Играта – Глава 19 от “ Среднощно слънце “ (част трета)

Автор: Womanitka

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права и е само фен-материал с некомерсиална цел.

- Влизай, Едуард !

Бела въздъхна до него облекчена. Беше прелестна, невероятна. Отново бях цял бях намерил сърцето си и въпреки, че биеше в нейното тяло чувствах всеки негов удар. Сега биеше по-бързо, явно и тя се притесняваше от срещата.

Съсредоточих се върху човека, който исках да впечатля днес. Не трябваше да забравям, че не можех да разчитам изцяло на допълнителното си сетиво и че той ще следи всяко мое движение. Не биваше да правя грешки, никакви грешки.

Поех дъх преди да отговоря и това беше първото ми необмислено действие. Аромата й ме удари силно, а сега не можех да я докосна за да успея да балансирам потребностите си. Преглътнах отровата в устата си преди да отговоря:

- Благодаря Ви, началник Суон.

- Не се притеснявай, наричай ме Чарли. Дай да ти взема якето.

Съблякох якето си и послушно го оставих в очакващите ръце на шерифа. Следвах го докато ме водеше по коридора към стаята, която вече познавах, но той разбира се и не подозираше за това.

- Седни, Едуард.

Трябваше да реша къде да седна – стола или канапето. Премислих алтернативите бързо. Не можех да се разположа на дивана по няколко причини. Това означаваше до мен да седне или Бела или баща й. В първия случай, за да се държим благоприлично допира ми до нея не беше разрешен, а това щеше да подкопае баланса ми. Във втория случай ако до мен седнеше шерифа нямаше да мога да го наблюдавам, а с ограничението в чуването на мислите му това беше сериозен минус. Прибавяйки и възможността да ме докосне и да усети студенината на кожата ми единствения възможен вариант оставеше стола.

Бавно седнах наблюдавайки развеселен как Бела сяда до баща си гледайки ме ядосано. Намигнах й скришно зад гърба на шерифа. Не знаех защо реагира така, но ми харесваше мисълта, че може би не й харесва факта да е отделена от мен. Трябваше да се съсредоточа върху баща й, но беше толкова трудно с Бела в стаята. Очите ми с мъка се отделиха от нейните и срещнаха тези на баща й. Съсредоточих се за да хвана атмосферата на мислите му. Мислеше ли за мен като за заплаха? Одобряваше ли ме?

- Чувам, че ще водиш моето момиче да гледа бейзбол?!

Казвайки го в главата си имаше спомени от предишни комични опити на дъщеря му в спорта. Имаше и нещо друго, можех да го определя само като съжаление за евентуалните неприятности, които би могла да ни причини Бела с бухалка в ръка. С огромно усилие задържах смеха вътре в себе си.

- Да, сър, такъв ни е плана. – гласа ми не потрепери изобщо, което си беше постижение предвид потискания смях в гърлото ми

- Е, в такъв случай ти желая повечко късмет.

Чарли се разсмя, а аз дадох воля на собственото си веселие да излезе. Шерифът се притесняваше дали ще оцелеем след подобно преживяване. Познавах Бела достатъчно за да знам, че има повод за подобна реакция, но по смешното беше, че той нямаше представа, че ако бухалката се изплъзнеше от ръцете на дъщеря му и ме удари не аз щях да съм пострадалия.

- Е, хайде – стана Бела, а страните й бяха в така любимия ми цвят, но този път не беше от смущение, беше от раздразнение. Ставах все по – добър в това да отгатвам мислите й. – Стига шегички за моя сметка. Да тръгваме.

Все още развеселени я последвахме в коридора за да облече якето си.

- Не закъснявай, Бела. – каза шерифа и цялата веселост бе изчезнала от ума му. Надигаше се тревога, притеснение. Не ми беше нужно да чувам мислите му за да я усетя.

- Не се притеснявай, Чарли, ще я върна рано. – вложих цялата убедителност, на която бях способен.

- Ще се грижиш за момичето ми, нали? – не беше просто въпрос.

Спомних си за онзи ден, в който за първи път разбрах какво всъщност означава Бела за баща си. Онзи ден, в който сериозно се притесних, че може да се побърка от тревога, когато видя как качват дъщеря му в линейката след инцидента с минивана в училището.

