Взираше се толкова надълбоко в мен, че не можех да откъсна поглед от него. Почувствах се така, сякаш бях без дрехи. Усещах, че той вижда всичко, разбира всичко. Не можех да имам тайни от него. Не знаех защо, но бях сигурна, че е така.

Изведнъж най-накрая се осъзнах и докато все още имах време и възможност, откъснах очи от него. И двамата мълчаха, не казваха нищо. Защо не ми обясняваха къде съм, кои са те… коя съм аз самата?

Погледнах към момичето и забелязах напрежението в очите му. Нямах представа какво беше всичко това. Въпреки несигурността и притеснението си, реших най-сетне да проговоря.

- Кои сте вие? – една изрекох объркано.

Момичето ококори очите си и застина като камък. Ръцете й бяха напълно отпуснати около тялото й и едновременно с това сковани и неподвижни.

Чак сега видях останалите хора в стаята, стоящи в дъното, до вратата. Забелязах, че всички имаха бяла кожа и златисти очи. И всички бяха красиви. Колко странно.

Момчето приближи главата си към тази на красавицата и почти допря устни до ухото й.

- Бела… тя не си спомня нищо. – прошепна съвсем тихо той с пресекващ глас, почти толкова тъжен, колкото гласовете, които чувах, докато бях изгубена в тялото си.

- Но…как… как е възможно това?! – каза уплашено момичето, погледна ме и отново се приближи до леглото ми, след което хвана ръката ми.

- Ренесме, миличка, това истина ли е? Не знаеш ли коя съм?

Значи така се казвах? Ренесме? И значи тъжнте въздишки и пресекващите гласове бяха заради мен? Не ми беше трудно да повярвам на това. Въпреки че чувах това име за първи път, то ми се стори някак странно познато. Сякаш усещах, че се казвам така.

- Не. – само проговорих аз.

Беше ме страх да попитам, не исках да разговарям с тези хора. Не исках да разговарям с никого. Опитах се да си спомня откъде идвам, къде е семейството ми, как изглеждам. Нищо. Само тъжни гласове и непрогледна бездна. Най-далечния ми спомен бе реалността преди две минути, когато за първи път чух тъжните гласове.

- Виждаш ме за първи път? Не знаеш името ми? – продължи да говори невярващо красавицата. Надеждата в очите й отслабваше със всяка изречена дума и се заменяше с отчаяние и тъга.

- Не. – отново само отрекох, без да имам смелостта да попитам каквото и да е било.

Тя пусна ръката ми и отиде при момчето. Сложи ръце на гърдите му и скри лицето си, след което тихо започна да хлипа.

- Спокойно, Бела. – каза момчето и обви ръце около тялото й.

Едно от момичетата стоящи в края на стаята направи крачка напред и се спря. Погледна ме, след което наклони главата си на една страна и отново се върна на мястото си. Извади един телефон от джоба си и започна да говори с някого. Не се заслушах в разговора, беше ми неудобно.

След като затвори, момичето започна да се приближава към леглото ми. Беше дребничка. Имаше тъмна коса, стърчаща на всички посоки и бретон на една страна, разкриващ малкото й личице. Фигурата й беше слаба и грациозна, а златистите й очи бяха някак весели, или поне по-весели от тези на останалите хора в стаята. Веднага грабна симпатийте ми.

След като стигна до мен, тя седна на ръба на леглото. Беше се приближила с решителност и реших, че най-накрая ще има някой, който да даде отговор на неизречените ми въпроси, но уви, след като седна на леглото ми, тя се тренчи в мен и не обели нито дума. Аз също.

След минута мълчание, тя най накрая реши да проговори.

- Значи и ти си като мен. Не помниш нищо. – каза тя, а вече леко натъжените й очи погледнаха надолу. – Съжалявам. Но ти имаш нас, а ние ще ти обясним всичко.

Мълчаливо се втренчих в очите й и зачаках да продължи. Вместо това обаче към мен се приближи още един човек, допреди малко стоящ в дъното на стаята. Той изглеждаше по-възрастен от останалите. Освен вече известните прилики с останалите като бяла кожа, златисти очи и необяснима красота, мъжът имаше светлоруса коса, а на ръст беше висок горе-долу колкото момчето с бронзовата коса.