- С мен ще е в безопасност, сър, обещавам.

Не се налагаше да играя сега. В този момент едва ли имаше някой, който да разбира Чарли по – добре от мен.

Бела ни обърна гръб, но дори и без да виждам лицето й знаех, че е ядосана.

- Не мога да кажа, че ти ще си в безопасност с нея, Едуард ! – каза шерифа и отново избухнахме в смях.

На верандата Бела ни чакаше вперила поглед в джипа, който взех от Емет за днес. Не знаех как изглежда в очите й, но поне баща й оценяваше сигурността му. Чух подсвирването му когато видя машината и възхищението в мислите му. Разбира се и тревогата му.

- Да си сложите коланите – тихо каза.

Аз отново се усмихнах. Все повече разбирах фобията на Бела за безопасното шофиране.

Последвах я до джипа и отворих вратата за да се качи. Тя застана някак неуверена, а после изведнъж сякаш реши да скочи. С нейната координация беше преценила грешно разстоянието. Тялото й не бе в нужната позиция и параболата на скока нямаше да е правилна. Прецених възможностите – Чарли все още ни наблюдаваше от верандата, но дъжда се беше увеличил достатъчно за да сведе видимостта му до минимум,  затова въздъхнах и повдигнах Бела с една ръка докато с другата все още държах вратата отворена.

После с влудяващо бавната човешка скорост заобиколих и се качих на шофьорското място. Затворих вратата зад себе си и се обърнах към момичето до мен. Липсваше ми. Не я бях виждал няколко часа само, но ми се струваха като вечност. Всяка минута далече от нея беше просто съществуване, чийто смисъл бе времето да отмине, докато я видя и живота ми започне отново. Съвсем други мисли владееха нейното съзнание обаче.

Тя държеше в ръце коланите на седалката, съсредоточена в усилието да открие как да се справи с тях.

- Какви са всичките тези неща? – попита.

- Колани за офроуд. – отговорих очаквайки реакцията й, която не ме разочарова отново.

- Олеле – лек вик се откъсна от устните й.

Наблюдавах опитите й да открие начина на поставянето им. Гънката между веждите й се появи отново бележеща усилията й. Не се справяше, а времето ни притискаше. Останалите вече сигурно ни чакаха.

Въздъхнах посягайки към нея и аромата й отново удари гърлото ми. Прекрасен, изкушаващ, но вече не така неконтролируем. Вече можех да я докосвам – бяхме само двамата скрити от пелената на дъжда. Докоснах шията й, а кожата й изгори пръстите ми разпръсквайки желанието в тялото ми. Сърцето й откликна на докосването ми . Продължих надолу към ключицата й заслушан в накъсаното й дишане. Усещах туптенето на пулса й под пръстите си като вибрации разпростиращи се по тялото ми. Поемах аромата й толкова опияняващ, така привлекателен. Оставих се на усещанията си за да постигна баланса в себе си. После с усилие отделих пръстите си от нея и завъртях ключа за да запаля двигателя. След секунда вече бяхме на пътя пътувайки към срещата със семейството ми.

- Това е…ъъъ… доста голям джип. – започна тя някак неуверено. Никога нямаше да ми омръзне реакцията й на докосванията ми.

- На Емет е. Реших, че няма да искаш да тичаме през целия път.

- И къде го държите?

- Превърнахме една от страничните постройки в гараж.

Усетих как обърна поглед към мен.

- Няма ли да си сложиш колана?

Погледнах я невярващо. Тя сериозно ли това ме питаше? Какво значение имаше обезопасяващия колан. Едно от предимствата на това, което бях бе, че не мога да бъда наранен толкова лесно.

По скоро чух, отколкото видях, че нещо рязко я притесни. Тя задържа дъха си, а после рязко издиша.

- Да тичаме през целия път ли каза? Имаш предвид, че все пак ще изтичаме известна част, така ли?

Звучеше панирано. Гласът й беше изтънял показвайки колко тежко понасяше мисълта за предстоящото.

- Ти няма да тичаш. – отговорих знаейки предварително, че не това я притеснява. Единствения път, когато беше изпитала моя начин на предвижване не беше оставил хубав спомен в главата й. За съжаление нямаше друг начин. Бях обмислил всичко, но поляната, на която играехме беше далече и трудно достижима за смъртните –  необходимо изискване за да запазим тайната си.