- Не знам на какво може да се дължи загубата на паметта й. – каза той и събра веждите си, сякаш изпитваше вина. – Надявам се да няма други промени с нея, било то физични или не. Дано всичко е наред, мила. – усмихна се нежно той и погали главата ми.

Защо всички постоянно ме целуваха, прегръщаха и галеха?! Какво представляваха те за мен?!

Дребното момиче, явно забелязало въпросителния ми, замислен поглед, отново проговори, този път по-бързо и не толкова тъжно:

- Аз се казвам Алис. Това тук са Бела и Едуард. – тя посочи красивата двойка, стояща пред леглото ми. Единствените, с които бях провела нещо като разговор. – Русото момче се нарича Джаспър и е моята половинка. Блондинката и момчето-мечка, това за Розали и Емет.

- Момчето-мечка – повторих аз и тихо се засмях. – Забавно.

- Знам. Всъщност, този прякор го измисли ти.

Не казах нищо. Звучеше ми твърде зловещо и нереално, затова просто отново зачаках да продължи.

– А малко по-възрастните от нас са Есме и Карлайл. – тя посочи русия мъж и една жена, стояща в дъното на стаята – Ние сме твоето семейство. Бела и Едуард са родителите ти.

- Оу… – само казах аз.

- Миличка, съжалявам. Ще се постараем да си възвърнеш паметта. Знам, че ти звучи объркано, наистина, но… – започна Бела

- Не, не. Всичко е наред. Просто всичко ми изглежда толкова ново, не мога да го възприема. Сякаш съм в един нов, напълно непознат свят.

- Надявам се скоро да не ти е толкова непознат. Всичко ще бъде наред. – каза тя и погали скулата ми с опакото на ръката си.

- Да, сигурна съм. И няма нищо неестествено в това, че родителите ми са толкова млади, нито пък че ги виждам сякаш за първи път. И е съвсем нормално всички около мен да са толкова красиви, със златисти очи и бели кожи – казах аз и се изненадах колко добре успях да изразя сарказма си.

Чух тих смях. Проследих звука и видях, че идваше от Едуард. Погледнах го въпросително, в очакване.

- Смея се на това, че когато беше малка, не трябваше да ти позволяваме да се гледаш в огледалото. Така щеше да ни казваш, че сме красиви без да е нужно да изгубиш паметта си.

Не разбрах шегата както трябва, затова отново се обърнах към дребното момиче.

- А на колко сте години? – попитах.

Бела, Едуард и Алис се спогледаха уплашено, след което и тримата се втренчиха в мен.

- Ами, Неси, ние… – започна Едуард.

- Ние не сме съвсем обикновени… – продължи Бела

- Вампири сме. – завърши Алис.

- А на колко сте години? – попитах отново.

Те тримата ококориха очи и отново се спогледаха, след което погледнаха и към останалите в другия край на стаята. Те, също като тях, бяха зяпнали от почуда.

- Не ти ли е малко странно?… В смисъл това, че сме вампири. – обади се Емет, който се беше облегнал на стената.

- Е, не бих предположила, че е така, но все пак очаквах, че ще ми кажете нещо такова. Не изглеждате съвсем нормални.

- Защо? Защото сме красиви ли? – попита Едуард и се усмихна.

- Не само заради това.

- Ти също не си обикновена, миличка. Полувампир-получовек си. Когато Бела забременя, тя беше човек. След като те роди, Едуард я превърна във вампир. Ти си нашия малък уникат. – каза усмихнато Алис.

В този момент някой силно блъсна вратата и тя се отвори. Погледнах натам за да видя кой влизаше. Беше едно високо и мускулесто момче. Кожата му беше тъмна, шоколадова, косата черна, очите – също.  Щом ме погледна, на лицето му засия невероятна усмивка, по-красива дори от тази на вампирите. Не защото зъбите му бяха по-бели или нещо такова. Просто тя седеше толкова мило и естествено на лицето му, сякаш беше зашита, сякаш беше невъзможно да я премахне от изражението си. Не можех да си представя това лице без тази огряваща го усмивка.

Очите на момчето пламнаха и заблестяха като звезди, съдържащи някакъв жив огън в сърцевината си, а бързият му пулс се откояваше от останалите звуци в стаята. Чак сега забелязах, че другите нямаха пулс. Така ли трябваше да е? Защото са вампири?

- Неси! – изрече той с толкова нежност и топлина.

Направи няколко бързи крачки и седна до леглото ми. Погледна ме в очите и погали скулата ми. Почувствах се странно, защото не изпитах желание да отдръпна главата си. Може би причината бе, че кожата му беше направо огнена, а не студена като на останалите в стаята. Дишането му бе учестено, а ръката му трепереше.

- Джейк, тя не си спомня нищо. Изгубила е паметта си. – прошепна му нисичката Алис, но той не й обърна вминамие, просто я игнорира.

Беше така, сякаш го познавах. Сякаш винаги съм го познавала. Единствено с него усетих толкова силно дежа вю, сякаш споменът за това момче се намираше някъде вътре в сърцето ми. Дълбоко място, което не можех да открия, но знаех, че съществува.

- Ти… – започнах аз, но момчето сложи пръст върху устните ми и възспря говора ми.

Все още се взираше в очите ми, без да отмества поглед.

- Най-добре да ги оставим за малко насаме. – каза тихо миньончето.

- Не мисля, че това е добра идея. – каза Едуард, но усетих как Алис му хвърля леден поглед и всички бързо се изнизват от стаята.

Мургавото момче все още държеше показалеца си, поставен върху устните ми и гледаше в очите ми. Сякаш беше застинало, или пък бяхме във филм и някой беше натиснал „Пауза”. Това не ме караше да се чувствам неудобно, напротив. Имах чувството, че мога да стоя така с часове и също да се взирам необятната, черна бездна в очите на момчето, опитвайки се да достигна дъното й. Очи, толкова дълбоки и някакси странно познати. Очи, от които бях неспособна да се страхувам. Очи, които навяваха сигурност, закрила и обич.

Най-сетне решила се да сложа край на мълчанието, аз отново разтворих устните си, съвсем леко, колкото да мога да проговоря.

- Кой си ти?

Момчето размърда погледа си върху останалата част от лицето ми, по-бързо отпреди.

- Аз ли?… Аз съм Джейк…ъб.

- Джейк….ъб?

- Джейкъб.

- Аз съм Ренесме. – след като го казах, осъзнах колко глупаво е прозвучало. За бога, та той много добре знаеше коя съм. Дори по-добре от самата мен.

- И си жива! – каза той и в очите му отново заподскача малкото пламъче, изпълнено с надежда.

- Ъм…. да… – казах аз смутено. Не ми ли личеше, че съм жива?

Той явно разбра на какво се дължи смущаването ми и леко се одръпна назад.

- О, извинявай. Просто… бях сигурен, че си мъртва, но не си. – каза той отново с усмивка и допря челото си до моето.

В този момент ни стресна странен шум, идващ от стомаха ми. Момчето се засмя и се одръпна назад.

- Не знаех, че стомасите на тези, които се „прехранват” само с кръв, могат да къркорят.

- Аз с кръв ли се „прехранвам”? – попитах аз, леко погнусена.

- Имаш избор, но така искаш. Така че да. – потвърди опасенията ми Джейкъб.

- Ясно… но не мисля, че съм в състояние да ловувам точно сега. – казах аз, опитвайки се да размърдам изтръпналите си крака.

- О, едва ли ще е необходимо. Дядо ти е доктор все пак, може да ти даде банка с кръв.

- Карлайл ли? – опитах се да отгатна кой точно от всички красавци се считаше за мой дядо. След като имах баща тийнейджър, какво пък ми пречеше да имам толкова млад дядо!? Ха!

- Да, същия. – потвърди Джейкъб.

В този момент Бела отвори вратата на стаята.

- Аз, ъм…исках просто да проверя какво става.

- Всъщност, дойде точно навреме – повиши глас Джейкъб – Ренесме е жадна. Знаеш ли, че стомахът й изкъркори?!

- Наистина ли?! – обади се зад нея Карлайл, сбръчкал замислено вежди. – Това е малко странно, не мисля, че се е случвало преди.

- Да, аз също не съм забелязала. – каза замислено Бела.

- Отивам да взема някоя банка с кръв. Идвам след малко. – каза Карлайл, след което ми намигна и се отправи към вратата.