- Аз най – вероятно ще повърна.

- Ако си държиш очите затворени, всичко ще е наред.

Обърнах поглед към нея. Лицето й бе пребледняло, а горната й устна бе безмилостна захапана в опит да овладее емоциите си.

Някакъв непреодолим инстинкт ме тласна напред. Дори не се замислих преди да усетя уханието от косата й и коприната върху устните си. Аромата идващ от косата й смесен с миризмата на дъжда я правеше още по-неустоима. Дъждовен мускус смесен с мириса на ягоди ме накара да изстена тихо влагайки повече воля за да удържа контрола си. Не се залъгвах, че не беше забелязала. Беше страшно интуитивна и наблюдателна.

- Толкова хубаво миришеш в дъжда. – побързах да поясня.

- В хубавия или в лошия смисъл?

Господи и питаше. Не ме ли бе чула на полянката онзи първи път когато бях изцяло откровен. Не чу ли, че е като моята персонална дрога. Миришеше прекрасно и вкусно. Не трябваше да мисля за това и без друго устата ми бе плувнала в отрова. Преглътнах и отговорих:

- И в двата, винаги и в двата.

Все пак, тя беше до мен и беше жива. Бях успял да укротя звяра в себе си и това беше наградата ми. Чувствах се почти като човек. Запознах се с бащата й и я водех на среща със семейството си. Да, почти човешки развой на нещата. И въпреки, че никога нямаше да успея да махна „почти „ от изречението все пак бях щастлив.

Всичко ме забавляваше. Виждах я как подскача на седалката до мен заради неравния терен и да си призная бързото ми шофиране. Лека като перце, намръщена, опитвайки се да се задържи върху седалката. Лицето й почервеняваше всеки път когато подскочеше.

Нямаше представа на какво ще стане свидетел само след минути. Каква ли щеше да е реакцията й? Не беше голяма почитателка на спорта, а с нейната координация напълно я разбирах, но прие поканата на Алис за да е с мен. Представях си в нормалните й човешки очи как щеше да изглежда играта ни. Сигурно изглеждах глупаво отстрани, но не ме интересуваше. За първи път от толкова години бях щастлив.

Спрях джипа. Дъжда почти бе спрял. Нямахме време.

- Съжалявам, Бела, от тук нататък сме пеша.

- Знаеш ли какво ? Ще взема да ви изчакам тук.

“Никакъв шанс” помислих си. Определено нещо не беше наред с приоритетите й.

- Какво стана с цялата ти смелост? Днес сутринта беше невероятна.

Въпреки явната опасност тя влезе в къщата ми без страх, беше удивителна, спечели всички със смелостта си, а сега …

- Все още не съм забравила последния случай.

Заобиколих и застанах до вратата й за част от секундата. Не може наистина да си мисли, че ще я оставя тук.

Откопчавах коланите й когато тя направи поредния опит да се измъкне:

- Аз ще се оправя, а ти тръгвай.

Явно нямаше да отстъпи. Как да я убедя? Можеше да е много твърдоглава когато поиска. Определено обаче не можех да я метна на рамо против волята й и да я понеса. Изкушавах се, но щеше да е неуважително и после никога нямаше да ми има доверие отново.

Продължавах да разкопчавам коланите докато трескаво мислех. Трябваше да намеря начин да я убедя. През главата ми минаваха спомените ми с нея и онова, което бях научил за начина й на мислене. Кое можеше да замъгли паниката й и да потуши аргументите и страховете й?

Замъгли. Думата извика в главата ми спомена за един разговор, едно обвинение, че я заслепявам. После дойде следващия – полянката, целувката пред пикапа й най – съкровения момент в живота ми и Бела загубата на и без това лошата й координация. Струваше си да опитам и по дяволите щеше да е дяволски приятно докато го правех.

- Хмм … Май ще трябва да поработим върху паметта ти.

Преди да реагира я свалих от джипа и я оставих да стъпи на земята. Не мръднах нито сантиметър назад. Оставих се да поема аромата й и да усетя вкуса й на небцето си. Преди да направя това, което бях намислил трябваше да проверя. Никакви грешки! С нея не можех да допускам никакви грешки.

- Да поработиш върху паметта ми ли? – попита ме, а големите й топли очи премигаха нервно.

Какво ли си мислеше? Дали не бе пак някоя теория?

- Нещо такова.

Опрях длани от двете страни на главата й отрязвайки пътя за измъкване. Някакво странно желание се надигаше в мен. Исках да я прелъстя, да изпитам влиянието на привличането, което изпитваше към мен.

Наведох се към нея и оставих само един дъх разстояние. Още не бях започнал, а дишането й стана накъсано, а в очите й проблясваше желание.

- Сега – прошепнах тихо – от какво точно се страхуваш ?

- Ами ъм, че ще ударим дърво – преглътна  – и ще умра или ще повърна.

Потиснах една усмивка. Гласа й трепереше, бях на прав път. Играта ми харесваше и щях да я продължа, но дано не се подхлъзна сам. Трябваше да внимавам.

Спуснах глава малко по-надолу и съвсем скъсих дистанцията. Уханието, което се носеше от кожата й бе невероятно. Леко и нежно докоснах вдлъбнатината в основата на шията й. Толкова мека, толкова гореща. От студенината на устните ми кожата под тях настръхна.

- А сега още ли се страхуваш? – прошепнах без да се отдръпвам. Всяко вдишване разпалваше гърлото ми, но друго жадуваше тялото ми.

- Да, че ще се ударим в дърво или ще повърна.

Самия аз почвах да губя разсъдъка си. Уханието ме завладяваше, трябваше ми допира. Търсех баланса, исках желанието в замръзналите ми вени да изпепели жаждата в гърлото ми.

Допрях носа си до най – влудяващата точка на шията й и поемах аромата й докато се движех нагоре към устните й. Към удивителните, меки вкусни устни.

„Не още, не” – чувах глава в главата си. Слеех ли устни с нейните бях почти сигурен, че  щях да загубя контрол. Спрях на брадичката й и отново попитах:

- А сега ? – почти докосвах челюстта й. Мъглата на желанието ми замъгляваше разума ми.

- Дървета. Гадене .

Въздуха излизаше на пресекулки през устните й и помогна да разпръсна облака в главата си. Вдишах и повдигнах глава. Беше притворила очите си, а устните й ме подканяха полуотворени алени. Чакаха ме. И проклет да съм и аз ги исках. Не се поддадох. Не, още имаше време. Вместо да се отдам на порива целунах клепачите й. Почти усетих разочарованието й.

- Бела, наистина ли мислиш, че ще се блъсна в дърво?

- Не, но аз мога да се блъсна – защитата й отслабваше. Гласа й трепереше, както и самата тя в ръцете ми. И не беше защото й е студено.

Допрях устни в бузата й все едно движех лед по кадифе. Топях се и ми харесваше. Спрях в ъгълчето на устните й с усилие зададох следващия въпрос надявах се да е последния нямах сили да продължавам още дълго така.

- Нима мога да позволя да се удариш в дърво? – устните ми несъзнателно докоснаха треперещата й долна устна. Исках да я подлудя, а самия аз бях на ръба да загубя разсъдъка си.

- Не – отговори ми, а аз поех дъха й като спасителна сламка ,която ме върна за малко обратно над пелената от желание разстлала се по тялото ми.

- Виждаш ли  – говорех ,а устните ми се движеха опрени в нейните. Нямах капчица воля останала в мен за да ги отлепя – Значи няма от какво да се страхуваш, нали така?

- Не – въздъхна  тя и се предаде.

Край! Ръцете ми сами се озоваха на лицето й усещах, че трябва да съм по-нежен, но жаждата, онази дива жажда, не за кръвта й, а за устните й, за тялото й, вече не искаше да бъде пренебрегвана. Устните ми се притиснаха готови да изгорят в пламъка на нейните. Наслаждавах се на мекотата им, на огъня им. Дишах, поемах аромата й за да успея да се овладея и почти бях поел контрол над себе си, когато тя отново предизвика звяра в мен.

Повдигна се и сплете ръце зад врата ми. Крехкото й тяло се залепи за моето отнемайки и без това крехката ми воля. Желанието ме заля като лавина, като цунами, всяка мисъл, всяко предупреждение бяха забравени ,бях загубен в ръцете й. Исках я толкова отчаяно, толкова силно и опасно за нея. Дори не си мислех да се съпротивлявам, когато спасението дойде отново неочаквано.