- Идвам с теб. – последва го Бела.

- Ъм… аз ще изляза, ако нямаш нищо против. Просто ми е гадно да гледам как смучеш кръв от някаква чаша или бутилка. – обади се Джейкъб и направи извинителна гримаса

Засмях се.

- Няма нищо, излез. – разреших му аз.

- Добре. Ще вляза пак веднага, щом приключиш. – каза той и ме целуна по челото, след което излезе навън, а аз останах сама.

- Сама? Да, бе.

- Как мина с Джейк? – обади се Алис от прага на вратата веднага, щом момчето напусна стаята.

- Ами… добре? Как трябваше да мине? – попитах объркана.

Алис само се усмихна, без да отговаря. Минаха се няколко секунди мълчание и аз отворих уста.

- Алис? Може ли да те попитам нещо?

- Разбира се. – каза тя развеселена и повдигна вежди в очакване.

В този момент вратата отново се отвори и Розали влезе в стаята. Тя може би бе най-красивата от всички. Дългите и, красиви крака затропаха по пода, окачени на високите токове. Русата й коса се спускаше по раменете й и продължаваше още малко по-надолу, където се начупваше в краищата, а златистите й очи ме гледаха с поглед, изпълнен с любов. Той обаче като че ли не беше присъщ за нея. Когато я бях забелязала по-рано, когато Алис ги представяше и Розали не гледаше към мен, русокоската изглеждаше студенокръвна и безчувствена, а погледът й беше хладен, наперен и страховит. Същинска ледена кралица.

- Здравей, миличка. Искрено се радвам, че най-накрая ми се предостави възможност да вляза. Жалко, че след малко ще се наложи отново да напусна.

- Защо? – попитах аз.

- Ами, как да ти кажа, с онова улично…с Джейкъб не се разбираме много добре.

- Иска да каже, че се мразят дотолкова, че не могат да стоят в една стая. – документира Алис, кимайки с глава…

- Но защо? Той изглежда много мил.

Розали подразнено изсумтя, без да казва нищо. Изведнъж Алис отново се оживи.

- Нали искаше да ме питаш нещо? Давай. – каза тя и ме подсети за неудобния въпрос, който исках да и задам.

- Ние… с това момче… с Джейкъб… Какви са взаимоотношенията по между ни?

- О, ами вие…

- Познати сте. – прекъсна я Розали, като думите се откъснаха светкавично бързо от устата й.

Нима познатите се държаха така един с друг? Изгледах я съмнително и тя отново проговори:

– Исках да кажа приятели. Добри приятели.

Алис я изгледа подразнено, но не каза нищо.

След малко Бела и Карлайл влязоха отново в стаята, носещи една чаена чаша, миришеща на кръв. Сбръчках нос от аромата на желязо, идващ от нея.

- Какво има, Ренесме? – попита Бела, забелязала скептичния ми поглед, с който гледах чашата с червената течност.

- Наистина ли обикновено пия това? – попитах аз, все още невярваща. Можеха пък да ме занасят, може би всичко беше просто една шега.

- Естествено, това дори е човешка кръв. Мирише невероятно, още от бебе я обожаваш. – каза убеден Карлайл.

- Може нещо да не е наред с обонянието ми. Сигурно ще се оправя. – казах аз, вземайки предвид мястото и ситуацията, в които се намирах. Засега никой не знаеше какви точно увреждания съм получила.

- Да, може би. А сега вземи това. – каза Бела и ми подаде чаената чаша.

Взех я с едната си ръка, като не поглеждах надолу и се стараех да не дишам с носа си. Затворих очи и допрях ръба на чашата до устните си. Повдигнах я леко и червената течност започна да се изсипва в устата ми. Усетих как гъстата, неприятна на вкус кръв се плъзва по езика ми и се стича надолу по тялото ми. Неволно си поех въздух и почувствах острия, непоносим мирис да прогаря носа ми. Не се сдържах и изплюх противната течност от устата си.

- Това е отвратително! – изрекох задавено аз, докато Карлайл вземаше чашата от ръката ми, преди да съм разсипала и останалата кръв на пода. Останалите сложиха ръка на лицата си и запушиха носовете си.

- Какво ти става, Ренесме?! – едва изрече Розали, а очите й бяха ококорени от почуда.