Тя въздъхна и устните й освободиха лекарството за изтерзания ми ум. Доза силен аромат навлезе в ноздрите ми и проби желанието превземащо тялото ми. Жаждата в гърлото ми отново я спаси.

Залитнах назад неспособен да овладея тялото си. Вътре ме раздираха две потребности, два огъня, от които нито един не беше безопасен за нея.

А се смеех на мислите на баща й, че може да бъде опасна за мен?! Какъв глупак бях? Това невинно крехко човешко същество можеше да ме довърши само с целувката си. Ако я по някакъв начин я нараня нямаше да мога да го преживея.

- По дяволите, Бела! – извиках като дори не можех да контролирам въздуха в дробовете си – Ще ме довършиш, кълна се!

Тя се наведе напред и подпря ръце на коленете си.

- Ти си неразрушим – промълви опитвайки се да се овладее. Все още гласа й беше накъсан сякаш не й достигаше дъх.

Неразрушим ли каза? Колко самодоволно от моя страна, че преди наистина мислех, че съм такъв. Гледах на хората като на досадни индивиди, които бих могъл да пречупя лесно и то само с една ръка. Чувах досадните им мисли и не виждах заплаха. Досега! За малкото време през, което имах Бела в живота си бях по-слаб откогато и да било. Живота ми беше в ръцете й, принадлежеше й, а тя бе толкова крехка, толкова непохватна и доверчива…

- Така си мислех преди да те срещна. А сега давай да се измъкваме от тук, преди да направя нещо наистина глупаво – изръмжах.

Държах се грубо, усещах го, но бях толкова ядосан. Вбесен на себе си, на самонадеяността си, която за малко да я погуби. Къде ми беше ума да мисля, че мога да си играя на прелъстител след като отдавна бях наясно, че само един неин допир може да обърка всичко.

Повдигнах я на гърба си и това ми костваше доста. Не ми пукаше за досадната игра на бейзбол, не исках да тръгвам, но не можех да остана. Това щеше да е пагубно. Исках да я усетя под себе си да целувам кожата й, да я усещам трепереща в ръцете си, да заровя пръсти в косата й и да утоля онази непозната жажда, която тя събуди в мен. Исках, но не можех, не трябваше да се поддам, никога. Видението на Алис с прекършената Бела в ръцете ми стоеше като дамоклиев меч над главата ми чакащ само да направя нещо неразумно, нещо необмислено.

Стиснах челюст опитвайки се да се съсредоточа. Усещах я, усещах краката й обхванали кръста ми, прегръдката й заключена на шията ми и горях бавно на огъня на собственото си желание.

- Да не забравиш да си затвориш очите – напомних й, а гласа ми беше натоварен с напрежението, което изпитвах.

Тя положи лице на рамото ми, а косата й обгърна шията ми и докара нови тръпки на желание. Един кичур попадна върху носа ми и това беше добре дошло. Задържах го с ръката си, моята сламка във водовъртежа от емоции.

И затичах. Бягането ми помогна да се овладея напълно и когато стигнахме бях отново под контрол. Спрях очаквайки тя да скочи с облекчение от гърба ми, но след като не реагира протегнах ръка и я погалих по косата.

- Приключихме, Бела.

Повдигна леко главата си и после ….

- Ох – изпъшка озовала се седнала на земята.

Наистина ли се бе пуснала от врата ми и бе паднала на земята. Отне ми секунди за да го асимилирам, а после лицето й, онази объркана физиономия, засрамена и изненадана беше това, което ме накара да се отпусна и да се засмея силно изхвърляйки цялото напрежение от себе си. Виждах, че смеха ми я ядосва, опитвах да спра, да проявя възпитание и да й помогна да стане, но не ми се отдаваше.

Бела стана и без да ме погледне започна да се почиства от калта и тръните. Беше толкова смешно, този неин яд беше като лятна буря. Знаех, че след малко ще ми е простила, но самата й физиономия ме забавляваше неимоверно.

Явно това беше предела й защото ми обърна гръб и тръгна из гората. Настигнах я за секунда и обгърнах талията й с ръка. Смеха беше здраво заприщен в гърдите ми.

- Къде си тръгнала, Бела?

- Да гледам бейзболен мач. Ти явно вече нямаш намерение да играеш, но съм сигурна, че останалите ще се забавляват и без теб.

Тона й беше стоманен. Беше като беззащитно котенце, което имитира тигъра.

- Вървиш в грешната посока.

Дори не ме удостои с поглед, просто се обърна и пое в обратната посока. Отново я улових. Явно бях преминал границата доста. Беше ядосана, а по–лошото от това е, че беше обидена и засегната от държанието ми.

- Не ми се сърди. Не можех да се сдържа. Трябваше да видиш изражението си – без да искам пуснах още една усмивка.

- Аха, а ти си единственият, който има право да се сърди, така ли?

Сега ме гледаше, но очите й блестяха от гняв. Явно не само смеха ми я е засегнал, а и непростимата ми грубост по време на бягането.

- Не се сърдех на теб. – уточних, но по лицето й разбрах, че не ми повярва.

- „Бела ти ще ме довършиш” – цитира думите ми и горчивината в тона й беше осезаема.

А с това просто изказах фактите.

Направи опит да ме заобиколи отново. Но защо не разбираше? Как да й обясня? Вбесих се на себе си, на егоизма си и слабостта си. Хванах я здраво и нямаше да я пусна. В главата ми прозвуча една дума, която се опитах да заглуша: Нямаше да я пусна НИКОГА !

- Ядоса се – отново каза тя.

- Да.

- Но, нали току – що каза, че …

- Че не съм се ядосал на теб. Нима не виждаш Бела?

Цялата непринуденост и веселие ме напуснаха. Спомените за това какво съм аз и какво е тя ме изпълниха. Колкото и лесно да беше всичко на моменти беше само камуфлаж, маска. С мен тя никога не беше в пълна безопасност и затова бях виновен аз. Беше виновна същността ми, мрака в мен.

- Не разбираш ли? – попитах я.

- Какво да разбирам? – рязко попита тя, но виждах, че бе объркана.

- Никога не се сърдя на теб. Как бих могъл? Та ти си толкова смела, доверчива… топла.

Тя ме гледаше настоятелно, внимателно, но все още неразбиращо:

- Тогава защо? – прошепна сякаш се страхуваше от отговора, сякаш попита, но по-скоро би си отхапала езика преди да зададе този въпрос.

Внимателно и много нежно обгърнах лицето й в дланите си. Мекотата му ме пронизваше вътрешно заедно с една вина и една рана. Излагах я на опасност и се мразех за това .

- Вбесявам се на себе си – казах тихо, нежно – загдето вечно те излагам на опасности. Самото ми съществуване те излага на опасност. Понякога искрено се ненавиждам. Би трябвало да съм по – силен, да мога да ….

Преди да кажа да замина и да те оставя тя сложи бързо ръка на устните ми. Отровата, която бликна неудържима в устата ми предизвикана от този мъничък жест доказваше, че съм прав.

- Недей. – прошепна ми.

Хванах ръката й и я отместих от устните и ноздрите си, но я задържах на лицето си. Баланса ми беше устойчив, а допира й толкова приятен. Обичах тази крехка жена с цялата си мраморна същност и не бях достатъчно силен за да я оставя.

- Обичам те – казах й простичко – Доста слабо извинение за това, което правя, но все пак е вярно.

Очите й се разшириха при думите ми. Впечатляваха я обикновените неща и сега това толкова обикновено признание, което беше доста бледо в сравнение с истинската лавина на чувствата ми я размекна.

- А сега моля те, се дръж прилично – продължих да говоря и се наведох напред търсейки омаята на целувката й. Този път не си позволих повече от това да докосна леко устните й. Нямах сили за още едно преживяване като онова до джипа.

Този път нямаше изненади. Тя остана неподвижна, а когато отделих устните си въздъхна и каза:

- Обеща на началник Суон, че ще ме върнеш рано у дома, помниш ли? Така че хайде да вървим.

Усмихнах се доволен, че ми бе простила. Семейството ми чакаше.

- Да, госпожо! – казах простичко.

Хванах я за ръка и двамата прекрачихме високата папрат, която пречеше на гледката към поляната.

Семейството ми беше там и ни чакаше. Време бе да поиграем малко бейзбол!